Лира Литературно-рекламна Агенция
На 10 март „Обсидиан“ пуска на пазара „Шумът на времето“ от Джулиан Барнс.
През май 1937 г. един млад мъж всяка вечер застава на площадката до асансьора в своя ленинградски блок и чака. Служителите на НКВД винаги идват посред нощ. Той не знае дали ще бъде арестуван, или просто отведен на разпит. Нито един от известните хора, които познава, вече не може да му помогне.
Самият той е знаменитост, през последните години са го аплодирали навсякъде – от Швеция до Америка и Аржентина. Но ето че у дома е изпаднал в немилост. Защото операта му „Лейди Макбет от Мценска околия“ не се е харесала на Сталин…
Този човек е големият композитор Дмитрий Шостакович.
Една история за сблъсъка на властта и изкуството, за компромисите и творческата съвест, малодушието и куража.
ОТКЪС
Той знаеше само, че по-лошо от това не е било.
Страх страха избива, както клин клина. И затова, докато излитащият самолет сякаш се сблъскваше с плътни слоеве въздух, той се съсредоточи върху местния, непосредствен страх: от злополука, разпадане, мигновена забрава. Обикновено страхът прогонва всички други чувства; но не и срама. Страх и срам се вихреха на воля в стомаха му.
Виждаше крилото и трептящото витло на самолета на „Американ Овърсийз Еърлайнс“; виждаше и облаците, към които се насочваха. Други членове на делегацията, с по-добри места и по-силно любопитство, притискаха лица до малките прозорчета за един последен поглед към очертанията на Ню Йорк. По гласовете им усещаше, че шестимата са в празнично настроение и нетърпеливо чакат стюардесата да се появи с първото предложение за напитки. Щяха да вдигнат тост за големия успех на конгреса и да се уверяват взаимно, че именно заради техния принос в делото на световния мир войнолюбците от Държавния департамент отмениха визите им и ги отпратиха да си вървят
по-рано. Той чакаше стюардесата и напитките със същото нетърпение, макар и по други причини. Искаше да забрави какво се бе случило. Дръпна пъстрите завески пред прозореца, сякаш за да заличи спомена. Ала колкото и да изпиеше, едва ли щеше да успее.
„Има само хубава водка и много хубава водка – лоша водка не съществува.“ Тази мъдрост властваше от Москва до Ленинград, от Архангелск до Куйбишев.
Но имаше и американска водка, за която той вече знаеше, че ритуално се подправя с плодови есенции, лимон, лед и тоник, докато вкусът ѝ напълно изчезне в коктейлите. Значи не беше изключено да съществува и лоша водка.
През войната преди дълго пътуване го обземаха пристъпи на тревожност и заради тях понякога ходеше на хипнотерапия. Искаше му се да бе минал подобна терапия преди заминаването, след това всеки ден от едноседмичния престой в Ню Йорк и накрая още веднъж преди обратния полет. Или още по-добре – да го бяха пъхнали в сандък с едноседмичен запас от салам и водка, който да изхвърлят на летище „Ла Гуардия“ и на връщане отново да го качат в самолета. Е, Дмитрий Дмитриевич, как беше пътуването? Чудесно, благодаря. Видях всичко, което исках, а компанията беше много приятна.
* * *
По време на полета съседното място бе заето от неговия официален придружител, пазач, преводач и нов най-добър приятел от двайсет и четири часа насам.
Който, естествено, пушеше „Беломор“. Когато им дадоха менюта на английски и френски език, той помоли придружителя си за превод. Отдясно бяха коктейлите, алкохолните напитки и цигарите. Предположи, че отляво е храната. Не, отговори придружителят му, това са други неща, които може да се поръчат. И педантичният му показалец плъзна надолу по списъка. Домино, шах, зарове, табла. Вестници, канцеларски материали, списания, пощенски картички. Електрически самобръсначки, торбички с лед, комплекти за шиене, за първа помощ, дъвки, четки за зъби, хартиени кърпички.
– А това? – попита той, сочейки единствения непреведен артикул.
Повикаха стюардесата и последва дълго обяснение. В крайна сметка му казаха:
– Инхалатор с бензедрин.
– Инхалатор с бензедрин?
– За капиталистите наркомани, дето пълнят гащите при излитане и кацане – каза новият му най-добър приятел с нескрито идеологическо самодоволство.
Самият той страдаше от некапиталистически страх при излитане и кацане. Ако не знаеше, че това незабавно ще влезе в официалното му досие, би могъл да опита упадъчното западно изобретение.
Страх: какво знаеха за него тези, които го всяваха?
Знаеха, че действа, знаеха дори как действа, но не и какво е усещането. Както се казва, вълкът не може да говори за страха на овцете. Докато той очакваше заповед от Големия дом в Санкт Ленинсбург, Ойстрах бе очаквал арест в Москва. Цигуларят му бе описал как нощ след нощ идвали за някого в неговия жилищен блок. Никога масов арест; само една жертва, а на следващата вечер друга – система, постепенно засилваща страха на онези, които остават, които са временно оцелели. В крайна сметка всички наематели били прибрани освен тези в неговия апартамент и отсрещния. На следващата вечер милиционерската камионетка отново пристигнала, чули как долу се тряска врата, стъпки се задали по коридора… и отишли към другия апартамент. Ойстрах му бе казал, че точно от този момент вече не спирал да се страхува; и знаел, че ще е така до края на живота му.
Сега, по време на обратния полет, неговият придружител го остави на мира. Щяха да минат трийсет часа, преди да стигнат до Москва със спирки в Нюфаундленд, Рейкявик, Франкфурт и Берлин. Но поне щеше да е комфортно: седалките бяха удобни, нивото на шума поносимо, стюардесите – красиви и елегантни.
Поднесоха храната в истински порцелан с ленени салфетки и масивни прибори. Огромни скариди, мазни и хлъзгави като политици, плуваха в гъст сос. Пържола, дебела почти колкото беше широка, с гъби, картофи и зелен фасул. Плодова салата. Той яде, но повече наблегна на пиенето. Алкохолът вече не го хващаше бързо, както на младини. Чашите уиски със сода следваха една след друга, но не успяваха да го замаят. Никой не го възпря – нито авиокомпанията, нито спътниците му, които шумно се веселяха и вероятно пиеха не по-малко от него. По-късно, след като поднесоха кафето, в салона сякаш стана по-топло и всички се унесоха в сън, включително и той.
На какво се бе надявал в Америка? Да се срещне със Стравински. Макар да знаеше, че това е само мечта, дори чиста фантазия. Заяви, че винаги е почитал музиката на Стравински. Почти не пропуска представление на „Петрушка“ в Мариинския театър. Свирил е второ пиано на руската премиера на „Сватба“, изпълнявал е пред публика неговата „Серенада в ла“ и дори е аранжирал „Симфония на псалмите“ за четири ръце.
Ако има композитор на ХХ век, който може да бъде наречен велик, това е Стравински. „Симфония на псалмите“ е една от най-гениалните творби в историята на музиката. Заяви всичко това без съмнение или колебание.
Но Стравински нямаше да дойде. Той бе изпратил високомерна и широко разгласена телеграма: „Съжалявам, но не мога да бъда сред тези, които ще приветстват съветските творци при посещението им в тази страна. Всичките ми морални и естетични убеждения
противоречат на подобен жест“.
А какво бе очаквал от самата Америка? Разбира се, не карикатурни капиталисти с цилиндри и жилетки на звезди и райета, които маршируват по Пето Авеню и тъпчат гладуващия пролетариат. Както не бе очаквал да се убеди, че това е прословутата Земя на свободата – съмняваше се подобно място да съществува където и да било. Може би си беше представял комбинация от технологичен напредък, социално съгласие и трезво поведение на една пионерска нация, която е забогатяла. След своето пътуване из цялата страна Илф и Петров бяха писали, че мислите за Америка ги изпълват с меланхолия, но върху самите американци имали точно обратен ефект. Разказваха също, че американците, противно на собствената си пропаганда, били много пасивни по природа, тъй като всичко им се поднасяло предварително обработено – от идеите до храната. Дори кравите, застанали неподвижно в ливадите, приличали на реклами за кондензирано мляко.
Първата му изненада бе поведението на американските жулналисти. Техният авангард ги причака в засада още на летище Франкфурт. Крещяха въпроси и размахваха камери пред лицето му. В тях имаше някаква весела грубост, родена от убеждението, че притежават по-висши стойности. Ако не могат да произнесат името ти, виновно е името, а не те. Затова го съкратиха.
– Хей, Шости, погледни насам! Помахай ни с шапка!
Това беше по-късно, на летище „Ла Гуардия“. Той послушно повдигна шапка и я размаха, същото сториха и другите делегати.
– Хей, Шости, усмихни ни се!
– Хей, Шости, как ти се струва Америка?
– Хей, Шости, блондинки ли предпочиташ или брюнетки?
Да, дори за това го питаха. Ако у дома те следяха мъжете, които пушат „Беломор“, тук, в Америка, пресата вършеше същата работа. След кацането на самолета някакъв журналист се докопа до една стюардеса и я разпита за поведението на съветската делегация по време на полета. Тя им съобщи, че са си приказвали с другите пътници, а от напитките предпочитали сухо мартини и уиски със сода. И тази информация бе надлежно отпечатана в „Ню Йорк Таймс“ като нещо безкрайно интересно!
Най-напред хубавото. Куфарът му беше пълен с грамофонни плочи и американски цигари. Бе изслушал три квартета на Барток в изпълнение на студенти от „Джулиардс“ и след това се срещна с тях зад кулисите. Бе посетил Нюйоркската филхармония, където Стоковски дирижираше концерт от творби на Пануфник, Върджил Томсън, Сибелиус, Хачатурян и Брамс.
Лично изпълни – със своите малки, „неклавирни“ ръце – втората част на Петата си симфония пред петнайсет хиляди души в Медисън Скуеър Гардън. Аплодисментите им бяха гръмотевични и все по-неудържими, сякаш публиката се състезаваше помежду си. Е, Америка беше страната на конкуренцията, може би просто искаха да докажат, че могат да ръкопляскат по-дълго и по-силно от руската публика. Това го смути – а кой знае, може би смути и Държавния департамент. Запозна се с някои американски творци, които го посрещнаха най-сърдечно: Арон Копланд, Клифърд Одетс, Артър Милър, един млад писател на име Мейлър. Получи голям свитък с благодарности за посещението, подписан от четирийсет и двама музиканти – от Арти Шоу до Бруно Уолтър. И с това хубавите неща приключваха. Те бяха неговата лъжица мед в бъчва с катран.
Беше се надявал на известна анонимност сред стотиците други участници, но за свой ужас откри, че е звездното име на съветската делегация. В петък вечерта му се наложи да държи кратка реч, а в събота вечер – огромна. Отговаряше на въпроси и позираше за снимки. Приемаха го много добре; това бе публичен успех и същевременно най-голямото унижение в живота му. Не изпитваше нищо друго освен отвращение и презрение към самия себе си. Това бе най-съвършеният капан, при все че двете му части не бяха свързани. Комунистите от едната страна, капиталистите от другата, той по средата. И нямаше какво да направи, освен да подтичва по ярко осветените коридори на някакъв екс-
перимент, докато поредица от врати се отваряха пред него и мигом се затваряха зад гърба му.
И всичко започна отново заради поредното посещение на Сталин в операта. Каква ирония. Фактът, че операта дори не беше негова, а на Мурадели, нямаше абсолютно никакво значение – нито в края, нито пък от самото начало. Естествено, годината беше високосна – 1948-а.
Банално е да се казва, че тиранията преобръща света с главата надолу; и все пак е истина. През дванайсетте години от 1936 до 1948 г. той никога не се бе чувствал по-сигурен, отколкото по време на Великата отечествена война. Бедата идва на помощ, както се казваше. Милиони и милиони загинаха, но поне страданието стана по-общо и в това се криеше временното му спасение. Защото, макар и параноична, тиранията не беше непременно глупава. Ако беше глупава, нямаше да оцелее; също както не би оцеляла, ако имаше принципи. Тиранията разбираше как действат някои части – слабите части – у повечето хора. Години наред тя убиваше свещеници и затваряше църкви, но ако войниците се сражаваха по-неустрашимо под благословията на свещениците, тогава свещениците можеха да бъдат върнати в църквите заради своята краткосрочна полезност. А ако по време на война хората се нуждаеха от музика, за да съхранят бодрия дух, тогава и композиторите щяха да бъдат пуснати да работят.
Щом държавата направи отстъпки, същото сториха и нейните граждани. Той държеше политически речи, написани за него от други, но (дотолкова се бе преобърнал светът) това бяха речи, с чиито настроения, ако не с езика им, можеше искрено да се съгласи. На антифашисткия митинг на артистите говори за „нашата гигантска битка с германския вандализъм“ и „мисията да освободим човечеството от кафявата чума“.
„Всичко за фронта“, призова той почти като самата Власт. Беше самоуверен, сладкодумен, убедителен. „Скоро ще дойдат по-щастливи времена“, обеща той на колегите си творци, имитирайки Сталин.
* * *
Той знаеше само, че по-лошо от това никога не е било.
Най-лошото време не беше същото като най-опасното. Защото най-опасното време не беше онова, когато си най-застрашен.
Досега не го бе разбрал.
Седеше в колата зад шофьора, а пейзажът отвън подскачаше и отлиташе назад. Задаваше си един въпрос. Ето този:
Ленин смяташе музиката за потискаща.
Сталин си мислеше, че разбира и цени музиката.
Хрушчов презираше музиката.
Кое е най-лошото за един композитор?
На някои въпроси нямаше отговори. Поне въпросите спираха, когато умреш. Само гробът лекува гърбавия, както обичаше да казва Хрушчов. Той не бе роден гърбав, но може би се бе превърнал в такъв – морално, духовно. Гърбав човек, задаващ въпроси. А може би смъртта лекува въпросите, както и питащия. И от дистанцията на времето трагедията заприличва на фарс.
Когато Ленин пристигна на Финландската гара, Дмитрий Дмитриевич и група негови съученици се втурнаха натам да приветстват завърналия се герой.
Той много пъти бе разказвал тази история. Но тъй като беше болнаво и изнежено дете, едва ли го бяха пуснали току-така. По-правдоподобно изглеждаше да е отишъл на гарата с вуйчо си, стария болшевик Максим Лаврентиевич Кострикин. Много пъти беше разказвал и тази версия. И двете му помагаха да внесе революционен ореол в биографията си. Десетгодишният Митя пред Финландската гара, вдъхновен от Великия вожд! Такава картина можеше да е само от полза за ранната му кариера. Но имаше и трета възможност: изобщо да не е видял Ленин и дори да не е припарвал до гарата. Можеше просто да е приел разказа на някой съученик за свой спомен. Днес вече не знаеше на коя версия да вярва. Честно, откровено – наистина ли е бил на Финландската гара? Е, имаше една поговорка:
„Лъже като очевидец“.
Напук на забраната запали нова цигара и се загледа в ухото на шофьора. Това поне беше нещо реално и сигурно: шофьорът имаше ухо. И без съмнение още едно от другата страна, макар че той не можеше да го види.
Второто ухо съществуваше само в паметта му – или по-точно във въображението му, – докато не го видеше отново. Той се приведе напред и пред погледа му се появи част от другото ухо на шофьора. Още един решен въпрос. Засега.
Когато беше малък, се възхищаваше на Нансен, норвежкия полярен изследовател. Той беше неговият герой. Като порасна, самото усещане на снега под ските го плашеше, а най-големият му изследователски подвиг бе да отиде по молба на Нита до съседното село за краставички. Сега, на стари години, го возеха из Москва. Обикновено това правеше Ирина, но понякога му пращаха служебен шофьор. Беше се превърнал в един квартален изследовател.
На нощното му шкафче стоеше пощенска картичка с картината на Тициан „Кесаревото Кесарю“.
Чехов казваше, че човек трябва да пише всичко освен доноси.
Горкият Анатолий Башашкин. Обявен за наемник на Тито.
Ахматова бе казала, че по времето на Хрушчов Властта е станала вегетарианка. Може би; макар че да убиеш човека, като му тъпчеш в гърлото зеленчуци, не бе по-трудно, отколкото чрез традиционните методи на старите месоядни времена.
* * *
След завръщането си от Ню Йорк той написа „Песен за горите“ по чудовищно празнословен текст на Долматовски. Темата беше възстановяването на степите и как Сталин, Вождът и Учителят, Приятелят на децата, Великият кормчия, Великият баща на нацията, Великият железопътен инженер, вече е станал и Велик градинар. „Да облечем Родината в гори!“ – повеля, която Долматовски повтаряше десет-дванайсет пъти.
При Сталин, възвестяваше ораторията, дори ябълковите дървета растат по-храбро и отблъскват сланите, както Червената армия отблъсна нацистите. Гръмката баналност на творбата осигури незабавния ѝ успех. Тя му помогна да спечели четвъртата си Сталинска премия: 100 000 рубли и вила. Той бе платил на Кесаря и Кесарят го възнагради щедро. Общо беше спечелил шест Сталински премии. Получаваше и ордена „Ленин“ на редовни десетгодишни интервали: през 1946, 1956 и 1966 г. Плуваше в почести като скарида в сос. И се надяваше да е умрял преди 1976 г.
Навярно смелостта беше като красотата. Красивата жена остарява и вижда само каквото е загубила; другите виждат само каквото е останало. Някои го поздравяваха за неговата издръжливост, за отказа да се предаде, за твърдото ядро под истеричната обвивка. Той виждаше само онова, което вече го нямаше.
Самият Сталин отдавна си беше заминал. Великият градинар отиде да поддържа тревата в Елисейските и да укрепва духа на тамошните ябълкови дървета.
Червени рози, разпръснати по целия гроб на Нита.
Всеки път когато го посещаваше. Цветя, изпратени не от него.
Гликман му беше разказал една история за Луи XIV.
Кралят Слънце бил същият абсолютен владетел като Сталин. И все пак винаги бил готов да отдаде дължимото на творците; да признае тяхната тайна магия. Такъв творец бил поетът Никола Боало-Депрео. И Луи XIV обявил пред целия двор във Версай, сякаш споделял всекидневна истина: „Мосю Депрео разбира поезията по-добре от мен“. Несъмнено бе избухнал ласкателно недоверчив смях откъм онези, които и насаме, и публично уверявали великия крал, че неговото разбиране за поезия (и музика, и живопис, и архитектура) е несравнимо за всички времена и народи. А може би забележката по начало е представлявала израз на тактическа, дипломатическа скромност. Но все пак била изречена.
Сталин обаче имаше толкова много предимства пред онзи някогашен крал. Неговото дълбоко вникване в марксистко-ленинската теория, интуитивното му разбиране на Народа, неговата любов към фолклорната музика, способността му да надушва заговорите на формалистите… О, стига, стига. Ето че сам започваше да си проглушава ушите.
* * *
Но дори и Великият градинар в облика си на Велик музиковед не успя да надуши къде е Червения Бетовен. Давиденко се оказа разочарование – не на последно място, като умря, преди да навърши четирийсет.
Червения Бетовен така и не се появи.
Той обичаше да разказва историята на Тиняков.
Красив мъж, добър поет. Живеел в Петербург и пишел за любовта, за цветята и други възвишени теми. После дошла Революцията и скоро той станал ленинградският поет Тиняков, които пишел не за любов и цветя, а за това колко е гладен. След известно време станало толкова зле, че той заставал на някой уличен ъгъл с табелка на шията: ПОЕТ. И тъй като руснаците ценят своите поети, минувачите му подхвърляли по някоя монета.
Тиняков често твърдял, че е спечелил много повече от просия, отколкото от стиховете си, и можел всяка вечер да посещава скъп ресторант.
Дали последното е вярно, запита се той. Но на поетите се разрешава известно преувеличение. Колкото до самия него, той не се нуждаеше от табелка – имаше на врата си три ордена „Ленин“ и шест Сталински премии и ядеше в ресторанта на Съюза на композиторите.
Един лукав мургав мъж с висяща рубинена обица стиска монета между палеца и показалеца си. Показва я на друг, по-блед мъж, който не я докосва, а гледа първия право в очите.
* * *
Той си спомни за Олимпийските игри в Хелзинки през 1952 г., когато СССР игра срещу Югославия, феодално владение на ревизионистичния гестаповски гангстер Тито. За всеобща изненада и ужас, югославяните спечелиха с 3:1. Всички очакваха той да бъде покрусен от резултата, който чу по радиото рано сутринта в Комарово. Вместо това той се втурна към вилата на Гликман и заедно изпразниха бутилка френски коняк.
Но в мача имаше нещо повече от самия резултат; той даваше пример за всепроникващата мръсотия при една тиранична власт. Башашкин и Бобров: и двамата малко под трийсет, и двамата стожери на отбора. Анатолий Башашкин, капитан и централен полузащитник; Всеволод Бобров, великолепен автор на пет гола в първите три мача на отбора. При разгрома от Югославия един от противниковите голове дойде след досадна грешка на Башашкин – така си беше. И Бобров му крещеше както на терена, така и след мача:
– Наемник на Тито!
Всички ръкопляскаха на забележката, която би изглеждала глупава и смешна, ако не се знаеха много добре последствията от обвинението. И ако Бобров не беше най-добрият приятел на сина на Сталин, Василий.
Наемникът на Тито срещу големия родолюбец Бобров. Фалшът в тази игра на думи го отврати. Добрият играч Башашкин бе отстранен от капитанския пост, а Бобров се превърна в национален спортен герой.
Ето, тук беше въпросът: как е изглеждал Дмитрий Дмитриевич Шостакович пред другите, пред младите композитори и пианисти, пред оптимистите, идеалистите и неопетнените, когато подаде молба за членство в Партията и беше приет? Като наемник на Хрушчов?
* * *
Шофьорът наду клаксона срещу един автомобил, който сякаш се канеше да се блъсне в тях. Другата кола отвърна по същия начин. В тези два звука нямаше никакъв смисъл – прост сбор от механични шумове. Но той умееше да създава нещо от повечето съчетания на звуци. Неговата Втора симфония съдържаше четири взрива на фабрична сирена във фа диез.
Той обичаше звъна на часовниците. Имаше много часовници и обичаше да си представя дом, където всички те бият заедно. Тогава на всеки час щеше да идва златно съчетание от звуци – интимен домашен вариант на онова, което навярно е ставало в старите руски градове, когато всички камбани биели едновременно. Ако изобщо някога са го правили. Може би, типично по руски, половината са биели със закъснение, половината предварително.
В московския му апартамент имаше два часовника, които биеха точно в един и същ момент. Това не беше случайно. Той включваше радиото една-две минути преди точния час. Галя стоеше в трапезарията пред отворения часовник и задържаше махалото с пръст. Той правеше същото в кабинета си с часовника на бюрото.
Когато прозвучеше сигналът за точно време, те отпускаха махалата и часовниците биеха едновременно.
Този синхрон редовно му доставяше удоволствие.
Веднъж той посети Кеймбридж в Англия като гост на бившия британски посланик в Москва. Семейството също притежаваше два часовника, които обявяваха за присъствието си с една-две минути разлика. Това го смути. Той предложи да ги коригира, като използва системата, която бяха измислили с Галя. Посланикът му благодари учтиво, но каза, че предпочита часовниците да бият поотделно: ако не си чул добре първия, знаеш, че другият скоро ще потвърди дали часът е три или четири. Да, той разбираше довода, но все пак това
го подразни. Искаше нещата да са хармонични. Това бе в основата на характера му.
Обичаше и свещниците. Полилеите с истински свещи, а не с електрически крушки; и единичните свещници, носещи свое самотно трепкащо пламъче. Наслаждаваше се на подготовката им: да проверява дали всяка свещ е изправена вертикално, да поднася предварително клечка кибрит към фитила и след това да го духне, за да се запали по-лесно, когато дойде момент.
На рождения му ден имаше по едно пламъче за всяка година от неговия живот. И приятелите знаеха какъв подарък да носят. Веднъж Хачатурян му подари два прекрасни разклонени свещника – бронзови, с кристални висулки.
И тъй, той беше човек, който обича свещниците и стенните часовници. Притежаваше частен автомобил още отпреди Великата отечествена война. Имаше шофьор и вила. Слугите го съпровождаха през целия му живот. Беше член на Комунистическата партия и герой на социалистическия труд. Живееше на седмия етаж в блока на Съюза на композиторите на улица „Неждановой“. Откакто стана депутат във Върховния съвет на СССР, трябваше само да напише бележка до управителя на местното кино, за да получи Максим незабавно два безплатни билети. Имаше достъп до закритите магазини, използвани от номенклатурата. Бе участвал в организационния комитет за честване на седемдесетгодишнината на Сталин. Под негово име често излизаха възхвали на партийната политика в сферата на културата. Снимки показваха как общува с политическия елит. Все още беше най-известният композитор в Русия.
Които го познаваха – познаваха го. Които имаха уши – чуваха музиката му. Но как изглеждаше на онези, които не го познаваха, на младите, които искаха да разберат как се движи светът? Как можеха да не го съдят? И как би изглеждал на самия себе си като млад, застанал край пътя, по който прелита призрачно лице в служебен автомобил? Навярно това беше една от трагедиите, които ни поднася животът: обречени сме на стари години да се превърнем в онова, което най-много сме презирали в младостта си.
Той присъстваше на партийни събрания, както го инструктираха. Оставяше ума си да се рее по време на безкрайните изказвания и ръкопляскаше, когато другите ръкопляскаха. Веднъж един приятел го попита защо е ръкопляскал на реч, в която Хренников яростно го критикува. Приятелят си мислеше, че е било ирония или самоунижение. Но истината бе, че изобщо не слушаше.
Онези, които не го познаваха и следяха музиката му отдалече, можеше и да забележат, че Властта спази уговорката, която Поспелов предложи от нейно име.
Дмитрий Дмитриевич Шостакович бе приет в Светата църква на Партията, а след малко повече от две години неговата опера – вече преименувана на „Катерина Измайлова“ – бе одобрена и имаше премиера в Москва.
„Правда“ благочестиво коментира, че творбата е била несправедливо дискредитирана по време на култа към личността.
Последваха постановки в страната и чужбина. Всеки път той си представяше какви опери би могъл да напише, ако тази част от кариерата му не беше убита.
Можеше да постави на сцена не само „Нос“, но и целия Гогол. Или поне разказа „Портрет“, който отдавна го очароваше и не излизаше от главата му. Това бе разказ за млад и талантлив художник на име Чартков, който продава душата си на дявола срещу една торба златни рубли: фаустовски договор, носещ успех и популярност. Кариерата му влиза в контраст с тази на един негов състудент от академията, който отдавна е заминал да работи и учи в Италия и чиято почтеност може да се мери само с неговата неизвестност. Когато най-после се връща от чужбина, той показва една-единствена картина; тя обаче посрамва цялото творчество на Чартков – и Чарков го знае. Почти библейската поука на разказа бе следната: Който притежава талант, трябва да бъде по-чист по душа от всеки друг.
В „Портрет“ имаше ясен, двупосочен избор: почтеност или поквара. Почтеността е като девствеността: веднъж загубена, не подлежи на възстановяване. Но в реалния свят, особено в онзи негов екстремен вариант, където бе живял той, нещата не стояха така. Имаше и трети вариант: почтеност, съчетана с поквара. Можеше да бъдеш едновременно и Чертков, и неговото посрамващо го алтер его. Точно както можеше да бъдеш и Галилей, и неговият колега.
По времето на цар Николай I един хусар отвлякъл генералска дъщеря. И още по-лошо – или по-добре – дори се оженил за нея. Генералът се оплакал на царя. Николай решил проблема, като постановил: първо, че бракът е нищожен; второ, че девствеността на момичето е официално възстановена. Всичко бе възможно в родината на слоновете. И все пак не му се вярваше да има владетел или чудо, способно да възстанови девствеността му.
От дистанцията на времето трагедията заприличва на фарс. Винаги го бе казвал и го вярваше. И собственият му случай не беше по-различен. На моменти бе имал чувството, че животът му, както този на мнозина други, както на цялата му страна, е трагедия; трагедия, чийто герой може да реши непоносимата дилема единствено чрез самоубийство. Само че той не го направи. Не, не беше Шекспиров образ. И сега, след като бе живял твърде дълго, дори започваше да вижда живота си като фарс.
Колкото до Шекспир: поглеждайки назад, той се питаше дали не е бил несправедлив към него. Смяташе англичанина за сантиментален, защото неговите тирани страдаха от чувство за вина, кошмари, разкаяние. Днес, когато бе видял повече от живота и почти оглуша от шума на времето, смяташе за възможно Шекспир да е бил прав, да е бил достоверен, но само за собствените си времена. През младите дни на света, когато са властвали магията и религията, изглеждаше вероятно чудовищата да са имали съвест. Вече не. Светът бе напреднал, бе станал по-научен, по-практичен, не толкова подвластен на старите суеверия. И тираните също бяха напреднали. Може би съвестта вече нямаше еволюционна функция и подлежеше на изкореняване. Влез под кожата на съвременния тиранин, слез надолу слой след слой и ще откриеш, че същината не се променя, че под гранита се крие само друг гранит; и няма никъде да намериш пещера на съвестта.
Две години след като влезе в Партията, той се ожени отново – за Ирина Антоновна. Баща ѝ беше жертва на култа към личността; тя самата бе израснала в сиропиталище за деца на народните врагове; сега работеше в музикално издателство. Имаше някои незначителни пречки: тя беше на двайсет и седем, само с две години по-възрастна от Галя, и вече бе женена за друг по-възрастен мъж. И, разбира се, този негов трети брак бе също толкова потаен и импулсивен, както първите два. Но за него бе новост да има жена, която обича както музиката, така и семейния уют, а отгоре на всичко да е колкото практична и дейна, толкова и възхитителна. И някак плахо той стана нежен и верен съпруг.
Бяха обещали да го оставят на мира. Така и не го оставиха. Властта продължи да говори с него, но това вече не беше разговор, а нещо едностранчиво и неизменно банално – ту хленчене, ту ухажване, ту мърморене. В днешно време среднощният звън на вратата не означаваше НКВД, КГБ или МВД, а куриер, носещ текста на негова статия за сутрешния брой на „Правда“. Статия, с която, разбира се, нямаше нищо общо, но трябваше да подпише. Той не искаше дори да поглежда, просто надраскваше инициалите си. Същото се отнасяше и до повечето научни статии, излизащи под негово име в „Съветска музика“.
„Но какво ще означава това, Дмитрий Дмитриевич, когато публикуват събраните ви съчинения?‘‘ „Ще означава, че не си струва да се четат.“ „Но обикновените хора ще бъдат подведени.‘‘ „Като знам до каква степен са подведени вече, бих казал, че за една статия по музикознание няма кой знае какво значение дали е написана от композитор или не. Според мен, ако я прочета и направя поправки, само ще е още по-подвеждаща.“
Но имаше и по-лошо от това, много по-лошо. Той подписа гнусно открито писмо срещу Солженицин, макар че му се възхищаваше и го препрочиташе постоянно. Няколко години по-късно с друго гнусно писмо осъди Сахаров. Неговият подпис се появяваше заедно с тези на Хачатурян, Кабалевски и, естествено, Хренников. В дъното на душата си се надяваше, че никой няма да повярва – никой не би могъл да повярва, – че той наистина е съгласен с това, което казваха буквите. Но хората вярваха. Приятели и колеги музиканти отказваха да му стиснат ръката, обръщаха му гръб.
Иронията си има граници – не можеш да подписваш писма със запушен нос или сплетени зад гърба пръсти, очаквайки хората да се досетят, че не си искал да кажеш това. И тъй, той измени на Чехов и взе да подписва доноси. Предаде се и предаде доброто мнение, което все още имаха за него. Бе живял твърде дълго.
Научи много и за унищожаването на човешката душа. Е, животът не е разходка в полето, както се казва. Душата може да бъде унищожена по един от следните три начина: чрез това, което ти причиняват другите; чрез това, което те карат да си причиняваш; и чрез това, което доброволно избираш да си причиниш.
Всеки отделен метод е напълно достатъчен; но ако се приложат и трите, резултатът е неминуем.
Той мислеше за живота си като поредица от дванайсетгодишни цикли на лош късмет. 1936 г.; 1948 г.; 1960 г… След още дванайсет години идваше неизбежно високосната 1972 г., в която той твърдо се надяваше да умре. Със сигурност бе сторил всичко по силите си.
Здравето му, открай време крехко, бе разклатено дотам, че вече не можеше да се изкачва по стълбища. Забраниха му алкохола и цигарите – забрани, които сами по себе си могат да убият човека. А вегетарианската Власт се стараеше да помогне, подмяташе го от еди-ния край на страната до другия, за да присъства на еди-коя си премиера, да получи еди-какви си почести.
Краят на годината го завари в болница с камъни в бъбреците, плюс една допълнителна радост – лъчетерапия за киста на белия дроб. Той понасяше всичко стоически като инвалид; притесняваше го не толкова собственото му състояние, колкото реакциите на хората спрямо него. Съжалението го притесняваше точно толкова, колкото и хвалбите.
Изглежда обаче, бе разбрал погрешно: лошият късмет, предвиден за него през 1972 г., не бе да умре, а да продължи да живее. Той правеше всичко по силите си, но животът все още не беше приключил с него. Животът бе котката, която влачи папагала за опашката надолу по стълбището; главата му се удряше във всяко стъпало.
Когато тия времена отминат… ако изобщо отминат, ще са отлетели поне 200 000 000 000 години. Карло-Марло и техните наследници вечно разобличаваха вътрешните противоречия на капитализма, които според всяка логика му гарантираха рухването. И все пак капитализмът не падаше. Който имаше очи да види, беше наясно с вътрешните противоречия на комунизма; но кой знаеше дали те са достатъчни, за да го свалят? Можеше да е сигурен само в едно: че когато – ако – тези времена отминат, хората ще поискат опростен вариант на станалото. Е, това си бе тяхно право.
Един да чува, един да помни и един да пие – така казваше народът. Не му се вярваше, че ще може да спре да пие, каквото и да препоръчваха лекарите; не можеше да спре да чува; и най-лошото – не можеше да спре да си спомня. Толкова му се искаше паметта да може да се изключва по желание, като пускането на автомобил по инерция. Точно това използваха шофьорите, когато караха по надолнище или когато достигаха максимална скорост: продължаваха по инерция, за да пестят бензин. Но той нито веднъж не успя да направи същото с паметта си. Мозъкът му упорито подслоняваше неговите провали, униженията, самоотвращението, сбърканите решения. Той искаше да си спомня само каквото сам избере: музиката, Таня, Нина, родителите си, верните и надеждни приятели, как Галя си играе с прасето, как Максим имитира български милиционер, прекрасен гол, смях, радост, любовта на младата му жена. Спомняше си всички тези неща, но те често бяха наслоени и преплетени с онова, което не искаше да си спомня. И тези зловредни примеси, това разложение на паметта го измъчваше.
През последните години неговите тикове и мимики се засилиха. Той можеше да бъде спокоен и да седи кротко с Ирина; но сложеха ли го на трибуна като официално лице, дори и пред напълно приятелска публика, едва успяваше да остане на място. Чешеше се по главата, подпираше си брадичката с длан, забиваше показалеца и малкия си пръст в бузата; потрепваше и се въртеше като човек, очакващ да бъде арестуван. Докато слушаше собствената си музика, понякога закри-ваше устата си с длан, сякаш искаше да каже: Не вярвайте на това, което излиза от устата ми, вярвайте само на онова, което влиза в ушите ви. Или пък с изненада откриваше, че се щипе с върховете на пръстите, сякаш проверяваше дали сънува или чешеше внезапни ухапвания от комари.
