Лира Литературно-рекламна Агенция
Днес, 27 април, се навършват 133 години от рождението на Боян Пенев – един от най-изтъкнатите български литературни историци и критици от първите десетилетия на ХХ век. Роден е в Шумен. Учи в Разград и Русе. Завършва славянска филология в Софийския университет. През 1909 г. печели конкурса за доцент в Софийския университет и започва да преподава там. В спомените си негова студентка пише:
„Боян Пенев ни четеше лекции по българска литература. Добре си спомням абсолютната тишина, всред която звучеше спокойният му, увлекателен равен разказ за българската литература през 60-те и 70-те години на ХІХ век. Не зная точно в какво беше обаянието на този човек, тази магия, в която ни увличаше. Нещо необикновено се излъчваше от цялата му строга фигура.“
Във връзка със своите литературоведски изследвания между 1912 и 1914 г. пребивава в Мюнхен, Берлин, Краков, Варшава и Прага. От края на юни 1925 г. е редовен професор по славянски литератури в Историко-филологическия факултет. Многобройните му заслуги са в областта на литературната история и на литературната критика върху българската литература от Възраждането до съвременните му писатели. Автор е и на четиритомния труд „История на новата българска литература“.
Близо две десетилетия поетесата Дора Габе е най-близка спътница на Боян Пенев. Тя оставя забележителни спомени, които хвърлят светлина върху гения на този велик българин и времето, в което е живял.
Умира на 27 юни 1927 г. след кратко боледуване. В некролога от роднините му в Шумен, е изписан следния текст:
„Със скръб известяваме на всички роднини и познати, че проф. Боян Пенев, след кратко боледуване се пресели във вечността на 25 т.г. в столицата София. Мир на прахът му…
Другите за него:
„Боян Пенев можеше да бъде поет – затова никоя лъжа в поезията не можеше да остане скрита за него. Можеше да бъде художник – достатъчно е тънкото му наблюдение и нерв на художник. Той можеше да бъде музикант – и написа великолепната си книга за Бетовен. Но и поетът, и художникът, и музикантът се чувстваха във всичко като в огромен и дълбок фон. Такива хора могат нищо да не „напишат“ – достатъчно е само тяхното присъствие. То вече е една мярка за времето.“ – Владимир Василев, редактор на „Златорог“
„Той не беше само незаменим учен, когото бедната българска наука оплаква. Той беше истински човек, който в минути на вдъхновение постига силата на пророк и с пророческа яснота тръби нови истини.“ – Николай Лилиев
„Той беше аристократ по дух – като малцина у нас. Тоя вроден аристократизъм не му позволяваше да дружи с хора, които не можеше да уважава. Тяхното присъствие го гнетеше и той ги отбягваше. Но никога не отправяше зла дума към тях – защото злите чувства бяха чужди за душата му. Рядко отправяше упрек към неприятелите си; но приятелите му – тъкмо ония, които обичаше и можеше да назове свои – бяха непрестанно изложени на неговата благородна критика. Приятелят беше длъжен да знае пътя и никога да не изневерява на себе си… Той беше жив образец за всичко, което сам очакваше от приятелите си…“ – проф. Андрей Стоянов
„Като студентка слушах курса лекции за Христо Ботев – четени от Боян Пенев. Помня го на катедрата – бледен, одухотворен, винаги спретнат, скромен, дори имаше нещо монашеско в образа му. Говореше спокойно, с равен глас, без ораторско повишаване на тона. Той не се стремеше да прави впечатление, да бъде посрещан и изпращан шумно и възторжено. Но който отидеше, слушаше вдълбочено. Бе тихо като в храм. Неволно ни внушаваше сериозност. А при другите – елегантно, бляскаво, с вицове, но някак салонно. В момента ефектно, после избледнява.” – Елисавета Багряна
„Един ден, когато се връщах в къщи, чух още отвън, от стълбите, че някой свири. Кой ли пианист беше дошъл! Но каква беше моята изненада, когато заварих Боян сам.
– Кой свиреше? – питам.
– Никой – отвръща смутен, – аз си дрънках.
Изведнъж тихо продума:
– Всъщност моето истинско призвание беше музиката! Нито университетът, нито литературата, нито всичко онова, което върша. По крив път съм тръгнал…
Когато го погледнах, очите му бяха пълни със сълзи…
Боян беше изключителен човек. Такъв не съм срещала. И вече няма да се роди такова съчетание на способности, ум и характер… Той си знаеше, че му е отредено малко да живее.“ – Дора Габе.
Жълтата преса обича да спекулира с личността на Боян Пенев и неговото отношение към жените. Ето и някои негови цитата от книгата му „Дневник. Спомени”.
13 юни 1906
„Жените се боят да ни се отдадат с всичката си сила и свобода на своето чувство. Ако за един момент сторят това, отпосле те жестоко се разкайват. Те винаги ще долавят в нас нещо, което ще ги смущава. То е нашият поглед. Когато гледаме в тях, в същото време ние гледаме много далеч – пред себе си и през тях ние виждаме отвъд тоя свят. Из тъмните и заплетени пътеки на мисълта и мистичното чувство ние често забравяме за тях.”
14 юни 1906
„ Страшното е в това, че след като действителният човек е престанал да ни привлича и любимият образ е отскочил от една близка точка към друга, по – далечна – след тая промяна старото чувство все още живее с предишната си сила и нито нашата воля, нито нашият лукав разсъдък са в състояние да се противопоставят на него.
Кой от нас може да долови невидимите, вечните, тайните източници на това непобедимо чувство?
На неговите тъмни, спокойни и дълбоки води се носят като сламки волята и разсъдъкът. А водната шир понякога изглежда тъй спокойна! И често, без да знаем, ние плуваме към някоя подводна скала…”
27 юни 1906
„Около мен става все по – тихо. Някаква хубава песен отзвучава недалеко. Струва ми се, че никога не съм те виждал и че всичко беше сън. Онова, което действителността може би никога не ще ни даде, ще ни го даде само сънят – когато и да е.”
––
Фрагменти от „Нашата интелигенция“ на Боян Пенев:
„Ние всички живеем тук като чужди един на друг. Ако бяхме чужденци, в една друга страна, щяхме да бъдем по-близки, щеше да ни свързва съзнанието, че сме на чужбина и че някъде далеч имаме своя родина. А тук като че ли нищо не ни заставя да живеем с една обща цел и да мислим за тая родина.“
–
„Българинът не е способен да реагира и негодува. Политически се освободихме, но краят на духовното робство още не се вижда. Второто робство е много по-страшно от политическото. От него никоя външна сила не ще ни освободи – ние сами трябва да се освободим, сами за себе си да станем велика сила. Но де са усилията?“
–
„Само стадното честолюбие, политическата злоба и отмъстителният деспотизъм, само съмнителните цели и тъмните домогвания създават у нас по-дълбоки връзки и колективност. Българското общество познава враждата, познава малодушието и равнодушието – но не и творческия ритъм на една хармонична колективна воля.
В твърдата почва на тия добродетели е посято семето на българската интелигенция:
В пустыне чахлой и скупой,
На почве зноем раскаленной …
Един ден то ще поникне и ще даде плод. Боя се да не бъде отровен тоя плод.“
–
„Провинцията е обикновената обстановка на тая тиха трагедия. Трябва да имаш изключително съзнание и стоманена воля, за да се спасиш от ръждата на българската провинция. Печалното е, че и до ден-днешен ние останахме с един-единствен център на духовен живот – София. Всичко се стреми тук. Не толкова за културата – каква е културата на София!“
–-
„От предишния им идеализъм не остава ни следа. Такъв е случаят например със Стамболова, близкия приятел на Ботева.“
–
„За жалост руската интелигенция е влияла твърде широко върху нашата не само с най-положителните си страни. В нашите среди, ако се вгледаме по-внимателно, бихме доловили нейната прекалена слабост към догматизъм, към доктринерство и сектантство, върху чиято основа мисълта и духът се израждат в нещо вдървено, сковано и крайно ограничено.“
–
„От Германия научихме много неща; могли бихме да научим още. За нас тя е пример със своята воля и предприемчивост, с твърдостта на своя дух. А особено със способността си за организация. Ние, които не признаваме никакви авторитети в никоя област и не чувствуваме потребност от ред и устройство, и не вярваме дори, че ще бъдем някога уредена и умиротворена страна – ние, българите, можем поне да се учудваме на нейната здраво организирана духовна сила, на умението й да насочва тая сила, даже в най-критични моменти, към една ясна цел. У никой друг народ не е развита тъй високо дисциплината на ума и труда.“
–
„Разумът, който твори, може и да руши – и в своя разрушителен стремеж създава скептицизма.“