„Плячкосването на държавата. България 1989-1997“ от Венелин Й. Ганев (откъс)

1.
Дисфункционалността на посткомунистическите държавни структури

Самото съществувание на тези закони обаче е преди всичко въпрос на предположение.
ФРАНЦ КАФКА, „Проблемът с нашите закони“

След повече от десетилетия научни изследвания и раз­съж­дения върху политическото развитие на пост­ко­му­ни­стическата Източна Европа беше постигнат кон­сенсус по възгледа, че процесите на трансформация, от­прищени през 1989 г., са тласнали държавните структури към бързо и радикално отслабване. Докато споровете как да се концептуализира и измерва упадъкът на държавната власт не стихват, академичните наблюдатели, политическите анализатори и политическите дейци с готовност се съгласяват, че през деветдесетте години на ХХ в. инфраструктурата на управлението е била сериозно увредена. Така например заключението, до което стигнаха чиновниците от Световната банка след провала на пропазарните реформи през ранния посткомунистически период, бе, че „ефикасната държава е от първостепенно значение за осигуряването на стоките и услугите – а също тъй на правилата и институциите, – които позволяват на пазарите да процъфтяват, а на хората да водят по-здравословен и щастлив живот“.1 Именно опитът източноевропейските нации да се интегрират в Европейския съюз убеди брюкселските бюрократи да настоят в докладите за всяка една държава да се включи специална глава за „административен капацитет да се прилага общото европейско право“, като до края на миналия век тези доклади неизменно удостоверяваха, че „капацитетът за прилагане и налагане на европейското право е нисък“.2 Проницателни защитници на демокрацията изтъкваха синдрома на „лошо функциониращата държава“ като сериозно препятствие пред демократичното укрепване на бившия съветски лагер.3 А адвокатите на либералния конституционализъм настояваха, че общата насоченост на промяната след 1989 г. „прави безпощадно ясно, че за либералните ценности безсилието на държавата е не по-малко опасно от деспотичната власт“.4 Че държавата е „по-слаба“ от по-рано и „по-слаба“, отколкото би следвало да бъде, е сред малкото емпирични и нормативни твърдения относно постсъветската действителност, които не предизвикват сериозно несъгласие през деветдесетте години.
Настоящата книга е изследване на причините и конкретните прояви на общата тенденция към увеличаване на дисфункционалността на държавните структури през ранния посткомунизъм. Моят подход отдава предпочитание на анализа на структурни фактори и начините на действие на себични елити пред изследването на разните идеологически съображения и реформистки визии, за които се предполага, че са вдъхновявали политиците. Основният ми аргумент е, че причините за лошото функциониране на държавата се коренят по-дълбоко от политическите предпочитания на така наречените проповедници на свободния пазар, които – според господстващото мнение – искали да демонтират държавата. Тези причини могат да се проследят до онова, което можем да обозначим като историческа специфика на посткомунизма като епизод на държавно трансформиране – фраза, която обхваща уникалното институционално наследство на държавния социализъм, необичайната структура на стимулите, които влияят върху поведението на властващите елити, и характерните динамични процеси, отприщени при радикалната промяна на свързани със съсредоточаването, управлението и разпределението на ресурси основополагащи обществени взаимоотношения. Преоформянето на държавните структури в посткомунистическия период не е развитие, което може да се припише на някакви идеи за това кое прави една система на държавно управление добра; по-скоро то е резултатът от една система от институционални и обществени процеси, която по съдбоносен – и отрицателен – начин промени организационната основа на ефективното управление. Тази книга е посветена на систематичното изследване на тези процеси – на техните многобройни измерения, на институционалните им последици, на политическата им значимост.
Фокусираният върху държавата поглед към държавната трансформация през посткомунизма
Аз смятам, че за да се проумее разпадането на посткомунистическите държавни структури, трябва да използваме един фокусиран върху държавата поглед върху флуктуациите на държавността през ранния посткомунизъм. Фокусирането на едно изследване върху метаморфозите на държавните структури на посткомунистическата държава само по себе си осигурява онези остроаналитични лещи, които са ни нужни, за да изследваме емпиричните процеси, отличителните черти на историческата и институционалната среда и структуроформиращите събития и форми на поведението на елита, които имат отношение към лошото функциониране на административния апарат и бюрократичните организации в посткомунистическия период. Това аналитично рекалибриране обещава да породи сравнителни и теоретични прозрения, които биха могли да подобрят настоящото разбиране на проблемите, пречещи на ефикасното демократично управление в незападните държави.
Идеята за „фокусирано върху държавата разбиране за държавата“ не се основава на една евристично празна тавтология. Както убедително обяснява Джанфранко Поджи, тази тълкувателна перспектива изразява концептуално важното послание, че в съвременната епоха „системата от институции, които са пряко ангажирани с натрупването и упражняването на политическа власт“ съставлява ясно различима област, която може да поражда дълбочинни конфликти и взаимодействия, „влияещи автономно и понякога решително върху структурирането и политиките на самата държава“.5 Ето защо основната предпоставка на фокусирания върху държавата анализ е, че внезапните флуктуации в държавността не могат да се обяснят задоволително нито с това, което става „на входа“ на държавата (с други думи, чрез анализ на идеологии и предложения за реформи, представени от временно овластените победители в изборите), нито с взаимодействията между по-големите политически сили и широките обществени кръгове. Зад подобни флуктуации се крие една самостоятелно породена в самия държавен сектор динамика. Осъзнаването, че трансформиращата енергия, която влияе върху държавните структури, не може да се редуцира до по-общи комбинации на политически, икономически и обществени промени, налага необходимостта от изследване на историческите и институционалните отличителни черти на посткомунистическите държавни структури и – по-общо казано – на посткомунизма като епизод на трансформиране на държавността.
„Фокусираният върху държавата подход към държавата“ не е терминологично еднакъв с фокусирания върху държавата подход към посткомунистическото общество или просто към посткомунизма. Иначе казано, аргументът ми не е, че в бившия втори свят държавата остава централната движеща сила зад всички важни процеси на развитие и че институционалните, обществените и икономическите процеси на развитие са епифеноменални спрямо един всеобхватен процес на преоформяне на държавните структури. Настоящата книга не бива да се тълкува като безусловна подкрепа за теоретичните подходи, постулиращи превъзходството на „държавата“ в несекващия спор със защитниците на идеята, че почетното място трябва да се даде на „обществото“.6 Моята претенция е по-ограничена: фокусираният върху държавата подход си струва да бъде приложен единствено с оглед на една специфична цел – разбиране на причините и проявите на дисфункционалността на посткомунистическите управленски инфраструктури. Този феномен със сигурност има обществени и икономически разклонения с далечни последици.7 Той обаче не е и не бива да бъде разглеждан като основна матрица, която ще ни даде прозрения за всичко, което си струва да се знае за посткомунизма, нито като потвърждение за онтологическия приоритет на държавата пред обществото в една изначална йерархия на формите на общественото съществуване.
Второ, фокусираният върху държавата подход не е замислен да внушава, че държавата е някаква единна цялост. Всъщност вярно е обратното. Този подход е изключително полезен за тези, които желаят да направят аналитична дисекция на понятието посткомунистическа държавност. Преди няколко десетилетия Чарлз Тили изтъкна, че управлението на съвременните държави включва „комбинирането, консолидацията, неутрализирането и манипулирането на здрава, сложна и добре установена система от политически взаимоотношения“.8 Приемането на фокусиран върху държавата поглед означава повторно да се отворят ключови теми, отнасящи се до тази паяжина от многобройни, конфликтни и динамично еволюиращи политически взаимоотношения. Тогава държавната „слабост“ ще може да се обясни като произтичаща от „обединяването“ на определени взаимодействащи си вътре в държавната област структури и „неутрализирането“ на други. Дисфункционалността на бюрократичните апарати ще се свърже с „манипулирането“ на институционализираните йерархии от страна на органите на самата държава. Намаленият капацитет на административните структури може да се изтълкува като „рекомбиниране“ на съществували и преди това компоненти на една ориентирана към държавата система за контрол над потоците от ресурси. Наглед унитарният характер на посткомунистическата държава може да се декомпозира аналитично именно под погледа на анализаторите, които искат да се обърнат към основните въпроси за съвременната държавност.
Принципното схващане, че институционалните промени, които влияят върху инфраструктурата на управлението, следва да се анализират с фокус върху държавата, е тясно свързано с аналитичната преоценка на наследството от държавния социализъм. Източноевропейските общества бяха сред най-одържавените в света. По думите на Велъри Банс, от съвременните политически режими „никой дори не се доближава до … същинските размери, плътността и секторното, а също тъй географското покритие на [социалистическата] партийна държава“.9 Следователно сред емпиричните „дадености“, с който следва да започне всяко изследване на премоделирането на държавните структури, е разпрострялата се нашироко решетка от организационни единици, която строителите на комунистическата държава оставиха след себе си. Очевидно границите, разделящи тази решетка от обществото, в което тя беше врязана, често пъти бяха замазани. И въпреки това конструираната от падналите режими държавна арена, колкото и тя да беше белязана от аморфността на огромните размери, бе достатъчно отчетлива, за да направи възможно разграничението между тези, които са „във“, и тези, които са „извън“ държавния апарат. Фокусираният върху държавата подход набляга именно върху поведението на тези, които са „във“ държавата, и изследва начините, по които тяхната роля и място са еволюирали в паяжината на политическите взаимоотношения.
Този подход също така ясно предполага, че не е желателно при анализи на посткомунизма механично да се опираме на добре познати схващания за съществуващите по времето на комунизма държавни структури. Казаното от Кафка за законите, по които се предполага, че се управлява политическата арена – а именно, че самото съществуване на подобни закони до голяма степен е въпрос на предположение – следва без колебание да се прилага и към посткомунизма. Сам по себе си фактът, че комунистическата държава е изградила тежки административни структури, на които е поверила икономическото планиране, не означава, че тези структури могат лесно да се преоборудват в контролни органи на посткомунистическата приватизация. От това, че комунистическата държава е поддържала огромни и добре екипирани полицейски сили, не следва да се заключи, че тези полицейски сили могат мигновено да се пренасочат да защитават правата на собствениците и законите на пазарната икономика. Само това, че комунистическата държава е контролирала ефективно всички значими национални ресурси, не означава, че тези ресурси ще могат бързо да се преориентират към целите на посткомунистическото развитие. Накратко казано, би било твърде неразумно институционалното наследство на държавния социализъм да се преценява като набор от функциониращи инструменти за управление.
Нещо повече, фокусираната върху държавата преоценка на оставеното от падналите комунистически режими следва да обхване не само институционалните особености на държавната област – какво „е“ държавата, – но също така и нейните функционални характеристики, исторически отличителните начини за управление на ресурсите и формулиране на меродавни дефиниции за политическата действителност. Какво е станало с посткомунистическата държава – защо тя е изгубила своя логистичен капацитет и организационна сплотеност – е тема, която не може да се анализира изолирано от това какво е вършела държавата в особените обстоятелства през деветдесет­те години на ХХ век. Съвместяването на институционалните и функционалните перспективи в една фокусирана върху държавата преоценка на наследеното от държавния социализъм изяснява по-добре какво следва да мислим за такива наследства, а именно: важни позиции в близост до потоците от ресурси; стратегически места, където са били натрупвани различни активи; кадрова лоялност, с която са били пропити нагласите на държавните служители; елитни мрежи с достъп до оскъдни сведения за това какво и къде може да се намери в обществената сфера. Това съвместяване на перспективи също така ни помага да осъзнаем, че – нека да изложим като формула една от основните идеи на тази книга – деинституционализацията на държавата е свързана с нейната дефункционализация, едно съчетание на динамични процеси, което извънконтекстуалният анализ, сляп за загадките на посткомунизма като епизод от трансформацията на държавата, със сигурност ще пропусне. Априорното допускане, че позициите, местата, лоялностите и мрежите, които съставляваха социалистическата държавност, осигуряват институционалната основа на новите демократични начини на управление, трябва да бъде отхвърлено. От перспективата на фокусирането върху държавата сценариите, при които завещаните от старите режими структури на управление не се пренасочват мигновено и по ефективен начин в услуга на реформистките политики, са доста реалистични и затова не бива да се пренебрегват.
Позицията на фокусиране върху държавата не води след себе си нито до фокусирано върху държавата тълкувание на посткомунизма като цяло, нито до идеята, че динамично променящата се посткомунистическа околна среда се оформя от един изключително мощен играч, държавата. Това, което тази позиция прави възможно, е интерпретирането на посткомунизма като исторически специфичен епизод на държавно трансформиране. Ние дължим на Вадим Волков прозрението, че това, което понякога излиза наяве в обществения свят, е комплекс от специфични исторически и институционални обстоятелства, където в „отсъствието на обща организационна воля… ние не можем да постулираме нито съществуването на държавата, нито нейното отсъствие“.10 Тази странна диалектика на присъствието и отсъствието на държавата е от изключително значение за разбирането на преобразуването на държавните структури в ранния посткомунизъм. Терминът „диалектика“, разбира се, не е предназначен да се схваща в смисъла на философска идея за комплексни и въпреки това повторими модели, движени от извънконтекстуални сили. Той по-скоро е предназначен да изрази скептицизъм спрямо такива изящни дихотомии като „насочван от държавата“ срещу „определян от пазара“, „държавно контролиран“ срещу „частно управляван“, и „държавно регулиран“ срещу „нерегулиран“ – а също и ясното съзнание, че институционални компоненти, динамики и логики на действието, които могат да се разглеждат като взаимно изключващи се – или най-малкото надеждно диференцирани – в условията на установена „държавност,“ през деветдесетте години в Източна Европа бяха в еднаква степен „съществуващи“. Епизодите на държавно трансформиране са характерни с това, че пораждат емпирична действителност, неподдаваща се на анализи, които приемат институционалните рамки за даденост и изследват как тези рамки въздействат на политическите предпочитания и нормативните концепции за света. Такива епизоди са белязани от значими колебания, породени от взаимодействието на това, което Майкъл Ман определя като „многократни припокривания и взаимни пресичания на социопространствените мрежи на властта“, и по този начин пулсира с „централния проблем, свързан с организацията, контрола, логистиката и комуникацията – способността да се организират и контролират хора, материали и територии“.11 Взаимодействието на подобни многобройни властови мрежи и разчупването на социопространствената способност за организиране, която по-рано е била монополизирана от партията-държава, полага социологическия смисъл на всеки аргумент относно cъществуването или отсъствието на държава извън „една обща организираща воля“.
Фокусираният върху държавата подход не изисква отхвърлянето на едно друго допускане, а именно, че най-важните и последователни прояви на господстването на елита в една посткомунистическа обстановка ще бъдат повече или по-малко тясно свързани с упражняването на политическа власт. Той обаче не приема за даденост, че зад подобни актове на произтичащата от държавата власт се крие намерението наново да се утвърди политическият примат и организационното превъзходство на държавата. В едно провокативно изследване Хектор И. Шамис демонстрира как икономическите актьори, които лобират за „повече пазар и по-малко управление“, на практика задействат механизми за повторното утвърждаване на държавната власт.12 Прилагайки подобна чувствителност към парадоксални развития, но обръщайки аналитичната перспектива, аз ще покажа как с цел да удържат своята институционална хегемония държавните агенти могат да използват публичната власт по начини, заличаващи или разпиляващи самите логистични ресурси, от които държавите се нуждаят. Едно важно разграничение, въведено от Поджи, може да послужи като илюстрация. Поджи различава два отделни механизма за отстояване на властта. Силните елити могат да увековечат своите привилегировани позиции чрез „необезпокоявано продължаване на вече установени механизми“. За организираните актьори, които управляват държави, използването на тези механизми означава те да поддържат такова организационно статукво, при което институционалната хегемония на държавата е осигурена, и да използват съществуващия държавен апарат за налагане на политиките, от които те ще имат изгода. С властта обаче може да се борави и по различен начин, който Поджи нарича „аористичен“. Аористичните механизми на властта действат чрез прекъсване на континюитетите, разрушаване на институционалните условия и разбиването на съществуващите политически практики – по-скоро чрез „създаването на нови ситуации, отколкото чрез необезпокоявано продължаване на установените техники за контрол“.13 Зад диа­лектиката на институционалните присъствия и отсъствия, която описахме преди малко, стои eдновременното упражняване и на двете форми на властта, описани от Поджи. Важното в случая е, че сред последиците от властването на аористичния елит може да бъде унищожаването на необходимите условия за безпроблемно възпроизвеждане на държавните структури. Или – с други думи – сред аналитичните сценарии, на които едно фокусирано върху държавата тълкувание може да се позове, е отчетливата възможност използването на механизмите на основаващата се върху държавата власт да доведе до невъзпроизводимост на държавните структури. Допускането, че добре осигурените в логистично отношение мрежи желаят да задържат своето доминиращо положение, е напълно съвместимо с предположението, че техните стратегии ще разрушат ритъма на всекидневната пренаправа на административната инфраструктура – ритъм, които в условията на „нормална“ държавност обикновено се приема за даденост.
Какво би могло да убеди окопалите се в държавата властови агенти да предпочетат аористичността пред непрекъснатостта на съществуващите механизми на властта? На този въпрос може да се отговори само след внимателно проучване на стимулите, които влияят върху политическите калкулации на тези агенти. Неоправдано би било структурата на тези стимули да се дефинира чрез позовавания на стабилни закони и практики за надеждно правоприлагане – тя се появява по-скоро сред динамичното взаимодействие на конкуриращите се „социопространствени властови мрежи“, за които говори Ман, и вибрациите на „паяжината от политически зависимости“, обсъждана от Тили. Това по-плътно и многоизмерно разбиране какво би могло да означава и да донесе „преследването на егоистични интереси“ може да се опре единствено на внимателен анализ на историко-институционалния контекст.
За осъществяването на такъв анализ не е непременно необходимо да се откриват нови територии за емпирични изследвания. Понякога дневният ред на фокусираните върху държавата изследвания се разширява чрез преформулиране на аналитични въпроси, които вече са добре познати на изучаващите посткомунистическата политика. Например въпросът за това как са се разделили партията и държавата след четири десетилетия на симбиоза беше дискутиран само от гледна точка на това как този процес е променил партията; във Втора глава аз обръщам въпроса наопаки и питам: как това разделение повлия на държавата? Понякога дневният ред на фокусираното върху държавата изследване изисква разширяване на добре известни обяснителни парадигми. Например съществува огромна литература по въпроса за това как избрани комунистически кадри са трансформирали своята политическа власт в икономическо влияние и привилегии и как този процес е офор­мял появяващите се социални и икономически пейзажи; в Трета глава аз повдигам въпроса как подобни „трансформации на властта“ преобразуват държавните структури и сферата на държавността. Понякога фокусираният върху държавата подход изисква нови концептуализации – например какво имаме предвид, когато казваме, че „победителите“, които са натрупали активи и власт по време на ранните етапи на посткомунистическото преструктуриране, са имали „право на вето“ във възникващите институционални конфигурации – линия на концептуално изследване, която следвам в Четвърта глава. И понякога фокусираният върху държавата подход ни предизвиква да преподредим нашите аналитични рамки. Както предлагам в Пета и Шеста глава, този подход би следвало да ни застави да приемем, че „изграждането на държавата“ има две измерения – създаването на нови институции и реорганизирането на вече съществуващите, – чиято взаимна обвързаност и разделеност трябва да бъде внимателно проучена. Ето защо е важно да се схване, че изучаването на трансформацията на държавата от перспективата на фокусирания върху държавата подход не е вдъхновено от някакво твърдо убеждение, че зад озадачаващата сложност на наблюдаваните явления се разгръща един господстващ процес, който необяснимо защо беше пренебрегнат от изследователите на посткомунизма. То по-скоро е оформено от осъзнаването, че чрез рекалибрирането на съществуващите изследователски програми ние можем да стигнем до аналитично нетривиални заключения.
В тази книга аз привеждам серия от аргументи, в чиято светлина изследваните феномени изглеждат емпирично преплетени и аналитично свързани. Аз твърдя, че процесите на трансформация през ранния посткомунизъм се характеризират с обща насоченост към отслабването на наличните държавни структури. Тези процеси бяха подтиквани и обуславяни от такива фактори като борбата за преразпределение на държаните от държавата логистични ресурси, структурно определената природа на посткомунистическото предприемачество и установяването на производствените активи на обществото в паяжините на институционализираните взаимни връзки. Те неизбежно влияеха върху съществуващите инструменти за управление: чиновничеството, административните агенции, които отговаряха за управлението на публичните ресурси, части от съдебната система и ключови компоненти на бюрократичната машинария. Сред видимите синдроми, свързани с такива процеси, бяха липсата на информация за това какво и къде може да се намери в обществената сфера, снижените нива на контрол в административния апарат, оскъдността на логистичните ресурси и повтарящото се плячкосване не само на финансовия и икономическия капитал на държавата, но също така и на нейния социален капитал – на кредита на доверие, който прави ефективното управление възможно. Конкретните прояви на тази обща тенденция към фрактурирана държавност могат да се опишат като неспособност да се изработват и налагат политики, остра организационна непоследователност и липса на инфраструктура за здравословна държавна намеса в до голяма степен спонтанните процеси на социална и икономическа промяна.
В известен смисъл разказаната в тази книга история наподобява описания от Джон Е. Хол и Дж. Джон Айкънбъри сценарий: „с времето „силната“ държава може да бъде омаломощена от собствените си действия и поради това да започне да изглежда „слаба“.“14 Аз обаче минавам извън широките очертания на този сценарий и предлагам специфични разбирания и хипотези за слабостта на държавата през ранния посткомунизъм. Проявите на такава слабост могат да се доловят само неточно и грубо чрез показатели, които наблягат върху ограничен брой обективно измерими количествени променливи. По-добре би било да започнем с елементарното, но разумно твърдение, че понятието за „слабост“ на държавата е релационно, т.е. то визира конкретни отношения и описва аналитично наблюдаеми взаимоотношения между държавата и недържавните актьори. Неизбежната употреба на обременения с емоции нормативен език по отношение на „ограниченията“, които спъват действията на държавата, „обезсилването“ на бюрократичните апарати и „омаломощаването“ на административните агенции не бива да скрива фундаменталния факт, че – нека цитирам Антъни Гидънс, друг бележит изследовател на съвременната държавност – „ограничаването на правата на даден индивид води до увеличаване на възможностите на друг“.15 Преведено на езика на държавната трансформация, това означава, че от институционна гледна точка отслабването на определени държавни структури създава среда, в която на избрани индивиди се отварят неподозирани преди това възможности. Именно затова проучването на прецедентите на държавна слабост би следвало да се върти около въпроси като: каква е природата на про-  и антидържавните коалиции и какви фактори подтикват към тяхното формиране? В какви организационни форми изкристализират тези коалиции и какво поражда конфликтите между тях? Как следва да тълкуваме техните провали и успехи? Едно описание, което взима за своя всеобемаща тема „слабостта на държавата“, би трябвало да предложи отнасящи се към контекста доводи за преконфигурирането на фундаменталните политически отношения.
Релационният характер на държавната слабост се разкрива по друг начин: свързаността между конкретни обществени и частни агенти устоява на времето и взаимодействията им продължават дори когато тези агенти привидно поддържат дистанция помежду си. Свързаността между държавни структури и обществени групи не се прекратява бързо и лесно и дори отстоянията между тях – до степента, до която подобни отстояния са „видими“ – се поддържат динамично (т.е. възпроизвеждат се чрез продължаващи взаимодействия), а също така са податливи на бързи „съкращавания“ (т.е. подновени отношения между дотогава разделени държавни и недържавни актьори). Ето защо правилният начин да се мисли за държавната слабост като за институционално възпроизведим феномен е тя да се възприема като организационна конфигурация – термин, който заемам от Норбърт Елиас. Според Елиас – учен, притежаващ обширни познания за процесите на държавно формиране в Европа – ключовият динамичен компонент при тези процеси е било взаимодействието на „форми, изградени от множество относително малки обществени единици, намиращи се в свободна конкуренция помежду си“. Държавите винаги са включени в „мрежи на взаимни зависимости“ и да се твърди, че те са „слаби“, би означавало да се определи точно резултатът от „свободната конкуренция“ между тях и други организационни образувания, а също и условията, които правят този резултат възпроизведим във времето. Аз твърдя, че в една интензивно етатизирана среда – каквато е ранният посткомунизъм – именно фокусираната върху държавата перспектива ни помага да ситуираме подобни резултати върху една разбираема аналитична карта и така да открием общата динамика, която „придава на отделните процеси“ на организационна промяна „тяхната насоченост и специфичната им белязаност“.16
От интелектуална гледна точка фокусираният върху държавата подход се подсилва от идеята, че онези от нас, които се опитват да проумеят посткомунизма, би следвало да наваксат онова, което Ана Гжимала-Бусе и Полин Джоунс Луонг посочиха като „една от най-любопитните и устойчиви пропуснати възможности в сравнителната политология, [а именно] продуктивният диалог между изучаващите посткомунистическите преходи и изучаващите държавата“.17 Моят труд за нарушената функционалност на посткомунистическата държава се стреми да възобнови точно този диалог. Макар и в литературата за посткомунизма темата за „държавността“ и „изграждането на държавата“ да не отсъства, тя е интерпретирана монофонично и в резултат много от нейните аналитични измерения остават неизследвани. Маргинализирайки всички останали, една-единствена тема доминира разговорите за посткомунистическата държавност, а именно как посткомунистическите държави формират „своите“ нации. Подавляващото мнозинство от аналитиците днес приемат без много уговорки възгледа, че въпросите, свързани с изграждането на държавата при посткомунизма, съвпадат терминологично с проблематиката за определянето на граници и създаването на нации. Може би най-добрият пример за това едностранчиво тълкуване представлява твърдението на Линц, Степан и Гюнтер, че „въпросите, свързани с държавността, са ирелевантни по отношение на политическите преходи, които се случват във вече изградени нации-държави или държави-нации“.18 От тази гледна точка въпросът за трансформирането на държавността следва да се разглежда само в контекста на разпадащи се федеративни и мултиетнически държави.
Така че пишещите за Източна Европа автори имат ограничено разбиране по въпросите, които формират проблематиката, свързана с изграждането на държавата. За беда, тази тенденция е в унисон с тенденцията авторите, които копаят надълбоко в проблематиката на държавната трансформация, да изключват от полезрението си Източна Европа.
Патриархът на науката за изграждането на държавата Чарлз Тили в един свой труд от 1992 г. отбелязва краха на Съветската империя, но настоява, че може да се спечели повече от изучаването на създаването на държавите в Третия свят, отколкото от изследването на странните трансмутации във Втория. Той тепърва трябва да формулира изложение относно значението на източноевропейския опит за изучаването на изграждането на държавата.19 В един обзор на сравнителната литература за държавата Керън Барки и Сунита Парик се занимават с „изграждането на държавата в западния свят“, а също и в „Близкия изток, Азия, Африка и наскоро демократизираните страни в Латинска Америка“. На практика постсъветският регион е единствената географска зона, която не е предмет на сериозно обсъждане. Заключението е очевидно: просто няма труд за трансформирането на държавните структури в Източна Европа, който да си заслужава да се коментира.20 В пространна статия, съдържаща „рефлексии върху държавността в епохата на глобализацията“, Питър Ивънс се позовава на възхода на „гражданското общество“ в Източна Европа, но не може да предложи никакъв коментар относно развитието на посткомунистическите държави.21 Един сборник от есета за „развиващата се държава“ представя – в добавка към необходимите доклади за „тигрите“ от Югоизточна Азия – статии за Франция, Бразилия, Индия и Финландия. Там обаче няма и дума за проблемите на посткомунистическото „развитие“ и ролята на държавата в него.22 И накрая, един специален том за „формирането на държавата“ представя важна статия за няколко държави от бившия Съветски съюз (включен – необяснимо защо – под рубриката „Културата в съвременната западна държава“), но тази статия е посветена изключително на въпроса за „повторното формиране на националността“.23 Включването на текст, който се занимава с тази специфична тема, в книга за формирането на държавата препотвърждава мнението, че проблемът за държавното изграждане при посткомунизма е във всяко отношение идентичен с конструирането на титулярни нации и поради това създава впечатлението, че страните, в които „етническият въпрос“ е загубил своята острота, нямат „държавоформиращ“ проблем.
Накратко, общата нагласа, споделяна от научната общност, изглежда е, че интересните неща, свързани с бившия Втори свят, нямат нищо общо с трансформацията на държавните структури и следователно литературата, посветена на формирането на съвременната държавност няма с какво да допринесе за разбирането на посткомунизма. Именно тази нагласа доведе до там, че – както смятат Петър Копецки и Кас Мюде – от всички аспекти на посткомунизма „структурите на държавността са вероятно най-рядко подлагани на анализ“.24 Точно това обстоятелство спъва продуктивния диалог между тези, които изучават посткомунизма, и онези, които изучават създаването на съвременните държави. С тази книга аз се опит­вам да променя именно това състояние на нещата. Ранният посткомунизъм беше период, белязан от множество проблеми, които обикновено се свързват с неустойчивост на инфраструктурите на управлението. Така че фокусираното върху държавата разбиране на държавната слабост стига до сърцевината на най-сериозното предизвикателство пред изучаващите посткомунистическите демокрации: те трябва да проучват метаморфозата на плътно структурираните социополитически порядки, които са безкрайно сложни, като в същото време приемат, че всички участващи в драмата актьори са на първото квадратче. Да се говори само за колапс на предишната система означава да се пренебрегне комплицираното, разпростряло се навсякъде институционно наследство на комунизма. Същевременно да се твърди, че посткомунизмът е просто един преходен епизод в еволюцията на модернизиращи се социални системи означава да се забрави съвсем реалното усещане, че веднага след 1989 г. логиката на фундаментални процеси, свързани с функционирането на държавата, беше тотално нарушена. Както ще видим, структурното и институционалното наследство на държавния социализъм наистина е представлявало благоприятна среда за влошаването на сериозния синдром на невъзпроизводимост на държавните организации. А намалената използваемост на административния и бюрократичния апарат е последица от контекстуално определени действия на властови елит, опериращ в държавата.

„Плячкосването на държавата. България 1989-1997“ тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔