Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
Имам чувството, че колкото по-възрастен ставам, толкова повече се научавам как да живея живота си. И тъй като съм поел на това пътешествие доста отдавна, съм разбрал, че всичко опира до това да откриеш кой си.
Признанието е на един голям музикант, а книгата, в която се мъдри напоследък, се казва „Няма закога”. Андрей Велков остава верен на навика да ръси епиграфи в началото на всяка глава, и трябва да признаем, че му се получава. Не знам дали се шегува, определяйки стила на третия си роман като „хардкор балкански (полумагически) неореализъм с хумористично-акробатични елементи”, но и тази квалификация му отива.
Стефан, Сандо и Теодор, по прякор Тренера, са стари приятели, настоящи пенсионери, преди с някакви, сега с един основен проблем – унижението да остаряват в България. Нагъват филии с мас и „кретат вихрено”, доколкото разхлопаните им кости го позволяват. Настрана от живописните спомени и що-годе коравия дух, ги обединява абсурдната надежда онази с косата да е милостива. Да не се скатава повече от обикновено. Повод за срещата им (след близо пет-шест десетилетия раздяла) става един джакпот. Така започва по-истинското приключение на живота им. Онзи живот, който винаги са мечтали да имат.
„Старо копеле, оттук нататък главна цел ни е да разберем какво е положението със Сандо. Програмата ни е следната – ако е жив, отиваме при него, вземаме го и започваме тримата да се забавляваме могъщо. А ако е умрял, отиваме му на гроба, пием и после двамата, аз и ти демек, пак се забавляваме могъщо. Това е. Ама утре ще го мислим, днес ще пием още по едно-две.”
В това трагикомично упражнение по отлагане на края участват: един човек, съсипал живота на друг човек, и Мария, жената на двама мъже (и на мъртвия даже), група уважаващи себе си хулигани с възкръснал вкус към екшъна, Буцата и Ягодата, няколко компаньонки – колкото красиви, толкова забавни (особено едната), цяла сюрия „върли комуняги”, агенти, командировани по спешност и нарушаващи всички закони за движение по пътищата…
Двойният финал на книгата ще ви изненада, това е сигурно. Няма да ви изненада контекстът – омерзителната постсоциалистическа, уж демократична реалност. Ще разпознаете доста хора, които срещате всеки ден. „Няма закога” не е роман с претенции, но се цели право в сърцето на родната картинка. Зад пъкления план на другарското трио прозират не една и две погребани илюзии. На фокус са мутрите и техният неизлечим манталитет, фалшът на политиците, внуците, принудени да емигрират, корупцията и пороците на съдебната ни „система”, несъстоялата се промяна в цялата й невиждана прелест.
В романа късметът си казва думата, но има кой да я чуе, това е важното. Понякога съдбата ни навира шансовете в лицето, а ние изобщо не ги забелязваме. Важно е веднъж завинаги да кажем „сбогом” на вайкането и да поемем живота си в ръце. Без да ни смущават раните. Още Стайнбек разправяше, че да си жив, значи да трупаш белези. Истината е, че почтените рядко печелят „джакпот”, сигурно защото не слагат късмета в сметките си. Те са свикнали да получават само онова, което заслужават. (Отделен е въпросът кой решава какво заслужават). А пенсионерите в България са толкова неоправдани, че отдавна са се усъвършенствали в умението да умират трудно…
„Няма закога“ тук
