Лира Литературно-рекламна Агенция
На 8 януари Георги Данаилов навършва 80 години. Честит юбилей, майсторе!
Георги Данаилов (8.1.1936) е известен български писател, кинодраматург и драматург. Сред книгите му са „Деца играят вън“, „При никого“, „Убийството на Моцарт“, „До Чикаго и назад, сто години по-късно“. Автор е на много пиеси и филмови сценарии: „Хирурзи“, „Похищение в черно“, „За къде пътувате?“, „А сега накъде?“„Лагерът“. Световно признание и литературни награди получава и с последните си литературни творби „Къща отвъд света“, „Спомени за градския идиот“, „Зимникът на рая”, Към никъде”, „Цената на безсмислието”, „Доколкото си спомням“ (в три части), „Весела книга за българския народ“.
Господин Данаилов, Лао Дзъ твърди, че ако човек седи достатъчно дълго на брега на реката, рано или късно труповете на враговете му ще минат покрай него. Какво премина по Реката през Вашите 80 години?
Не съм кръвожаден, нито пък толкова търпелив, че да чакам труповете на враговете ми. Рано или късно те ще отминат по вълните. Лошото е, че тленните останки на глупаците нямат свършване, няма и зид, който да заприщи реката и като гледам как прииждат, ми иде и аз да се хвърля в някой въртоп.
Книгите, филмите, пиесите Ви свидетелстват, че сте свободен човек. Имате ли обаче някакви вътрешни пранги, с които се борите нощем насаме?
Аз и денем съм се борил с тези железа. Опитвал съм се да бъда свободен човек, но не винаги съм успявал. Това, че доживях до тази възраст го доказва. Прангите, за които говорите, не могат да бъдат свалени нито на яве, нито на сън, защото те са страхът от нашето незнание. Колкото повече знам, толкова повече не знам!
Персийският поет Ансари от Херат казва: „Можеш ли да ходиш по вода? Тогава не си с нищо по-добър от сламката. Можеш ли да летиш във въздуха? То не е по-добро от това, което прави мухата. Научи се да владееш сърцето си — тогава може би ще станеш някой.” Научихте ли се да владеете сърцето си?
От петдесет години имам аритмия, сърцето ми е непослушно, бие както му щукне, озадачава кардиолозите, пък и мене самия. Аз не го владея, то ме владее и единственото, което мога да го моля, е да се постарае да бие още малко, ако това му е удобно, разбира се!!
Заклеймихме социализма, прегърнахме демокрацията. Има ли все пак неща, които харесвахте при първия и ненавиждате при втората?
„ Какво четете, принце?“
Хамлет: „ Думи, думи, думи!“
Социализъм в България никога не е имало. Комунизъм още по-малко! Имаше ред, който може да наречем съветизъм или както намерим за добре. Хубавото в тези времена беше младостта ни – лошото, че комунистите „изхабиха българския народ“ – така пред мен се изрази старата тяхна съидейничка Лиляна Пиринчиева. Тя бе лежала шест години в родните концлагери, но до края на дните си успя да остане образец на човеколюбие. А що се отнася до демокрацията – тя винаги е зависила от верността на народната любов. Спомняте ли си въпроса на Стамболов към Захария – „Можеш ли да накараш един народ насила да обича свободата?“
Почти всички български писатели се оплакват, че не могат да живеят от писателския си труд? Какво бихте им казали?
Да си намерят грижовни книжари като „Хеликонци“. Благодарение на тях през последните две десетилетия аз живея само от литературния си труд. (Това за утеха на литературния критик Митко Новков) Не съм забогатял, но не съм познал и лишения. Мога само да благодаря, че навремето Панайотови ми се довериха, че „Абагар“ се осмели да издават и преиздават книгите ми. И в книгоиздаването може да има доверие, приятелство и особеното задължение да се обича хубавото червено вино!
Дълги години живеете в красивото село Ковачевица, в което камъкът е на почит. Как Ви изглежда оттук менливият свят? Накъде отива Старият континент?
Нашата къща е на хиляда метра над морското равнище, кръчмата на хиляда и четиридесет, горният край на селото – на хиляда и сто. Понякога в долината под селото пада гъста мъгла и Ковачевица, цяла огрята от слънцето, сякаш плува над облаците. Така обичам да си я представям. Какво има под облаците сякаш не ме интересува. Лъжа естествено! Електромагнитните вълни на цивилизацията пробиват облаците и кацат в екрана на телевизора ми, навират се в транзистора ми, звънят в мобифона ми, Слава богу – българските депутати не навестяват селото и така то се предпазва от разни епидемии.
Питате ме дали човечеството загива? Дословно въпросът ви не е такъв, но може да се преформулира в подобен смисъл. Напоследък всички много обичат да надграждат, хареса се тази дума, макар че не всякога е ясно какво точно сме изградили, за да бъде надграждано! Снощи гледах по телевизията кикбокс или нещо подобно, ритаха се едни юнаци по шарени гащи, разплескваха си носовете, посиняваха си лицата, накървяваха се, въргаляха се по ринга, душаха се, а публиката виеше от умиление – такива ми ти прелести. Докато неочаквано, поне за мен, се оказа, че световен шампион в този вид единоборства бил българин! Не ми оставаше нищо освен да се опия от национална гордост. Признавам: ако бъдещето на Хомо сапиенс е в подобни на кикбокса начинания, загиването на рода човечески няма особено да ме нажали. Но…винаги съществува едно спасително но…ако имате достатъчно търпение и мъничко късмет, сменяйте каналите на телевизора, може да попаднете на Ицхак Пърлман, който свири Бах, лицето му обича всеки тон, до него изправени са двете му патерици. Тогава ще се поколебаете дали да не се отложи краят на света, освен ако не се окаже, че сте безразличен към музиката и мразите евреите!
Пътували сте по света, срещали сте се с наши сънародници. Богатство ли са те за България и, ако – да, какво може да бъде създадено с него?
Българите по света не си приличат толкова, колкото може да се предполага. Банатчани са едни, бесарабските – други. Старите американски емигранти от България в Щатите не приличат на днешните стотици хиляди в Чикаго и Калифорния. Когато любезният Георги Георгиу-Деж изселил българите, обитаващи Банат, той ги заточил чак в делтата на Дунава, всред блатата и комарите. Там те си построили селища от тръстика и в средата представете си – училище! Училище – това решава всичко. Днес смаяно преоткриваме тази истина. Банатските българи са били просветени и след това заможни. В една обикновена къща във село Винга, аз видях роял!!! Може би обяснението е, че тези българи двеста години са били поданици на Австро-Унгария. Отгоре на всичко те са и католици, видял съм им катедралите. И не мога да не си спомня премъдрите думи на Станислав Стратиев – „не случихме на поробители“…
Във Вашето детство, а и в моето познанията ни за околното идваха от пряк контакт с него – в игрите на открито, в общуването. Днешните деца, взрени в компютъра и телефона, ще имат ли утре реална представа за себе си и за живота?
Всяко старо поколение окайва младото, това продължава докато старото не изчезне, а младото – остарее. И все пак усещам, че място за опасения днес има. Компютърната близост не може да замени обикновеното човешко общуване. По скайпа аз разговарям с моя приятел, който е чак в Колорадо, виждам ясно лицето му, дори бръчките му, чувам смеха му, но защо тогава го питам кога ще дойдеш в България? Не знам, „Деца, боя се зарад вас!“ Боя се от всички тези идиотски детски конкурси всенародни, че и международни, защо караме невръстните да се състезават, да изпитват фалшивата радост от победата и истинската горчивина от поражението. Веднъж Горки разказал на Чехов за срещата си с Толстой. Споменал и за ласкавите, дори хвалебствени думи на Лев Николаевич за творчеството на двамата млади писатели. А Антон Павлович рекъл: „Да, защото в сравнение с него ние с тебе сме паленца, но я му спомени нещо за Шекспир!“ Така е, стремежът към първенство е присъщ на човешката природа, той е необходим на еволюцията, но…да разпориш корема на ближния си, при определени обстоятелства, също е било потребно на еволюцията. Постепенно сме се отказали от такива прояви, днес вече убиваме само за благото на човека!
Какво пишете в момента? Кой тип автобиография Ви е по-близък – на Нушич или на Горки?
В момента нищо не пиша. Оправдавам се пред бъдните поколения с отсъствие по болест! Имам и неподправени извинителни бележки от лекар. А колкото до автобиографиите Нушич неудържимо ме кара да се смея, докато Горки все се оплаква! Малко ли са жалбите на седем милиона българи, че и неговите!
Защо България все още няма своя Нобелов лауреат? Какво не ни достига или го имаме в повече?
Прелистете списъка на Нобеловите лауреати и с ръка на сърцето ще признаете, че половината от имената са ви непознати. Но напразно ще търсите и велики имена – няма го Толстой, няма го Чехов, хайде, той е починал едва четири години след учредяването на премията, няма го Екзюпери, няма го Аксел Мунте, àко да е швед, няма го Кавафис, няма го Марк Твен, няма го Халил Джубран… Мисля, че и ние имаме достойни имена – че един Йордан Йовков е всред първите в света, а това, че нашите родни автори са малко познати в литературния свят не е по тяхна вина. Извинявайте, но никой световен поет не е смогнал да изрече: „Ще си отида от света, тъй както съм дошел бездомен, спокоен като песента, навяваща ненужен спомен!“
Какво бихте казали от себе си на читателите на сп. „Книжарница”, сайта „Лира.бг”, радио „Хеликон” и на всички, които си купуват книги в книжарници „Хеликон”?
Ще им кажа като Хаджи Генчо – Каравеловия учител, само две думи: „Четете, бре!“
Интервюто взе Иван Голев
