„Защо се самоубиват поетите“ (откъс)

 Предговор от Росен Тахов

 Всяка национална литература има своите безсмъртни самоубийци. В руската са вградени имената на Сергей Есенин, Владимир Маяковски, Александър Фадеев и Марина Цветаева. Във френската са профилите на Жерар дьо Нервал, Пол Лафарг и Ромен Гари. Немскоезичната е немислима без Ернст Толер и Стефан Цвайг. Англичаните се гордеят с Вирджиния Улф, американците – с Джек Лондон и Ърнест Хемингуей.

Българската литература е обитавана от сенките на Пейо Яворов, Никола Ракитин, Пеньо Пенев и Петя Дубарова. Но не само от тях! В историята на нашата книжнина има и други автори, които сами са прекъснали нишката на живота си. Те са забравени или полузабравени, макар че са значими творци на словото.

Тази книга е първият опит да се съберат биографиите на българските писатели самоубийци. На класика Яворов, но и на съперника по талант Димитър Бояджиев. На известния Ракитин, но и на малко познатия Тодор Пеев. На бригадирския бард Пеньо Пенев, но и на мечтателя по южни морета Христо Банковски. На Петя Дубарова, но и на Людмила Исаева. Този пантеон от драматични съдби поставя въпроси, техните отговори търси Пенчо Ковачев.

„Защо се самоубиват българските писатели?“, пита авторът и тръгва по дирята на безсмъртните смъртници. На базата на богат фактологичен материал той изгражда своеобразни хроники за отвъдното на нашата литература. Пенчо Ковачев прониква отвъд зримото, за да разгадае тайната на онези, които посягат към пистолета или отровата.

Защо се самоубиват българските писатели? Защото са най-ранимите служители на музите. За художниците има академии, където ги учат как се полагат щрихи и багри. Музикантите пишат ноти в консерватории, а актьорите се образоват в театрални школи.

Школа по писателство обаче няма! Никой не може да те научи как се пише поема или роман. Словото е най-измамчивата материя в изкуството, винаги готова да се изплъзне и да те предаде.

По тази причина писателят непрекъснато е разпъван от колебания и съмнения. Истинският писател, а не графоманът. Разделителната черта между истинския писател и графомана е тъкмо съмнението. Истинският писател се съмнява в написаното, докато графоманът е убеден, че създава шедьоври.

Изследването на Пенчо Ковачев не е за графоманите, защото те не се самоубиват. Те искат да живеят вечно, да редят букви и да радват читателите. Книгата на Пенчо Ковачев е за истинския писател. Когато съмнението окончателно превземе перото му, с последната капка мастило той слага точка на творческата си дейност. А понякога и на живота си.

Големите исторически превратности са периоди на колебания и съмнения. И време на самоубийства. У нас такава е 1991 година, когато си отидоха трима писатели. След демократичната промяна приспивателни глътнаха Веселин Андреев и Людмила Исаева, а Иван Бурин скочи от прозореца. Всички те имаха екзистенциален проблем с миналото и настоящето. Прецениха, че миналото им е отишло напусто, а към новите реалности не могат да се приспособят.

„Човекът се отличава от животното по това, че може да завърши живота си със самоубийство“, казва Жан-Пол Сартър. „Самоубийството е най-аристократичната смърт“, добавя Даниъл Стърн. Андреев, Исаева и Бурин доказаха, че са човеци и аристократи. В същото време хуманоидите графомани от соцреализма продължиха да живеят и пишат.

Съмнението е крайъгълният камък, около който българският писател посяга на живота си. То обаче почти винаги е в амалгама с други субстанции. Тодор Пеев, Никола Ракитин и Петя Дубарова са отвратени от примитивната среда, в която битуват. Пеньо Пенев, Христо Банковски и Тодор Велчев са безработни, безпарични и безквартирни. Тежки болести наливат горчилка в личните драми на Иван Бурин, Тодор Монов и Людмила Исаева.

Ето я и любовта – най-неизцеримото страдание. Заради интимни мъки слагат край на живота си Димитър Бояджиев, Пейо Яворов и Иван Ст. Андрейчин. Те преживяват разпънати от стълкновения любови, които решават дилемата да се живее или не. Елемент на болезнена еротика има и в самоубийството на Росен Босев.

Как се самоубиват българските писатели? Тодор Пеев, Димитър Бояджиев, Пейо Яворов и Тодор Велчев избират пистолета. Яворов прибавя към куршума и чаша с отрова. От високо скачат Христо Банковски, Григор Ленков, Росен Босев и Иван Бурин. При Банковски има съмнения за нещастен случай, а при Ленков – за умишлено убийство.

Най-много жертви вземат приспивателните. Със съно¬творни слагат край на живота си Иван Ст. Андрейчин, Пеньо Пенев, Петя Дубарова, Веселин Андреев и Людмила Исаева. Индивидуалисти са Никола Ракитин и Тодор Монов. Първият се хвърля от влака, вторият си прерязва вените.

Изследването на Пенчо Ковачев дописва изгубени страници от историята на българската литература. Страници с предсмъртните гласове на големи писатели. Това е книга за онези, които по своя воля се преселиха в отвъдното, за да бъдат четени само от боговете.

София,

1 ноември 2012 г.

––––––––––

Тодор Пеев се застреля с два куршума

 

Тодор Пеев е първият самоубил се български писател. Той е деец на национално-освободителното движение през Възраждането. Учител, журналист, публицист, фейлетонист, мемоарист и преводач. И най-същественото – един от първоначинателите на българската драматургия.

Тодор Пеев е високо ценен от другарите си преди Освобождението и забравен от силните на деня в свободна България.

Тодор Пеев е ближен с Васил Левски, Любен Каравелов и Христо Ботев.

На 12 февруари 1876 г. тъкмо нему Ботев изпраща знаменитото писмо, един от шедьоврите на революционната епистоларна литература.

Ето го това писмо.

 Драгинко Пейов!

 Не обичам да пиша безсъдържателни писма, затова ти не отговорих, ако и да бях длъжен да направя това. Види се, че самият наш живот е безсъдържателен, ако секи път, щом зема перото, неволно ми се изпречва въпрос: що да пиша? Вопросите решени, целта обозначена, времето и разстоянието определени, следователно тука се не иска молитва, а мотика. А ние какво правиме? Носим с решето вода и мислиме, че оплодотворяваме с това бащината си нива. Каква ирония за хора, които при средства би могли да направят чудеса! Не зная как мислите вие (ти и други) за себе си, но аз се признавам вече в тоя общ наш порок и бързам да произнеса над себе си праведният приговор. Пейов! Ние не сме направили и стотната част от онова, което би могли да направиме. Слава богу и дяволу, природата ни не е обидяла нито умствено, нито физически – защо следователно седиме на припек и плачеме, че петлите ни кълват носовете?

Признанието смалява вината и нравствено, и юридически, затова се и покаях. В продължението на 8 години аз видях всичките наши герои и патриоти и виждам, че големи хора вършат малки работи, а големите работи се вършат от малки хора. Гиганти тръгнали по купищата и събират мъниста, за да нанижат наниз от слава на майка си, а пигмеи се покачили на необозрими конкили и посягат със своите къси умове да уловят месеца за рогата!

Наистина, ние сички сме напразни с велики идеи, но ти, Ботйов, ако си пигмей, то сляз от тия конкили и потъни в калта на ничтожеството, а ако си гигант, то възседни своята идея тъй, както Александър е възсядал своя Буцефал… Пейов, не се смей!

Аз не съм способен да тропам по портите и да пея балдевските песни на патриотически маниер. Нека правят това други. Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите; ако падна, то нека съдиите ми кажат, че настоящето ми писмо е било последньото безсъдържателно писмо, а ако стана аз сам съдия, то ще да дам съдържание и на своите глупости.

И така, сбогом. Аз утре заминувам за Триест и на прощаване ти казвам, че ако ти искаш да ми направиш едно добро, т.е. да печаташ „П. Списание“ у мене, то споразумей се с брата ми и захвани. Яви му се само колкото ви печатат кòлата в Браила, на какъв формат и на каква хартия, и бъди уверен, че тука ще да ви стане с 25 на сто, а може и с 30 на сто по-ефтино. Това би било наистина добро за мене, защото с това ще да се поддържи брат ми, който не може да ме последва, и моят наследник, който скоро ще се яви на света… (Видиш ли, че в редовете на човечеството аз няма да оставя праздно място?) Извини ма, че ще да ти кажа искрено, защо по-преди ти не отговорих на предложението, което ми правеше в писмото си до Драсова. В това също писмо, в което ма питаше за условията на печатанието, ми явяваше, че книжката е дадена във Виена под печат, след. да се споразумяваме за следующата, която не знаях кога ще да излезе, за мене беше нещо като ирония.

После сичкото това приими братските ми поздравления и не забравяй

Б о т й о в

Букур.

12 февр. 1876

 

P.S. Поздрави Драсова и му кажи, че аз съм заминал вече от Букурещ и съм оставил брата си, жена си и работниците си само с 50 фр. Ако Г-ну разполага с пари, то нека бъде добър да ми изпроводи 40 фр. по следующия адрес: Veneta Botiof, Str. Rumeora № 15, Bucuresti. С това Г-ну като човек ще да си заплати дългът, а като приятел ще да ми направи и едно добро. Добро видение.

 

На 26 юли 1904 г. 62-годишният Тодор Пеев пуска два куршума в себе си. Първия под сърцето, втория – в лявото слепоочие. Когато близките му влизат в стаята, намират до тялото му нов револвер, с който е сложил край на живота си. Предсмъртно писмо няма.

Вестниците „Дневник“, „Ден“ и „Вечерна поща“ отпечатват следния некролог: „С голяма душевна тъга известяваме на всички роднини, приятели и познати, че многообичаният ни съпруг, баща, зет, чичо и вуйчо Тодор Пеев вчера в девет и половина часа вечерта падна убит от злодейска ръка.“

В същия брой на „Дневник“ обаче има и редакционна бележка, която завършва с изречението: „Причините на самоубийството са неизвестни, но ако се вярва отвън, те са домашни…“

Тодор Пеев се гръмва сам. Вероятно има и лични причини да насочи дулото към себе си. Но всъщност е убит от кариеризма, алчността и властолюбието на бившите си другари. Пеев е разочарован от погазването на идеалите, за които се е борил преди Освобождението. Чувства се пренебрегнат и излишен. Неслучайно малко преди смъртта си започва да пише драма, в която иска да осмее и заклейми лицемерието и ламтежа към богатство на новите властници.

Може би най-емблематичен е случаят със Стефан Стамболов. Революционер и хъш, приятел на Ботев, с когото събират стихове в обща книжка, Стамболов се кълне:

Не щеме ний богатства,

не щеме ний пари,

а искаме свобода,

човешки правдини!

След като е съсечен от засада през 1895 г., бившият премиер оставя в наследство 15 парцела в София и околностите, 72 къщи в две села, два чифлика и ниви в Бургаско. Жена му я наричат „златната вдовица“.

Тодор Пеев е роден през февруари 1842 г. в Етрополе. Баща му Хаджи Пейо Стоянов Инджев е един от най-богатите хора в града – търговец, скотовъдец и едър земевладелец. Представител е на етрополци пред наместниците на падишаха. Семейството му е многолюдно – от три съпруги има седем дъщери и трима сина.

Малкият Тодор е жизнено и ученолюбиво дете. Житей¬ският му шанс е, че през 1858 г. става ученик на Сава Филаретов в София. Той е изтъкнат просветен деец и общественик през Възраждането, идва от Русия, където е завършил с отличие Историко-филологическия факултет в Москва. Обикаля България и създава много училища, наричат го „руския даскал“.

В софийското училище, което всъщност е гимназия, Тодор Пеев изучава всеобща история, землеописание, математика, български, френски, гръцки, старославянски, закон божи и др. Едва 18-годишен е назначен за главен учител в Самоков. Местните първенци не се интересуват от дипломата му, достатъчен атестат е, че е възпитаник на Сава Филаретов.

След смъртта на баща си през 1862 г. Тодор Пеев продава своя дял на братята си и заминава за Цариград, където се записва във Френския католически колеж. Там учител е друг бележит възрожденец – Драган Цанков. Френският колеж е открит преди Кримската война от монаси-лазаристи и освен с образование се занимава и с пропаганда на католицизма на Балканите. Тук Пеев чете немски, френски и английски автори. Запознава се с Петко Славейков.

Етрополецът не успява да завърши колежа поради липса на средства. В края на 1864 г. е назначен за главен учител в Силистра. Пеев обогатява преподаването с нови предмети и обръ¬ща особено внимание на девическото образование. Отваря училища и в селата, съставя им програми, обучава по-будните младежи за учители. Силистренци се дивят на надписите, окачени по стените на училището: „Ако си любоучен, ще си учен“, „Всяко нещо на мястото си“, „На учението корените са горчиви, но плодовете са сладки“.

Докато е в Силистра, Тодор Пеев се среща с дейци на национално-освободителното движение. През май 1867 г. край с. Върбовка е разбита четата на Филип Тотю. Никола Странджата – един от оцелелите четници, преоблечен като турчин, носи със себе си знамето и важни документи. Той и още един поборник търсят спасение от преследващите ги турци в Силистра. Там ги посреща Тодор Пеев, помага им да се възстановят и да се прехвърлят през Дунава във Влашко. Заради съмнения, че даскал Тодор помага на комитите, управителят на Дунавския вилает Митхад паша нарежда той да напусне града.

От есента на 1867 г. Тодор Пеев е главен учител в Кюстендил.  И тук реформира учебното дело – отваря трикласни училища, открива девическо училище с около 60 ученички. Той е инициаторът за честването на празника на Кирил и Методий. Участва в борбата, която местните люде водят срещу гръцкия митрополит Игнатий. На 28 февруари 1870 г. излиза Ферманът за самостоятелна българска екзархия и Игнатий е принуден да напусне митрополията.

През лятото на 1870 г. Тодор Пеев става учител в Етрополе. Той вече е натрупал голям педагогически опит, но началото в родния му град е трудно, главно заради слабите приходи за образование в общинската каса. Парите отиват предимно за околните манастири. Въпреки всичко даскал Тодор успява и тук да модернизира образованието. През есента на 1870 г. създава „Просветен кръжец“, чрез който разширява кръгозора на съгражданите си за събитията не само в България, но и по света.

Домът на Тодор Пеев приютява Васил Левски, когато през есента на 1870 г. той идва за първи път в Етрополе. Създаден е местен революционен комитет, наречен „Мехмед Бочук¬оглу“ – на името на богат етрополски турчин търговец. Правят това по съвет на Левски, защото „предпазва начинанието от поразии и провал“. За председател на комитета единодушно е избран Тодор Пеев. За да „легализира“ дейността на комитета, на 7 януари 1871 г. той създава читалище „Напредък“, на което също става председател.

През март 1872 г. даскал Тодор е избран да представлява  всичките 11 комитета от София до Етрополе на общо събрание на Централния революционен комитет в Букурещ. За да не предизвика съмнение дългото му отсътвие от града, той прилага хитроумен план. Пише писмо от името на турските управници и населението на Етрополе, което трябва да занесе до русчушкия валия. Управата на града дори му брои 1200 гроша, с които да пътува до Русчук и да изпълни задачата.

Тодор Пеев първо отива в Букурещ. Там се запознава с Любен Каравелов, в чийто дом на 29 април започват заседанията. Пеев е избран за секретар на събранието. Влиза в четиричленна комисия заедно с Левски, Каравелов и Киряк Цанков, която трябва да напише програмата и да прегледа устава на Българския революционен централен комитет (БРЦК). На връщане от Букурещ успява да се срещне с валията на  Русчук и да му връчи прошението на етрополци.

През септември 1872 г. Тодор Пеев се жени за Цветана, дъщеря на местния първенец Мишо Вълчев. На сватбата по всяка вероятност е присъствал и Левски. Според едната версия Апостола пристига в Етрополе предрешен като овчар и на трапезата свири на кавал. Турците се поинтересували кой е този изкусен кавалджия и Пеев обяснил, че им пасе овцете – хем е добър овчар, хем ги весели.

Другата версия е по-правдоподобна, защото за нея свидетелства самият Тодор Пеев. Етрополският учител Шишков дошъл на сватбата със семейството си и с непознат човек, облечен в „опнати бели гащи и с кълчищена риза“. Това бил самият Васил Левски.

Тодор Пеев е съратник на Левски, но в един момент се сближава и с неговия първи заместник Димитър Общи, който често посещавал Етрополе. Общи пленява Пеев с бурната си биография. Бил е в легията на Раковски, после в легиона на Джузепе Гарибалди. Участвал е в Критското въстание. През 1869 г. с чета от 8 души преминава от Сърбия в България.

Пеев знае, че Левски няма особено доверие в своя заместник, но въпреки това се съгласява да помогне на Общи в най-новата авантюра, която е замислил. Даскалът е един от хората, изработили плана за обира на турската хазна. На 22 септември 1872 г. с няколко въоръжени мъже Димитър Общи успява да задигне парите в прохода Арабаконак.

Въпреки усилията на турската власт в Софийско, три седмици след обира няма никакъв резултат. Управителят Мазхар паша праща телеграма на каймаканина в Орхание (сега Ботевград). Нареждането в депешата е, ако не се открият нападателите на хазната, парите да бъдат събрани от населението на Етрополе.

Комитетските хора на Тодор Пеев успяват да убедят турските големци и българските първенци, че обирът на хазната е дело на външни хора, дошли през границата и след това отново избягали през нея. Каймаканинът лапа въдицата и решава да прати шпиони във Влашко и Сърбия, които да търсят крад¬ците. Всички се спират на Тодор Пеев като най-подходящ за мисията: владее турски, френски и гръцки, знае и румънски. Умен е, разсъдлив, може да завърже приказка с всеки и да реагира правилно във всякаква ситуация.

И ето че революционерът Тодор Пеев заминава за Влашко като „баш шпионин“ на османлиите. За негови помощници са определени Христо Пиронков от Етрополе и помакът Хасан от съседно село. Първата спирка на тримата е Тетевен. Денят е Петковден, посреща ги лично мюдюринът Махмуд ага. Черпи ги с кафе и предлага да уважат именния ден на местния чорбаджия Петко. Отиват и виждат самия Димитър Общи с дружината му, разположили се около богатата трапеза.

Общи е с чохен  елек и обшити със сърма потури. Седи с достойнство, замезва и пие руйното чорбаджийско вино. Впечатлен от осанката му, Махмуд ага се интерсува кой е. Сливналия, богат чиляк, търгува с аби и шаяци, надпреварват се да лъжат чорбаджи Петко и Тодор Пеев. Даскалът взема чаша и вдига наздравица за мъдростта на султана и милостта му и към раята българска.

Пеев и другарите му пристигат в Крайова. Пускат Хасан да души в града за крадците, а даскалът и Пиронков заминават в Букурещ. Тодор Пеев отива в дома на Любен Каравелов. Тук се запознава с Христо Ботев.

На 24 октомври 1872 г. Димитър Общи е заловен. Тикат го в кауша, започват масови арести на комитетски дейци. Връщането на Тодор Пеев в родината е невъзможно. Той се мести в Браила. Тук през 1869 г. е основано Българското книжовно дружество (БКД), днешната Българска академия на науките (БАН). Година по-късно е създадено и Българското женско дружество. Пак тук, в печатницата на дядо Паничков, Христо Ботев редактира в-к „Дума на българските емигранти“.

В Браила Тодор Пеев е определен за представител на БРЦК. Става директор на българското училище. Когато през юни 1873 г. деловодителят на БКД Васил Друмев се замонашва, Пеев заема мястото му в книжовното дружество. Редактира и печатното му издание „Периодическо списание“.

В края на учебната 1875 г., след положените изпити, на сцената в училището излизат двама ученици, които държат голям правоъгълен картон. На него пише: „Даскал Генко. Комедия в едно действие от Тодор Пейов.“ Така освен като деловодител на БКД, Пеев наследява Васил Друмев и като драматург. След неговия „Иванко“, той представя своя „Даскал Генко“.

След избухването на Априлското въстание през пролетта на 1876 г. Тодор Пеев решава, че може да повдигне духа на народа чрез вестник. Заедно с приятеля си Иван Драсов в края на април издават в-к „Юнак. Лист за българските интереси“. За съжаление от „Юнак“ излизат само няколко броя.

Към Пеев и Драсов се присъединява талантливият публицист Светослав Миларов. Тримата решават да започнат нов вестник, който да излиза два пъти в седмицата. Единодушно избират името му – „Възраждане“. Първият брой се появява на 5 юни 1876 г. За да могат и чужденци да четат газетата, основните статии са печатани и на френски език.

„Възраждане“ е модерен за времето си вестник. По-късно е оценен като един от най-сериозните в българската периодика през 70-те години на ХIХ век. Поради липса на средства последният брой излиза на 12 ноември 1876 г. и Тодор Пеев остава без работа.

Старият печатар Димитър Паничков обаче иска да възобнови в-к „Дунавска зора“ и моли даскал Тодор да помогне. С много усилия двамата успяват да отпечатат два броя на 1 и 6 януари 1877 г. В първия е публикуван фейлетонът на Пеев „Браилски искрици“, който той подписва с псевдонима „Глас в пустиня“. Заимства го от Ботевия стих:

Не оставяй да изстине

буйно сърце в чужбина,

и гласът ми да премине

тихо като през пустиня.

Тодор Пеев участва в Руско-турската война като преводач на висши офицери. Междувременно му възлагат да поеме управлението в освободените русенски села Мечка, Бантин и Пиргос. От януари до октомври 1878 г. е председател на окръж¬ния съд в Орхание (Ботевград).

Понеже е добър администратор и бързо въвежда ред на по¬вереното му място, постоянно го местят. Става окръжен началник последователно в Златишки, Кюстендилски и Варненски окръг. Няколко месеца е чиновник за особени поръчения към Министерството на вътрешните дела и после пак е окръжен упра¬вител в Плевенски и Свищовски окръг. От Свищов през август 1880 г. Тодор Пеев пише писмо на Васил Д. Стоянов, в което има и следните редове: „Омръзна ми вече пустий бекярлък. Уж се ослободихме да поживеем като хора, пък то от трън, та на глог.“

Митарствата на поборника обаче не спират: административен инспектор във вътрешното министерство, втори помощник на главния секретар на Държавния съвет, пръв секретар на кодификационната комисия, административен инспектор и ревизор.

В края на 1882 г. Тодор Пеев е уволнен и се пенсионира. Проф. Дочо Леков, най-проникновеният изследовател на делото на възрожденеца, пише: „Авторитетът и обаянието му плашат някои висши държавни служители. Те не могат да разберат, че той няма амбициите да стои начело, че големият революционер не желае да стане голям началник…“

Тодор Пеев се включва във вазстановяването на Българското книжовно дружество. На 6 август 1884 г. е избран за редовен член на историко-филологическото му направелние. Малко по-късно отново става деловодител на дружеството.

Пеев иска да се върне към учителската си професия. Но не среще подкрепа отникъде. Принуден е да напише писмо до Захари Стоянов, който по това време е председател на Народното събрание:

Господин Захарий!

Много пъти Ви дирих дома Ви, но по нещастие или не Ви намирах там, или бяхте много заняти, та не приемахте посетители. Г-н Захарий, аз не исках много да ви заседня  и безпокоя; имах да Ви кажа следующите няколко думи, които, моля, имайте търпението да ги прочетете.

Дванайсет години съм учителствувал, искам още няколко години да бъда учител, а за да стана такъв само на Вас мога да се надея да направите възможното да се назнача в долните класове на тукашните девическа или мъжка гимназии. Вярвам, че господин министъра на просвещението няма да Ви откаже.

Тая добрина няма да направите мене, бай Захарий, а на моите четири дечица, които ще Ви споминат и благославят, а аз ще Ви бъда вечно признателен и благодарен.

Направете една добрина на уважаващий Вас

 

Т. Пеев.

8-ий август 1889 г.

София

 

Молбата му остава без отговор. За да закърпи семейния бюджет, започва да превежда. През 1898 г. по повод 25-годишнината от обесването на Левски излиза малък сборник, посветен на Апостола. В него Тодор Пеев участва с текста „Личен спомен за Васил Левски“.

Между 1884 и 1888 г. Стоян Заимов, някогашният главен апостол на трети (Врачански) революционен окръг, издава мемоарите си „Миналото“. Заради многото неточности в тях, авторът се среща с Тодор Пеев. След дълъг разговор между двамата, Пеев му дава своите забележки и уточнения. Във второто издание на „Миналото“ Заимов се съобразява с повечето от тях и от това достоверността на мемоарите му само печели.

Явно увлечен от това връщане назад в годините, Тодор Пеев започва сам да описва своето  минало – детството, учителстването, срещите с Васил Левски и Димитър Общи, мисиите във Влашко. За съжаление спира до времето, когато заживява в Браила. Не е известно защо прекъсва спомените си.

През 1899 г. силните на деня се сещат за Тодор Пеев и го назначават за окръжен управител във Варна. Там обаче се случва един остър сблъсък с княз Фердинанд. Макар и предупреден, че на път за Евксиноград князът ще мине през града, Пеев не отива да го посрещне на гарата. Дори не изпраща свой заместник.

Пристигнал в Евксиноград, гневният Фердинанд звъни по телефона и иска обяснение. Пеев отговаря, че би го посрещнал с всичките почести по протокола, ако той, Фердинанд, беше дошъл във Варна по държавни дела. Но в задълженията на един окръжен управител не влиза да среща княза, когато той просто отива в жилището си.

Фердинанд веднага иска уволнението на непокорната глава. Тогавашният премиер Димитър Греков успява да убеди княза, че Пеев има славна биография на революционер и отстраняването му може да предизвика оставки в кабинета. Фердинанд обаче не мирясва и през август Греков праща Тодор Пеев за търговски агент в Скопие.

Пеев не се задържа дълго и в Скопие, който още е под турско робство. През май 1901 г. му се налага бързо да напусне града. Властите са надушили деятелността му на човек, който снабдява с оръжие местните революционери.

Тодор Пеев се връща в София и живее с единствения си приятел – спомените за славното минало. До оня съдбовен 26 юли 1904 г., когато се самоубива.

Десетилетия името на Тодор Пеев е напълно забравено. Възкресяването му дължим на Дочо Леков. Години наред той издирва данни за него в архиви, стари вестници и спомени на близки и приятели. През 1966 г. Леков и Иван Сестримски подготвят за издаване съчиненията на Васил Друмев, основоположникът на българската драма.

Още през 1908 г. в архива на Друмев е намерен ръкопис на незавършена пиеса, озаглавена „Фудулеску, прокопцаният зет на хаджи Стефания“. Според откривателя на ръкописа Стефан Минчев по стил и някои художествени похвати „Фудулеску“ наподобява стила на Васил Друмев. Но той е пишел с лявата ръка и почеркът му съществено се отличава от този, с който е написан откритият текст.

Съмненията и споровете кой е авторът на „Фудулеску“ отпадат, когато е открито писмо на Тодор Пеев до Васил Д. Стоянов с дата 26 февруари 1876 г. В него той обяснява на приятеля си, че през зимата се „занимавал с драматургство“. С чувство за хумор пише, че не се е полакомил да отнеме занаята на Доб¬ри Войников. „Никак не съм лаком в тоя случай – споделя Пеев, – ако и това да не произхожда от голяма скромност. Написал съм една драма от българо-влашкия живот. Сега я преработвам. Като я напиша на чисто, ще ви я проводя да я прегледате и да ми обадите как я намирате.“

След като написва четири действия от пиесата обаче Пеев я изпраща не на Васил Д. Стоянов, а на Васил Друмев, вече приел духовен сан и известен като митрополит Климент. Явно е търсел автора на „Иванко“ като опитен драматург, който може да му даде ценни съвети и конкретни предложения за промени в текста. Но избухва Априлското въстание и Тодор Пеев така и не успява да изпрати последната част на творбата си.

При работата с архива на Тодор Пеев Дочо Леков намира липсващото пето действие. Така неговото авторство е категорично доказано. „Фудулеску“ заема значимо място в темелите на българската драматургия наред с „Иванко“ на Васил Друмев и „Криворазбраната цивилизация“ на Добри Войников. Първият самоубиец в българската литература дава живот на един от основните жанрове в същата тази литература.