Начало / Интервюта / По-добре да живееш с вълци, отколкото с овце

По-добре да живееш с вълци, отколкото с овце

Под псевдонима „Хенри Лайън Олди” се крият двама писатели фантасти – Дмитрий Громов и Олег Ладиженский. В края на март те ще навършат по 53 години. Двамата разсъждават пред aif.ru за фантастичната реалност в нашия живот.

ПАРАЛЕЛНИ РАСИ

– Как мислите, защо му е на съвременния човек фантастичният роман?
Олег Ладиженский (О.Л.): Фантастиката е литературен похват, който ни позволява да погледнем на действителността, в която живеем, по друг начин. Тя учи читателя непрекъснато да гледа под необичаен ъгъл, от неочаквана точка, с особено отношение, тоест, стимулира въображението.
Дмитрий Громов (Д.Г.): В идеалния си вид добрата фантастика е длъжна да разчупва мисловните стереотипи: да учи читателя като минимум – да мисли, а като максимум – да мисли нестандартно.
О.Л.: Много хора не възприемат фантастиката. Казват: „това е за деца”. И, в същото време, с лекота „гълтат реалните факти от новините” – как във Ватикана намерили триглаво куче с тиара на главата и това е свързано с марсианците, които вече отдавна са кацнали на Северния полюс. Тя смятат, че това е реализъм, а хиперболоидът на инженер Гарин – фантастика.

– Сега много хора се потапят в паралелни светове, особено в компютърните игри. Как мислите, защо се случва това?
ОЛ: Когато човек не може да намери своето място в обикновения живот, той винаги отива някъде другаде. Така е било във всички времена. Когато госпожицата се зачита в Тургеневата „Ася” и пребивава до 75-годишната си възраст във въображаемия свят на идеалната любов – това също е ескапизъм.
Точно такъв ескапизъм са и социалните мрежи. Когато човек не може да направи и крачка без дневника си във фейсбук, а всичките му влизания, ако човек сериозно ги прочете, звучат ето така: „Изядох слива и много разсъждавах. Направих си омлет.” Прилага се снимка на омлета и следват 30 лайка – „харесва ми”.
Вече се поставя въпросът, че игровата или компютърната зависимост е сериозно заболяване. Още няколко години – и ще почнем да се лекуваме „по пълна програма”. Наскоро имахме творческа среща с тинейджъри между 14 и 17 години. Те бяха хора, които от години по шест-осем часа на ден свирят на пиано, на виолончело – всеки на някакъв инструмент. В сравнение с децата, които прекарват същото време пред компютъра, те са друга раса. Те притежават друг поглед, задават други въпроси. Говорят по друг начин: не чухме от тях нито една жаргонна дума, без която подрастващите днес просто не могат да минат. Грамотни възрастни хора. И тогава разбрах, че не всичко е толкова безнадеждно, както ми се струваше.

– И как ви изглежда светът, когато хората ще се излекуват от компютърната зависимост?
Д.Г.: Ние не обичаме да надникваме в бъдещето – така има риск да се пропусне настоящето. Освен това в обществото, в науката, в информационните технологии толкова бързо се променят векторите на развитие, че всяка прозноза, основана на днешни данни, с вероятност 99 %, ще се „издъни”.
Вижте сами: през 1957 година бе пуснат първият спътник, в 1960 започнаха космическите полети с хора на борда, последваха орбиталните станции, кацането на американците на Луната… Тогава ни се струваше, че векторът на развитие ще бъде космосът. Днес обаче с бързи темпове се развиват информационните технологии, а доколкото летим в космоса, то е вяло.
Всички прогнозират, че в близко бъдеще ще сме свидетели на луд разцвет на цифровите технологии. Но не изключвам, че в бъдеще те ще останат на втори план, отстъпвайки на нанотехнологиите, на генното инженерство и т.н.

– А писателят носи ли някаква социална отговорност: възпитава ли читателя или, преди всичко, го развлича?
Д.Г.: Не мисля, че писателят е длъжен някому с нещо. Всеки автор сам за себе си решава какво да пише: ще възпитава и учи, или само ще забавлява. След което го прави според таланта си.
О.Л.: От училищния курс по литература помня, че всяка книга има три функции: развлечение, обучение и възпитание. Развлечението е свързано с почивката: позволява на читателя да се отпусне. Обучението – с интелекта: предоставя нови знания. Възпитанието – с морала и нравствеността. Литературните шедьоври включват в себе си тези три функции. В своите идеални представи ние се стремим да ги съчетаем в книгите си – друг въпрос е доколко ни се получава.

– Вие каква литература четете и как влияе тя на вашите произведения?
О.Л.: Ако започнем да изброяваме всички, които са ни повлияли, няма да свършим до утре. Достатъчно е да се видят само епиграфите, които сме използвали – на Гумильов, Башо, Ахматова, Балмонт и т.н. И ще започнем списъка не с фантасти, а с Алексей Толстой, Достоевски, Чехов, Куприн и нататък по веригата.
– Докъде стигат амбициите ви – признанието ви е вече безспорно, но колко още искате да постигнете?
О.Л.: Стигнали сме до възраст, в която още сме енергични, но и зрели. Когато имаш петдесетина награди, още една с нищо не гали егото ти. Е, не говорим за Нобеловата. Слава? Ако вече имам слава като Олди, чия слава да поискам оттук нататък? Невъзможно е да се постигне чуждата известност – всеки има своята. Изобщо, да си мерим славите е невероятно глупаво.
Всичките цели на писателя са свързани с новата му книга. Това е поредната планина, която трябва да изкачиш, а всички досегашни постижения не струват и пукната пара. Трябва да се катериш отново и отново и, ако паднеш, значи, си паднал и си се потрошил – нищо не си свършил.
Д.Г.: Често ни питат: имате ли любима книга на Г. Л. Олди. И ние съвсем искрено отговаряме, че най-добрата книга е тази, която пишем в момента. Защото ако знаем, че тя е по-лоша от написаните досега – тогава за какво да я пишем.

ПИАНО С ЦИГУЛКА

– Лесно ли е двама писатели да пишат заедно?
О.Л.: Ние сме с различни темпераменти и това дава своя положителен ефект на единство на противоположностите. Разликите в начина ни на поведение, в пристрастията ни позволява да гледаме на света по-мащабно. Героите ни стават по-обемни. Общият ни поглед на света се задълбочава, защото го гледаме и от тази страна, и от онази. Това е като дует от два различни инструмента: пиано с цигулка звучат, според нас, по-интересно от две пиана.

-Но и доста общи неща имате: работили сте заедно в един театър, и двамата се занимавате с карате. Впрочем, това е противоречиво съчетание у един човек, камо ли като при вас – у двама. Как стигнахте до това?
О.Л.: Когато човек се опита да организира правилно живота си, се оказва, че има много свободно време. И може да се занимава с различни интересни неща. Колкото да каратето, то подпомага здравето и ти дава възможност да се чувстваш хищник. Това значи: бодрост, енергия, добри зъби, остри нокти, нормално отделяне на адреналин. Крачиш през живота не като магаре с хлътнал гръб, за което да умре е облекчение. Крачиш ако не като тигър, поне като котка. И ти се иска по-задълго да запазиш този вътрешен статус на хищник. Подчертавам: хищникът не иска да прегризе врата на всекиго. Тигърът убива само за да яде или за да защити територията си. Той никого не разкъсва просто ей-така.

– Ами ако всички бяхме хищници?
Д.Г.: Мисля, че тогава средното ниво на интелекта ни би било значително по-високо. Както и нивото ни на критичност спрямо получаваната информация. Т.е. би било много по-трудно да се промие мозъкът на средностатистическия човек. И неадекватните действия на властта, на различните монополни организации и прочие биха срещали далеч по-смислено противодействие. Мисля, че светът би станал едно по-добро място.
О.Л.: Ние имаме неправилна представа за хищника. Когато два вълка се сбият за правото да станат водачи на глутницата и единият разбере, че губи, той пада по гръб и открива гърлото си. И знаете ли, победителят никога не прегризва гърлото на предалия се. Кажете, нашите лидери способни ли са на такова нещо? А пък гълъбите в подобна ситуация се стъпкват един другиго до смърт! Затова е по-добре да живееш с вълци, отколкото с гълъби. Или още по-зле – с овце. Овцете са неприятна компания.

Дмитрий ГРОМОВ и Олег ЛАДИЖЕНСКИЙ  са писатели-фантасти, съавтори, пишещи под псевдонима „Хенри Лайън Олди”. Съвместната им литературна работа започва през 1990 г., а първият им разказ „Щастие в писмен вид” е публикуван през 1991 г. През 2006 г. на европейската конференция на фантастите „Eurocon-2006” Олди е обявен за писател-фантаст на годината в Европа.
Двамата писатели са родени през март 1963 г. Ладиженский – на 23-и в Харков, а Громов – на 30-и в Симферопол. Двамата са работили в театър-студио „Пеликан”: Ладиженский като режисьор, след завършването на Харковския институт за култура, а Громов – като актьор, макар по образование да е инженер-химик. Двамата се занимават с карате. Ладиженский има черен пояс и II дан и е съдия републиканска категория. Громов притежава II кю – кафяв пояс по карате.

Прочетете още

171465_b

Топ 10 на „Ню Йорк Таймс” за най-продаваните книги в САЩ

Бестселър листата на „Ню Йорк Таймс” е една от най-авторитетните в света. Класацията беше обновена …