Начало / България / „Животът на елфите“ от Мюриел Барбери

„Животът на елфите“ от Мюриел Барбери

В края на седмицата Издателство „Факел Експрес“ пуска романа „Животът на елфите“ от Мюриел Барбери в превод на Красимир Петров.

Родена през 1969 г. в Казабланка, Мюриел Барбери завършва в Париж престижното Висше училище „Екол нормал“ и преподава философия. „Лакомството“ е първият ѝ роман, преведен на 12 езика и продаден в 200 000 тираж непосредствено след излизането му. Колкото и да е изненадващ за един дебют, този успех е нищожен в сравнение с триумфа на следващия ѝ роман – „Елегантността на таралежа“ (2006), издаден в 6 милиона екземпляра и отредил на авторката си пето място в класацията за най-популярните писатели в света за 2008 г.
Тук публикуваният откъс е от новия роман на Барбери „Животът на елфите“, публикуван в началото на 2015 г. след цели девет години мълчание.

ОТКЪС

– Густаво –
Мъртвешки глас

В началото на септември, два месеца преди събитията във френската ферма, Клара пристигна в Рим, съпроводена от Пиетро.

Раздялата с нейните планини є причини такава болка, че дори славата на местата, които прекосиха, не успя да я уталожи. Откакто се помнеше, бе страдала всеки път, когато трябваше да се прибере у дома: непременно минаваше през овощната градина и едва тогава влизаше в кухнята; този преход между красивите дървета є беше нужен като въздуха, затова за нея градските стени бяха най-страшното бедствие, което би могла да си представи. Истината бе, че до този момент никой човек не бе успял да се докосне до душата є така, както това бе сторила планината, затова и снеговете, и бурите бяха намерили място в това сърце, все още еднакво достъпно за щастието и за магиите на злощастието. Ето защо, докато навлизаха в града, сърцето є се обливаше в кръв. Тя откриваше не само една земя, капитулирала пред погребалите я камъни, но също и стореното със самите камъни, които се извисяваха към небето на гладки правоъгълни купчини и веднъж осакатени от действието на човека, бяха престанали да дишат. Затова в припадащия здрач отвън, който носеше ведрина заедно с вечерния зефир, Клара виждаше единствено камари от мъртви
камъни, същинско гробище, където живите доброволно се погребваха.

Впрягът пое към върха на някакъв хълм, където почти не се виждаха хора, и тя задиша по-спокойно. През целия път Пиетро се бе грижил за нейните
удобства, но не се опитваше да я заговори, и тя потъна в обичайното за нея мълчание, докато умът є беше зает с ладове, петолиния и ноти. Най-сетне спряха
пред голяма постройка с кафяви стени отвъд високи смърчове, чертаещи алеи в двора, а клоните им бяха надвесени над оградата като струи на вкаменен
фонтан. По зида бяха плъзнали орлови нокти, чиито цветове разнасяха уханието си над уличните камъни, а от разтворените прозорци размахваха в сумрака криле завеси от прозрачен воал. Пуснаха ги в просторен вестибюл, където Пиетро я остави за момент, след което я поведоха през поредица грамадни стаи, пълни
с картини и статуи, в които тя се взираше с уплаха, превърнала се много бързо в надежда, защото разбра, че това необичайно място може би ще є донесе утеха в
скръбта по изгубените планини. Най-сетне пред нея се разтвори врата, която водеше към бяла, празна стая с една-единствена картина на стената. Оставиха я
сама, като я предупредиха, че скоро ще є приготвят вана и ще є поднесат вечеря, а веднага след това всеки ще си легне, за да отдъхне след пътуването, защото
на другия ден ще я събудят рано и ще я отведат при Маестрото. Тя пристъпи към картината, обзета от странна смесица от боязън и преклонение. Познавам Ви, но не помня откъде. Мина доста време. Сетне нещо в атмосферата на стаята се промени и Клара изпадна в подобие на транс пред пластовете от боя върху
картината, която тя не възприемаше двуизмерно, а в дълбочина, и която разтваряше пред нея селенията на съня. Вече не знаеше дали спи, или е будна, а времето течеше в унисон с високите облаци, плаващи сред сребристия лазур с черни очертания. Без съмнение заспа, защото сцената се промени и тя съзря жена, която се смееше сред тънеща във вечерен здрач лятна градина. Не можеше да различи чертите на лицето ѝ, но нямаше никакво съмнение, че е млада и весела – после жената изчезна и пред погледа на Клара останаха единствено
преливащите цветове, които я унесоха в дълбок сън без всякакви видения.
– Сега ще се срещнем с Маестрото – каза є Пиетро на другия ден. – Той не е лесен човек, но ти посвири и това ще бъде достатъчно.
Кабинетът за репетиции на Маестро Густаво Ачавати се намираше на последния етаж на красива сграда с широки прозорци, откъдето денят нахлуваше и превръщаше паркета в езеро от течна светлина. Мъжът, седнал пред клавиатурата на пианото, изглеждаше едновременно много млад и много стар, така че когато срещна погледа му, Клара се сети за дървото, при което отиваше, щом я обземеше тъга. Корените му се впиваха дълбоко в земята, но клоните му бяха свежи като млади издънки, то виждаше всичко наоколо и освен че излъчваше сияние, умееше да я слуша, макар тя да оставаше безмълвна. Би могла да опише формата на всеки камък по пътищата и да нарисува по памет всички клони на своите дървета, но лицата преминаваха пред нея като в сън, след което се сливаха в невъобразима смесица. Ала мъжът, който я гледаше
мълчаливо, беше толкова истински и жив, колкото и нейните дървета, и тя можеше да различи грапавините по кожата му и излъчването на очите му, заслепяващо я почти до болка. Застана неподвижна пред него. Познавам Ви, но не помня откъде. Разкритието, че той знае коя е тя, раздроби пространството на нейното съзнание и мигновено се стопи. Ненадейно зърна в един ъгъл на стаята свита на стол фигура. Вниманието є бе привлечено от някакво движение, стори ѝ
се, че това е мъж, дребен и доколкото можеше да съди, възпълен. Беше червенокос и похъркваше с увиснала на рамото глава. Ала тъй като никой не му обръщаше внимание, и тя бързо го забрави.

После Маестрото заговори.
– При кого си учила музика? – запита той.
– При Алесандро – отвърна тя.
– Той твърди, че си се научила сама. Само че никой не може да направи това за един ден. Свещеникът ли ти е давал уроци?
Тя поклати отрицателно глава.
– Може би някой друг от селото?
– Не лъжа.
– Възрастните лъжат – продължи той, – а децата им вярват.
– Значи и Вие можете да лъжете – каза тя.
– Знаеш ли кой съм аз?
– Вие сте Маестрото.
– Какво искаш да изсвириш?
– Не зная.
Той я покани да заеме неговото място, нагласи табуретката, седна до нея и отвори една партитура.
– Хайде, свири – подкани я той. – Аз ще обръщам страниците.

Клара прокара бързо очи по двете разтворени страници от партитурата – примигна веднъж, два, три пъти – и лицето на Маестрото придоби непроницаемо изражение. После тя засвири. Свиреше едва-едва, тъй болезнено, тъй съвършено, с такава безкрайна бавност, безкрайна нежност и с такова съвършенство, че никой не можа да отрони дума. После спря. Всички мълчаха. Не познаваха възрастен, който би могъл да изпълни така тази прелюдия – с болката и тъгата на дете и с онази бавност и съвършенство на зрял човек, макар никой от възрастните да не бе в състояние да постигне вълшебството на онова, което е
едновременно младост и старост…

След продължително мълчание Маестрото поиска тя да му отстъпи мястото си и изсвири първата част на една соната. Към края внесе съвсем незначителна промяна. Тя беше вперила очи в неопределена точка на пространството, побрала може би всички предишни видения. Сега я накара да повтори чутото. И тя го направи. Той взе партитурата. Тя проследи написаното и не въведе промяната, но в момента, когато стигна до съответния такт, вдигна глава и го погледна. После донесоха куп други партитури и ги поставиха пред нея. Тя ги прелисти една след друга, примигна веднъж, два, три пъти… При всяко движение на нейните клепки всички наоколо є сякаш замръзваха и се възраждаха отново в лавина изплъзнали се от забравен сън снежинки. Най-сетне настъпи дълбока, изпълнена с трепет тишина. Примигване – и пред една червена раздърпана партитура Клара потръпна така, че всички потрепериха пред разтворилата се вътре в тях бездна. Пристъпи към голямото пиано и изсвири
онази руска соната, която я бе привлякла със своите шеметни върхове; и те разбраха, че именно така хората трябва да живеят и обичат сред цялата тази
ярост и покой, със същата сила и буйство, върху обагрената с цветовете на бурите земя, в света, който е син призори и сив под дъжда.
Измина една минута. Познавам Ви, но не помня откъде.

Някой тихо почука на вратата.
– Да? – обади се Маестрото.
– Губернаторът Сантанджело – бе отговорът.

Клара остана сама в стаята в компанията на пълния, дребен, червенокос мъж, който с нищо не даваше да се разбере, че е буден. Поднесоха є чай и непознати плодове с кадифена оранжева кора заедно с нови партитури със заръка от страна на Маестрото да изсвири само една. Първата є се стори същинско кощунство и затова веднага я затвори, отблъсната от петолинията, напомнящи ръмженето на орган по време на заупокойна служба. Никоя друга не є направи подобно смъртоносно впечатление, но докато преглеждаше останалите, така и не откри онова, което я развълнува в руската соната или в Санто Стефано, когато Сандро бе поставил пред нея в църквата последната пиеса. Най-сетне стигна до тънка папка, чиято първа страница изпълни въздуха с арабески от непознат вид. Техните извивки се разлитаха като пера и бяха от материята на красивите плодове с кадифена кора. Руската соната беше разкош от дървета със сребърни листа и необятни, сухи ливади, прорязани от реки, а накрая – с разлюлени от вятъра жита, чиито стъбла се превиваха доземи
под неговите пориви и наново изправяха върхове, тръбящи с животински гласове. Но пък тази нова музика внасяше в уравнението на пейзажите приветливост и проблясъци – като разказите на Алесандро, и тя чувстваше, че за постигането на такава лекота са необходими дълбоки корени, и се питаше дали някога ще познае слънчевите стрехи, породили подобна отзивчивост –
сега поне научи, че има и страни, където красотата се ражда сред нежност, докато тя открай време познаваше само суровост и величие. И това є харесваше – вкуса на непознатия плод, срещата с една музика, разказваща за земята, която я е породила… Приключи с изпълнението на пиесата, замечта се за странни континенти за миг – и се усмихна в обедната самота.

Мина час, изпълнен с това светло мечтание, когато откъм съседната стая долетяха приглушени звуци. Сред настъпилия кипеж различи гласа на Маестрото, който изпровождаше госта, сетне се разнесе непознат глас и макар думите да бяха непонятни, тя стана с разтуптяно сърце, защото този глас беше
мъртвешки, глас, който отправяше предупреждение и звучеше в ушите є като погребален звън – откъдето и да погледнеше тя тази безредна картина, неизменно виждаше една сянка – като параван на фона от ужас и
хаос. И най-сетне този глас беше двойно по-страховит, защото беше красив, и тази красота идеше от древна енергия, затънала сега в поквара. Познавам Ви,
но не помня откъде.
– Трябва да се признае, че наистина те бива – обади
се зад нея някакъв глас.
Червенокосият се бе изправил, сигурно с немалко усилия, защото сега приближаваше, клатушкайки се, и прокарваше трепереща ръка по косите си.
Имаше кръгло лице, двойна брадичка, придаваща му детински вид, и живи, бляскави очи, които сега изглеждаха малко
кривогледи.
– Казвам се Петрус – представи се той, като се поклони пред нея и се просна върху паркета.
Клара го гледаше изумено, докато той с мъка се из-
правяше и повтаряше поклона.
– Маестрото е труден човек, но тази пасмина е злотворна – каза червенокосият, когато най-сетне стъпи здраво на краката си.
Клара разбра, че има предвид мъртвешкия глас.
– Познаваш ли Губернатора? – запита тя.
– Всички познават Губернатора – отвърна зачудено той.
После добави с усмивка:
– Съжалявам, че нямам представителен вид. Такива като мен не носят на пиене, въпрос на телосложение.
Ала мускатът за вечеря беше божествен.
– Кой си ти? – запита го тя.
– А, вярно, така и не ни запознаха.
Поклони се за трети път и продължи:
– Петрус, на Вашите услуги. Аз съм нещо като секретар на Маестрото. Ала от тази сутрин съм преди всичко твой наставник.
Сетне се усмихна с разкаяние:
– Трябва да призная, че махмурлукът не е най-подходящото състояние като за първа среща. Но ще се постарая да придобия по-приятен вид, още повече че наистина свириш много добре.
Така минаха първите дни в Рим. Тя не забрави мъртвешкия глас, макар да работеха без почивка и без да ги е грижа какво става навън. Ачавати я беше предупредил да се явява в празния кабинет рано сутрин, за да не може никой да узнае за присъствието на детето чудо, което бе станало негова ученичка.
– Рим обича чудовищата – беше є обяснил той. – А аз не желая да се превърнеш в такова.
Още на зазоряване Петрус идваше да я вземе от стаята є и я повеждаше по безлюдните улици. Сетне поемаше към вила Волпе, където тя се присъединяваше към него за обяд; след това я оставяше в салона с пианото да се упражнява, а после двамата вечеряха заедно с Пиетро. Понякога Маестрото ги навестяваше след вечеря и продължаваха да работят, докато дойдеше време за сън. Клара беше удивена от снизходителността на Ачавати и Пиетро към Петрус. Поздравяваха го най-приятелски и не обръщаха внимание на странното му държание. При това не би могло да се каже, че той проявяваше особена сдържаност: когато идваше да я събуди сутрин, беше задъхан, разчорлен и с мътен поглед; тя вече не вярваше изпитото през първия ден количество мускат да е било изключение, защото той непрекъснато се спъваше в килима, а по време на уроците се строполяваше във фотьойла и заспиваше, докато от ъгълчето на устните му се точеше лигава нишка; от време на време издаваше нечленоразделни звуци, а при събуждането очевидно не знаеше къде се
намира. После полагаше усилия да стъпи на краката си, подръпвайки със самочувствие пешовете на сакото, или оправяше панталоните, но така и не постигаше нищо убедително и се отказваше с провесен нос. Най-сетне си спомняше, че тя е тук и се опитваше да я заговори, но отначало не успяваше, защото изреченото от него беше лишено от гласни звуци. Въпреки това тя го харесваше, без да може докрай да разбере какво всъщност прави той край нея, но новият ѝ живот на пианистка дотолкова обсебваше цялата ѝ енергия, че такава почти не ѝ оставаше за другите страни на живота ѝ в Рим.

 

Прочетете още

211574_b

Как да изкачим върха и да продължим нагоре

На 20 февруари излиза луксозното издание на „Пътят на духовността“ от Хорхе Букай. След „Пътят …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *