Френски бестселър, покорил сърцата на читателите в 25 страни!
Пленителен роман за любовта към четенето и спасителната сила на книгите!
Гилен Виньол води сиво и монотонно съществуване. Всеки ден хваща влака в 6:27 ч., за да отиде на работа, която ненавижда. Защото той е „палач на книги” – оператор на страховита машина за преработка на залежали томове в пулпа за нова хартия. И унищожава това, което най-много обича…
И все пак в живота на Гилен има и мъничко радост. В края на деня той спасява произволни страници от железните зъби на машината, а на следващата сутрин чете на глас на пътниците във влака. Несвързани, фрагментарни, случайни отрязъци, но около тях се ражда магия…
Един ден Гилен открива дневник на млада жена – жена, която се чувства също толкова изгубена в света, колкото и той. Докато чете страници от дневника на унесената публика във влака, Гилен осъзнава, че безнадеждно се е влюбил в авторката му. И това променя маршрута на живота му…
„Четецът от влака в 6:27” е вселена, пълна с топлота и поезия, в която героите са ексцентрично чудати и необикновено човечни, а книгите са лекарство срещу ежедневната монотонност. В нея хората събират класически стихове, говорят в александрин, четат на глас във влака и отчаяно събират това, което някога са загубили. Свеж, жизнерадостен, очарователен и трогателен, този роман е модерна приказка за сродяващата близост на четенето и магията, скрита зад наглед сивия живот. Но най-вече за вдъхновяващата сила на книгите и доброто, което ни носят.
ОТКЪС
ЕДНО
Някои се раждат глухи, неми или слепи. Други надават първия си вик обременени от отблъскващо кривогледство, заешка устна или ужасно родилно петно насред лицето. Случва се трети да дойдат на белия свят с куц крак или изсъхнал крайник, вече мъртъв още преди да е живял. Гилен Виньол пък пристъпи в живота с бремето на злощастната игрословица, която се натрапваше от бракосъчетанието на фамилията с малкото му име: Вилен Гиньол, Грозен Палячо – игра на думи, която закънтя в ушите му още от първите му стъпки в съществуването и никога не го остави.
Родителите му бяха пренебрегнали имената на светци от Календара на пощите за онази 1976 година, за да спрат избора си на това „Вилен“, взело се от нищото, без дори да помислят и за миг за катастрофалните последици от своите действия. Изненадващо и въпреки че любопитството му често бе неустоимо, той никога не се осмели да попита каква е причината за този избор. От страх да не ги постави в неудобно положение може би. А и със сигурност от страх, че баналността на отговора би го оставила незадоволен. Обичаше понякога да си представя какъв би могъл да бъде животът му, ако беше кръстен Люка, Ксавие или Юго. Дори едно Гислен би му било достатъчно, за да бъде щастлив. Гислен Виньол, истинско име, с което той би могъл да израсне телом и духом, добре защитен зад четирите безобидни срички. Вместо това бе принуден да мине през детството си с тази лепнала се за него убийствена игрословица: Вилен Гиньол. За трийсет и шест години съществуване в крайна сметка се бе научил да прави така, че да го забравят, да става невидим, за да не предизвиква смеха и подигравките, които не закъсняваха да изригнат веднага щом го забележат. Да не бъде нито красив, нито грозен, нито дебел, нито слаб. Само смътен силует на ръба на зрителното поле. Да се разтваря в пейзажа, докато не отрече сам себе си, докато не остане само някакво другаде, което никой никога не посещава. През всички тези години Гилен Виньол прекарваше времето си в това да не съществува, освен тук, на този мрачен гаров перон, където стъпваше всяка сутрин в работен ден. Всеки ден в един и същи час чакаше крайградския влак, поставил и двете си стъпала на бялата линия, ограничаваща зоната, забранена заради риска от падане на релсите. Тази незначителна линия, нанесена върху бетона, притежаваше странната способност да го успокоява. Тук миризмата на гробница, витаеща постоянно в главата му, се разсейваше като по вълшебство. И през няколкото минути, които го деляха от пристигането на влака, той я тъпчеше, сякаш се опитваше да се слее с нея, макар и съзнаващ, че така постига само илюзорно помилване, че единственият начин да избяга от варварството, което го чака там, зад хоризонта, е да се махне от тази линия, където глупаво се олюляваше от крак на крак, и да се прибере вкъщи. Да, би било достатъчно просто да се откаже, да се върне в леглото си и да се сгуши в още топлата вдлъбнатина, оставена от тялото му през нощта. Да заспи, за да избяга. Но в крайна сметка, младият мъж всеки път се примиряваше и оставаше на бялата линия, слушаше как малката тълпа от редовни пътници се скупчва зад него, докато погледите им пронизваха тила му и предизвикваха леко парене, което му припомняше, че все още е жив. С течение на годините другите пътници си бяха изработили към него онова снизходително отношение, което си запазваме за кротките луди. Гилен беше едно дихание, което през двайсетината минути, колкото продължаваше пътуването, ги изтръгваше за малко от монотонността на дните.
ДВЕ
Влакът спря до перона със скърцане на спирачки. Гилен се отскубна от бялата линия и се изкачи по стъпалата. Тясното сгъваемо столче вдясно от вратата го очакваше. Той предпочиташе твърдостта на оранжевата спускаща се седалка пред мекотата на пейките. С времето седалката се бе превърнала в част от ритуала. В акта на свалянето ѝ имаше нещо символично, което му вдъхваше увереност. Докато вагонът потегляше, той извади от коженото куфарче, с което никога не се разделяше, картонената папка. Открехна я внимателно и извлече измежду двете бонбоненорозови попивателни, които се намираха вътре, първото листче. Тънкият разкъсан лист с оръфан горен ляв ъгъл се люшна в пръстите му. Беше страница от книга, формат 13×20. Младият мъж я изучава известно време преди да я постави отново върху попивателната. Лека-полека във вагона настана тишина. Тук-там прозвучаха неодобрителни „Шшт“, за да накарат да замлъкнат малкото разговори, които отказваха да угаснат. Тогава, както всяка сутрин, след едно последно прочистване на гърлото Гилен започна да чете на глас:
Вцепенено и занемяло от изумление, детето беше приковало поглед в мятащото се животно, окачено на портата на обора. Мъжът приближи ръка към гърлото, в което туптеше живот. Наточеното острие потъна безшумно в белия пух, топъл гейзер бликна от раната и опръска китката му с яркочервени капчици. Бащата, с навити ръкави до лактите, направи разрези с няколко точни движения. След това бавно задърпа с мощните си ръце кожата, която започна да се смъква като обикновен чорап. Тогава в цялата си голота се разкри стройното мускулесто тяло на заека, още димящо от приключилия живот. Главата се люшкаше, грозна и костелива, с две облещени очи, втренчени в нищото дори без намек
за укор.
Докато раждащият се ден напираше през замъглените прозорци, текстът се изливаше от устата му в дълга нишка от срички, прекъсвана тук и там от мълчания, в които се вклиняваше шумът на носещия се влак. За всички пътници, присъстващи във вагона, той беше четецът, странният тип, който всеки работен ден от седмицата прочиташе с ясен и висок глас по няколко страници, извадени от куфарчето му. Бяха фрагменти от книги без никаква връзка помежду си. Откъс от кулинарна рецепта можеше да съжителства със страница 48 от последния „Гонкур“, абзац от криминален роман да последва страница от историческа книга. За Гилен контекстът не беше важен. Единствено актът на четенето имаше значение в очите му. Изричаше текстовете с едно и също ожесточено прилежание. И всеки път магията се случваше. Думите, напускащи устните му, отнасяха със себе си по малко от онова отвращение, което го задушаваше с приближаването към фабриката:
Най-накрая острието на ножа разтвори вратата на мистерията. С един дълъг разрез бащата разпори корема на животното, който избълва димящите си вътрешности. Броеницата на червата се изплъзна, сякаш нетърпелива да напусне туловището, в което беше затворена. От заека остана само малко, окървавено телце, загърнато в някакъв парцал. През следващите дни се появи нов заек. Друга топка от бяла козина, която подскачаше на топло в кафеза, със същите кървавочервени очи, съзерцаващи детето от царството на мъртвите.
Без дори да вдигне глава, Гилен взе внимателно втори лист:
Мъжете инстинктивно се хвърлиха по очи с неистов стремеж да се заровят, да се закопаят още по-дълбоко в лоното на тази земя защитница. Някои дълбаеха почвата с голи ръце, като побеснели кучета. Други, свити на кълбо, излагаха беззащитните си гърбове на смъртоносните шрапнели, свистящи отвсякъде. Всички се притискаха надолу по някакъв рефлекс, произхождащ от началата на времето. Всички освен Жозеф, Жозеф, който беше останал прав насред хаоса и с безсмислен жест бе прегърнал дънера на голямата бяла бреза пред себе си. През разрезите, набраздяващи ствола, от дървото се процеждаше гъста смола, едри сълзи сок, които избиваха върху кората, преди да се стекат бавно. Дървото се изливаше също като Жозеф, чиято пареща урина се стичаше по бедрата му. С всяка нова експлозия брезата се разтърсваше до бузата му, потреперваше в ръцете му.
Младият мъж успя да пробяга с поглед десетина страници, ексхумирани от куфарчето му, докато влакът пристигне на гарата. На небцето му още избледняваше отпечатъкът от последните произнесени думи, когато огледа другите пътници за първи път след влизането си във вагона. Както обикновено, откри по лицата им разочарование и дори тъга. То продължи само миг, колкото за едно отръскване. Вагонът се изпразни бързо. Той стана на свой ред. Седалката изтрака сухо и се сгъна сама. Клапа за край. Жена на средна възраст прошепна дискретно „благодаря“ в ухото му. Гилен ѝ се усмихна. Как да им обясни, че не го прави за тях? Напусна безропотно топлината на вагона, оставяйки след себе си страниците от деня. Харесваше му да знае, че са там, уютно сгушени между седалката и облегалката, далеч от разрушителния трясък, от който се бяха спасили. Навън дъждът валеше двойно по-силно. Както всеки път при приближаването към фабриката, в главата му зазвуча дрезгавият глас на стария Джузепе. „Не си създаден за това, малкият. Още не си го разбрал, но не си създаден за това!“ Знаеше за какво говори старецът, който не бе намерил нищо по-добро от евтиното червено вино, за да си дава кураж да продължи. Гилен не беше го послушал, наивно вярвайки, че рутината в крайна сметка ще оправи всичко. Че тя ще захлупи съществуването му като есенна мъгла и ще анестезира мислите му. Но въпреки изминалите години гаденето всеки път атакуваше гърлото му при вида на високата, мръсна и порутена заводска ограда. Зад нея се спотайваше Нещото, скрито добре от погледите. Нещото, което го очакваше.
„Четецът от влака в 6:27“ тук