Не мога да си спомня откога съм завладяна от мистериите. Първата случка, която предизвика интереса ми беше, когато съмнителното гадже на моя приятелка се опита да ни убеди, че е китарист в уж преуспяваща музикална група. В края на краищата се оказа, че такава група не само че не съществува, но той дори си беше измислил и дати за турнета (Да! Направих проучване!)
Друга случка, която също допринесе за интереса ми към мистериите – когато приятелка на родителите ми се провали в опита си да защити дома си от крадци. Една нощ нахлули с взлом в къщата й, като преди да офейкат с бижутата й, са й причинили ужасяващи неща. Родителите ми са ми разказвали тази история много пъти, за да са сигурни, че няма да пренебрегвам ключалките за прозорци. И въпреки това така и не ми казаха коя е жената от случката. Прекарах тийнеджърските си години, чудейки се коя от прителките на родителите ми е жертвата.
Най-хубавото на мистериите е психологическата загадка: „Ако не знаеш какво си направил, аз няма да ти кажа.“. Толкова пъти са ми го казвали, а аз винаги съм считала това изказване за вълнуваща загадка- моето неизвестно провинение и странният отговор на моя обвинител. Ако аз не знам, няма да ми кажеш? И защо? Бях развълнувана когато разгадах тази мистерия на 38-годишна възраст и съм щастлива да споделя с вас отговора: най- вероятно не си извършил нищо лошо, просто си бил манипулиран на психологическо ниво.
Опитът ми с мистериозни случки в реалния живот, обяснява защо, когато става на въпрос за криминални романи, аз обичам моите книги да бъдат двойно, тройно, супер-супер мистериозни, така че да „бият“ реалния живот. В крайна сметка в това е смисълът на криминалетата.
Като голям привърженик на напрежението в криминалните романи, не се задоволявам с малко. Например, когато в началото на книгата детектив е извикан на местопрестъплението – това просто не ми е достатъчно. Мистерията е почти разгадана в момента, в който се натъкнем на трупа. Не знаем кой е убил жертвата, нито защо. Но можем да предположим, че който го е направил е било или защото е мразел жертвата, или се е страхувал от нея. След това детайлите се навръзват по интуиция. Любимите ми мистерии са тип „Агата Кристи“. Кристи е майстор на историите тип „пъзел“, които съдържат в себе си „елемент“, който на пръв поглед е абсолютно невъзможен за разгадаване. В „Десет малки негърчета“ сякаш никой от героите не е убиецът, защото всички биват убити един по един… и накрая не остава никой, който да е убиецът.
В „Убийство в Ориент Експрес“ жертвата е наръгана от друг пътник от същото купе във влака, но пък изглежда невъзможно да е някой от тези пътници, защото всички имат добро алиби, потвърдено от поне един свидетел. Когато невъзможното на пръв поглед е представено брилянтно и шокиращо възможно, и то просто като се погледне от друга гледна точка – такава , каквато на читателя все убягва – тогава криминалният роман прави това, за което е създаден.
Моят последен роман, „The Narrow Bed“, е за Ким Трибек, жена-комик, която разбира, че се е превърнала в мишена за серийния убиец Били. Начинът, по който действа Били е като убива най-добри приятели, но Ким не се доверява на никого, а пък приятели изобщо няма. Тогава защо и как се е превърнала в мишена на Били?
Преди „ The Narrow Bed“, написах „A Game for All the Family“. В романа, героинята Джъстин отправя недоволно изявление към училищната директорка относно изключването на най-добрия приятел на дъщеря й, Джордж Донбавант. Джордж е изключен, защото е обвинен в кражба на палто. Но той не е откраднал палтото. Джъстин възразява срещу обвинението, но накрая всички (учители и директорката) й казват, че Джъстин не е бил изключен, защото, като цяло, не е бил записан в училището. И всъщност… изобщо това момче, Джордж, не съществува. И все пак обърканата дъщеря на Джъстин настоява, че Джордж е истински и много го обича.
Преди две години написах „The Monogram Murders“, роман с герой от книгите на Агата Кристи, Еркюл Поаро. Това е първият роман с Поаро след смъртта на своята създателка. След излизането на романа, журналисти и читатели ми задаваха въпроси от сорта на „Не Ви ли беше трудно да напишете роман в стила на Агата Кристи?“ Всъщност не, не беше. Или поне не беше по-трудно от писането на роман в стил „Софи Хана“. Вярно, че представях гледната точка на лондонски полицай от 1929 година, а не на модерна жена в опасност, но написаването на „The Monogram Murders“ ме накара да осъзная колко много съм повлияна и съм възприела начина, по който Агата Кристи разказва истории, как се забавлява да превръща очевидно невъзможното във възможно, както и философията й за достоверност – щом едно нещо може да се случи веднъж, и то при изключителни обстоятелства, значи е достоверно.
Софи Хана тук