Лира Литературно-рекламна Агенция
В основата на сюжета е деветгодишният Егорушка, който трябва да пропътува дълъг път през степта, за да бъде записан в гимназия. Момчето тръгва на това пътешествие заедно със своя чичо, търговец, и със свещеника отец Христофор. Сюжетът е майсторска словесна сплав между природни пейзажи, хората, видeни през очите на малчугана и изящните коментари на автора.
Истинско съвършенство писателят постига най-вече при живописното си пресъздаване на степта. Присъствието й тук е равностойно на реалните му персонажи, защото при Антон Павлович тя е животрептяща и подвластна на различни настроения – тъга, много тъга и самота, както и болезнена жажда за красота, за повече красота. Но това не е всичко – героите му сякаш не успяват да намерят общ език нито със света, нито при взаимодействието си с него. Макар че стремежът на Чехов е насочен тъкмо към това преодоляване на конфликта между човека и заобикалящия го свят.
А. П. Чехов живее между 1860 г. и 1904г ., но и през ХХІ век произведенията му продължават да се превеждат и днес могат да бъдат прочетени на повече от 100 езика. Пиесите му „Чайка“, „Вишнева градина“ и „Три сестри“ не слизат от театрални сцени и се играят при небивал успех по цял свят.
Преводът е дело на Мария Хаджиева, а книгата е част от поредицата „Извори“. До този момент в нея са излезли „Пир“ от Платон, „Към себе си“ от Марк Аврелий, „Фрагменти“ от Леонардо да Винчи, „Реч за достойнството на човека“ от Джовани Пико дела Мирандола, „Преброяване на лудите“ от Настрадин Ходжа, „Монадология“ от Готфрид Лайбниц, „Дверите на възприятието“ от Олдъс Хъксли, „Писма до Луиз Коле“ от Гюстав Флобер.
ОТКЪС
Керванът престоя до реката целия ден и тръгна на залез слънце.
Егорушка пак лежеше върху един денк, каруцата тихо скрибуцаше и се поклащаше, долу вървеше Пантелей, потропваше с крака, тупаше се по бедрата и мърмореше; във въздуха както вчера цвъртеше степната музика.
Егорушка лежеше на гръб и сложил ръце под главата си, гледаше нагоре към небето. Видя как се запали вечерната заря и как после тя гаснеше, ангелите пазители, застилайки хоризонта със златните си криле, се готвеха да нощуват; денят бе минал благополучно, настъпи тиха, благополучна нощ и те можеха спокойно да си седят у дома на небето… Видя как лека-полека небето потъмня и над земята се спусна мъгла, как заблещукаха една след друга звездите.
Когато дълго, без да откъсваш очи, гледаш дълбокото небе, мислите и душата ти, кой знае защо, се съединяват в усещане на самотата. Започваш да се чувстваш непоправимо самотен и всичко онова, което по-рано си смятал за близко и родно, става безкрайно далечно и се обезценява. Звездите, гледащи от небето вече хиляди години, самото неразгадано небе и мъглата, равнодушни към краткия човешки живот, когато оставаш насаме с тях и се мъчиш да проумееш смисъла им, потискат душата с мълчанието си; идва ти на ум за онази самота, която очаква всекиго от нас в гроба, и същността на живота ти изглежда отчайваща, ужасна…
Егорушка мислеше за баба си, която спи сега на гробището под вишневите дървета; спомни си как лежеше в ковчега с медни петачета на очите, как после я покриха с капака и я спуснаха в гроба; припомни си и глухото чукане на буците пръст по капака… Представи си баба си в тесния и тъмен ковчег, изоставена от всички и безпомощна. Въображението му рисуваше как баба му изведнъж се събужда и без да разбира къде е, чука по капака, вика за помощ и накрая премаляла от ужас, пак умира. Представи си мъртви майка си, отец Христофор, графиня Драницка, Соломон. Но колкото и да се силеше да види самия себе си в тъмния гроб, далеч от дома, изоставен, безпомощен и мъртъв, това не му се удаваше; лично за себе си той не допускаше възможността да умре и вярваше, че никога няма да умре…
А Пантелей, на когото му беше време да умира, вървеше долу и правеше проверка на мислите си.
– Дума да няма… добри господа… – мърмореше той. – Заведоха момчето да се учи, а как я кара там, не сме чули… В Славяносербск, викам, няма такова училище, дето да събереш много ум… Няма, тъй е… А момчето е добро, бива си го… Ще порасте, ще помага на баща си. Ти, Егорий, сега си мъничък, ама като порастеш, ще храниш баща и майка Тъй е отредил Бог… Почитай баща си и майка си… И аз имах дечица, ама изгоряха… И жена ми изгоря, и дечицата ми. Тъй е, в нощта срещу Богоявление къщата се запалила… Мен тогаз ме нямаше у дома, ходих в Орел… В Орел… Маря изскочила на улицата, ама се сетила, че децата спят в къщата, побягнала обратно и изгоряла с дечицата… Да… На другия ден само костите им намерили.
Към полунощ каруцарите и Егорушка пак седяха около малък огън. Докато се разгори буренът, Кирюха и Вася отидоха за вода нейде в долчинката; изчезнаха в тъмнината, но през цялото време се чуваше как дрънкат кофите и разговарят; значи долчинката не беше далеч. Светлината от огъня лежеше на земята като голямо мигащо петно; макар че луната светеше, зад това червено петно всичко изглеждаше непроницаемо черно. Огънят заслепяваше каруцарите и те виждаха само част от големия път; в тъмнината каруците с денковете и конете се очертаваха едва забележимо като могили с неопределена форма. На двадесетина крачки от огъня, там, дето се срещат пътят и полето, стърчеше изкривен дървен кръст. Още когато огънят не гореше и се виждаше недалеч, Егорушка забеляза също такъв стар изкривен кръст от другата страна на големия път.
Кирюха и Вася донесоха вода, напълниха котела и го закрепиха над огъня. С нащърбената лъжица в ръце Стьопка зае мястото си в дима край котела и замислено загледан във водата, зачака да се появи пяна. Пантелей и Емелян седяха един до друг, мълчаха и мислеха за нещо. Димов лежеше по корем, подпрял глава с юмруци, и гледаше към огъня; сянката от Стьопка скачаше по него и красивото му лице ту се скриваше в тъмнината, ту изведнъж проблясваше… Малко по-настрана щъкаха Кирюха и Вася и събираха бурени и клечки. Пъхнал ръце в джобовете си, Егорушка стоеше до Пантелей и гледаше как огънят поглъща тревата.
Всички си почиваха, мислеха за нещо, бегло поглеждаха към кръста, по който играеха червени петна. В един самотен гроб има нещо тъжно, мечтателно и твърде поетично… Чува се как той мълчи, и в това мълчание се чувства присъствието на душата на непознатия човек, който лежи под кръста. Добре ли й е на тази душа в степта? Не тъгува ли в лунна нощ? А степта край гроба изглежда тъжна, усамотена и замислена, тревата е по-печална и скакалците сякаш цвъртят по-сдържано… И няма минувач, който да не помене самотната душа и да не се озърта към гроба, докато той не остане далеч назад и не се скрие в мъглата…
„Степ“ тук
