Начало / Любопитно / „Екзекутори зад кадър” – роман, скрит в разкази

„Екзекутори зад кадър” – роман, скрит в разкази

Двадесет и една завладяващи кратки истории, които не могат да оставят читателя равнодушен. Те са събрани в томчето „Екзекутори зад кадър” на Лили Колева и са на пазара с издателското клеймо на „Български бестселър”.

Това са класически крими разкази с неочакван край в стила на Роалд Дал. Убийството е задължителен елемент, но убиецът никога не е разпознаваем, до последния ред загадката остава. Сюжетите са предизвикателство за всеки, който има претенции, че познава нравите и българската душевност.  Разказите се четат на един дъх, предизвикват сърцебиене и впечатляват със своята кинематографичност .

Но „капаните” на Лили Колева сякаш нямат край.Защото зад нейните къси разкази всъщност прозира един роман, описващ истинските измерения на трагедията, която са преживели, живеят и продължават да живеят българите през последните две десетилетия. Книгата е безпощадна критика на бездържавността и фалшивите ценности. Книгата е бич и към ширещия се егоизъм и разпада на семейните връзки, на загубения морал. Затова и нейните „Екзекутори зад кадър” са в широкия възрастов спектър. пенсионери.

Лили Колева е филолог по образование. Дългогодишен редактор в отдел  „Международна дейност” на БНР. Автор е на множество сценарии за телевизионни сериали и постановки, радиопиеси и радиосериали. Телевизионният сериал „Имена и адреси“ (1981) и радиосериалът „Девет бели хризантеми“ (1991) имат впечатляващ успех в Германия. Лили Колева е майка на писателката Нина Ненова и редактор на всички български и едно от руските издания на нейните романи.

 „Екзекутори зад кадър“ тук

 

МАЛКО НА СЛЪНЦЕ, ЗА ТЕН

Лятото бе отминало, но те продължаваха всяка сутрин да се отбиват до тази пейка в кварталната градинка. Седяха там – дребнички, слабички, сгушени в тънките си, протрити палта. Старец и старица. Опрели мълчаливо рамо до рамо, дъвчеха сутрешните си кифли и проследяваха без особен интерес забързаните надолу, към трамвайната спирка минувачи. Бяха трудни времена и през последните няколко дни до получаване на пенсиите това бе закуската, която можеха да си позволят, така че искаха да я направят колкото може по-дълга. Пък и нямаше закъде да бързат. Както например всички тези подтичващи и понесли се нанякъде хора. Едно и също всеки ден…

Ала ето че младежът, който профучаваше в момента по алеята, явно и той устремен към готвещия се да потегли трамвай, най-неочаквано наруши монотонния сценарий. Без да намалява темпото, им викна: „Скрийте ги!“, замахна и нещо тупна в храста зад тях. Те зяпнаха с кифлите в ръце, но когато почти тутакси отгоре с пълна скорост се зададоха и двама полицаи, зареяха погледи встрани и като по даден знак продължиха да дъвчат. После, докато на спирката се вдигаше врява – изглежда беглецът бе заловен, – старецът и старицата се обърнаха и впериха поглед в онова, което лежеше под храста: не по-малко от три пръста дебела, пристегната с ластик пачка стодоларови банкноти… Но нямаше време за смайване и чудене, трябваше отново да заемат предишните си пози, защото отдолу вече се задаваха полицаите, повели помежду си навъсения като градоносен облак младеж. Групичката почти отминаваше, когато той извърна назад глава и със смразяващ поглед изгледа ония, към които бе запокитил уличаващата го кой знае в какво сума, предопределяйки по този начин както тяхната, така и собствената си съдба…

Те не посмяха да го издадат, увиха с вестник пачката, сложиха я в пазарската си чанта и започнаха да я носят в градинката всяка сутрин, за да му я предадат, ако се появи. Но той не идваше, а и явно не бе счел за разумно да възложи на друг тази задача.

Така измина цял месец. Накрая, след дълги колебания те решиха да обменят една от банкнотите – всеки направо копнееше да види в чинията на другия парче шунка например или вдигащо ароматна пара телешко варено… Останали бездетни, двамата винаги се бяха грижили само един за друг, а общуването им бе достигнало почти телепатична фаза. Не се бяха делили нито за ден и когато миналата зима тя се разболя така зле, че се наложи да влезе в болница, за него светът изчезна. Ходеше замаян до болницата и обратно, не ядеше, не спеше и постоянно облян в сълзи, се молеше някому, наричаше го светло същество, абсолютно убеден, че го има. Та нали толкова хора, изпадали в клинична смърт, го бяха виждали отвъд, бяха го дори следвали донякъде… Живот след смъртта! Вярваше в него, не се боеше да умре, боеше се да остане сам… И успокоението, благодатен резултат от едно безкрайно простичко решение, дойде: той трябва да се подготви и щом нейната душа се възнесе нагоре, неговата веднага да я последва… Така се появи кръглата кутийка със саморъчно приготвеното мъничко зрънце, осигуряващо му мигновена смърт…

Тя оздравя, ала той запази кутийката със зрънцето. Сега то беше вече общо притежание. Това миниатюрно хапченце им даваше спокойствие, беше гаранция против скръб и самота, носеше смърт, а всъщност ги правеше силни пред нея…

Времето застудя и те скъсяваха все повече и повече престоя си на пейката. Закусваха на топло в сладкарницата, после излизаха и сядаха там за малко, колкото да се уверят, че все още никой не ги търси.

А тази сутрин бе особено неприятна, главно заради вятъра. Те седнаха на пейката, притиснаха се един към друг и запотропваха с крака.

– Не бива повече да носим доларите с нас – каза тя. – Ако, недай Боже, ги загубим или ни ги откраднат, онзи няма да ни повярва, сигурна съм.

Той кимна замислен:

– Права си… В никакъв случай няма да повярва…

Страхът, който младежът им бе вдъхнал, ги принуди покорно да изпълнят заръката му, но това, че все още не е на свобода – иначе непременно би ги потърсил! – обезсилваше някак спомена за властния му глас, за онзи поглед, с който накрая ги изгледа…

– Хайде! – изправи се той, помагайки є да стане от пейката. – Ще настинеш…

После, на път за вкъщи, все попоглеждаше тънкото є, износено палтенце, обзет от мъчителна жалост и едно неописуемо желание. Тя, разбира се, отгатна какво го вълнува, усмихна му се:

– Или за двамата, или за никого!

И те се осмелиха. Още същия ден бяха вече с нови палта. Стоплени в тях, двамата вървяха подръка из града и се възхищаваха един от друг, от прекрасния си външен вид, от дръзката си постъпка…

Зимата отмина, те започнаха да свикват с чуждестранните банкноти, които бяха скрили вече в гардероба, взимаха си от време на време по едничка от тях и никак не им се щеше да се появи някой и да им ги поиска. Ала това, че не сядаха вече на същото място, съвсем не означаваше, че се крият. Просто след закуска в сладкарницата се настаняваха на друга пейка – в една странична, уединена алея, където обаче, ако някой ги търси, би могъл лесно да ги намери. Почиваха си там спокойни, отпуснати, пролетното слънце огряваше вдигнатите им нагоре лица, безбройните бръчици по тях ставаха невидими и някогашното момче търсеше ръката на някогашното момиче…

Точно в такъв един прекрасен момент нечия сянка им закри слънцето, бръчиците по лицата им се появиха, очите им се отвориха. Беше той. Познаха го веднага.

– Малко на слънце, за тен, а! – подхвърли им подигравателно.

Двамата мълчаха. Ето го най-сетне! Едър, широкоплещест, преднамерено груб…

– Я не се правете, че не ме познавате! – разкрачи се юнашки пред тях и заканително затактува с крак. – С мен шега не бива!

Тя се огледа:

– Ако си сам, познаваме те, ако не си, не сме те нито виждали, нито чували.

– Ясно! Ясно! – седна на пейката до нея младежът. – Има защо да се пазите! Деянието ви е абсолютно наказуемо, но не бойте се, жива душа не знае за него. Прикрих ви, обаче опитате ли се да ме изпързаляте…

– Какво, в полицията ли ще се оплачеш? – обади се старецът.

– Е, не… то се знае – ухили се младежът. – Имам си аз други начини, по сигурни.

– Абе момче, я по-кротко! – старецът се понаведе и строго го изгледа. – Ей сега ще отидем до вкъщи и ще ти дадем пачката, но съвсем не защото си ни уплашил.

Младежът потри доволно ръце:

– Браво, браво! Знаех си аз, че ще си ми я върнете! Е, за услугата ще ви дам нещичко, не се безпокойте…

Тримата останаха още няколко минути на пейката, разговаряйки вече доста приятелски. Посмяха се по адрес на наивните полицаи, припомниха си вълненията около случката, пък и в пазарската им чанта – какъв късмет! – се намери кутия с останали в нея точно три шоколадови бонбона, така че дори се почерпиха по случай дългоочакваната среща. После старецът и старицата се изправиха и хванати по младежки за ръка, бавно се отдалечиха, а онзи остана на пейката – неподвижен, с отметната назад глава, сякаш сега пък той бе поседнал тук малко на слънце, за тен.

 

ДО ДРУГАТА НЕДЕЛЯ, СКЪПА!

Външната врата хлопна и след секунди баща є влезе в хола. Видя я и побърза да угаси полилея.

„Там е бил! Намерил я е!“ – успя все пак да зърне зачервените му очи тринайсетгодишната Росица, която седеше пред телевизора.

– Мама се обади – съобщи му унило, съзнавайки до каква степен това сега не го интересува. – Каза, че по-късно пак ще позвъни. Ще я изпишат във вторник или сряда.

– Аха… – измърмори той, докато се отпускаше в един от фотьойлите. Отметна глава назад и тихо нареди: – Отивай да спиш!

– Добре, татко… Лека нощ.

И Роси послушно се отправи към стаята си.

Беше неделя… Следващата след онази, в която майка є едва не умря. Опита да се самоубие. Заради него… А той от болницата право нататък подкара колата – към къщата на баба и дядо на село…

 

* * *

Роси седеше на задната седалка, мълчеше и ни най-малко не се чудеше защо, след като цяло лято не бяха стъпвали в къщата, точно сега трябваше да проверят „дали някой не я е обрал“ – тя просто се досети, че именно там баща є си прави срещите. Да, пристигнат ли в селото, той ще намери начин да се отърве поне за малко от нея, за да се види и днес, както през всички ония недели досега, с любовницата си. Дори днес!… Ето на какво се чудеше Роси. Та толкова ли я обича? Толкова ли е луд по нея?… Взираше се в широките му рамене, в късо подстригания му тил и отхвърляше тази болезнена мисъл: не, не бърза нататък, защото я обича, а защото е ядосан. Сърдит є е, че сутринта се бе обадила анонимно на майка є, че заради нея тя бе погълнала всички ония таблетки. Сигурно му се иска да я наругае, да є каже, че е подла, да я удари… Да, ще я удари и никога, никога повече няма да поиска да я види…

Тази именно надежда приспа Роси на задната седалка, а след това тясната лодка, която в съня є я люшкаше насам-натам, опитвайки се да я изхвърли сред мътни, тинести води, внезапно застина неподвижна, тя отвори очи, надигна се и видя отвън баща си – отдалечаваше се бързешком от колата… Беше спрял на паркинга в центъра на селото и сега, навярно много доволен от това, че бе заспала, се връщаше назад към къщата, към нарочно подминатото място за тайни срещи…

Роси изтегли бутона на вратата – беше се сетил все пак да я заключи, – измъкна се навън и заобиколи поприведена редицата от коли. Нямаше намерение да го следи, щеше да мине напряко през зеленчуковите градини, щеше да се озове при къщата преди него. Затича, втурна се през познатите малки препятствия и неочаквано връхлетелите я мили спомени стиснаха в жалостив спазъм гърлото є. О, колко прекрасни, колко щастливи бяха онези дни, когато двете с баба є си живееха тук самички! Когато нищичко не знаеше за този омразен живот! Сигурно, като порасне и се омъжи, и нея ще мамят, и на нея ще изневеряват, защото и тя като майка си е невзрачна, почти грозна… Няма да се омъжва, няма… Ето я накрая и тяхната градина – изоставена, скръбна – с провиснала на пантите си вратичка към отдавна, отдавна запустелия двор…

Тя се промъкна през нея, сниши се сред избуялия, но вече съхнещ буренак. Задната врата на къщата беше отсреща, а ключ от нея имаше под камъка до пейката. „Не го пипай, детенце, нека си стои там, все някога ще ни потрябва…“ Роси отмести камъка, разгъна влажното найлонче и погали треперливо ключа:

– Мила бабичко – задавено прошепна, – ето, „някога“ дойде, потрябва ми… Само ако знаеш… Синът ти ни мъчи… мъчи ни…

Приседна на пейката, но тутакси скочи – някъде отвътре, откъм горния етаж, прозвуча музика, после говор и пак музика. Някой бе включил транзистора там и това не можеше да е баща є, защото… ето го, едва сега се задава откъм ъгъла на улицата… Роси стисна гневно юмруци: дал є е ключ, разбира се, та ако пристигне преди него, да се разположи като у дома си… Но коя е? Защо чак тука се срещат?

Тя долепи ухо до задната врата и се заослушва. Отначало чу стъпките на баща си – качваше се по дървените стъпала към горния етаж, – а после и гласа му… Какво, какво каза? Май наистина е ядосан!

Затаила дъх, Роси тихичко отключи, промъкна се под стълбището.

– Много жалко! – долетя отгоре троснат женски глас. – Ако беше успяла да се отрови, всичко щеше да бъде наред!

– Млъкни! – кресна баща є и това беше най-фамозният човешки вик, който Роси някога бе чувала.

Само че след него горе се възцари непонятно затишие – далечна приглушена музика и повече никакви ядосани гласове, никаква разправия.

– Недей… не мога сега! – задъхано каза баща є. Господи, май се целуваха! – Оставих детето да спи в колата.

– Детето?! Довел си детето? Нарочно си го довел! – първо смаяно, а после ядосано се провикна оная и сега Роси позна гласа. Та това е Маринова, учителката є от първи клас! По-точно от първия срок на първи клас, защото тъкмо тогава, през ваканцията, баба є почина… Госпожа Маринова… Госпожа, и то с две близначета. Но мъж нямаше. А сега иска баща є! Иска майка й да умре. „Много жалко“ било, че не е успяла да се отрови…

Внезапен тропот по стъпалата я завари  неподготвена, но тя все пак успя да се отдръпне, да се свре в ъгъла под тях.

– Жоро! Върни се! – изкряка оная, този път по-отдалече, и Роси си я представи как „съблазнително“ се е излегнала върху някое от леглата горе.

Баща є се поколеба за миг, после още по-забързано продължи надолу:

– Не, не, до другата неделя, скъпа! – подвикна умолително и излезе, заключвайки след себе си вратата.

Роси надникна през прозорчето в антрето: бе спрял отвън, край портата, палеше си цигара, оглеждайки се уж нехайно, след това се отдалечи по пустата, както обикновено, улица. Тя се запъти към коридорчето, което водеше към задната врата, но непреодолимо желание да направи нещо лошо на жената там горе, я върна при стълбището. Вдигна глава и звънливо, глезено извика:

– Тате, къде си? Съседката, леля Стоянка, те търси.

После на свой ред затрополи нагоре по дървените стъпала, нарочно силно, нарочно подскачайки и тананикайки. Нека си проличи, че въобще не страда, а за майка си ще каже, че си е много добре, че баща є лъже за таблетките. Ще влезне там и високо ще попита, та „леля Стоянка“ да чуе: „А! Госпожо Маринова, какво правите тук?“…

Но стаята с все така тихо свирещия транзистор беше празна. Другата също. И третата… Повече стаи нямаше, обаче… Роси злорадо се подсмихна: обаче в първата има гар-де-роб! Ето го! Стар… „здравеняк“, както баба є го наричаше. Разделен на две крила, всяко със своя си врата на релси. Отдясно са чекмеджетата, а отляво… Там, при провесените на закачалки дрехи, самата тя често се криеше, за да изскокне после и да уплаши баба си. Докато веднъж тя на шега отвори съседното крило и изтегли едно от чекмеджетата… Роси потръпна: о, неслучайно я бе навестил този спомен…

– Татко го няма тук, лельо Стоянке! – провикна се, изключи транзистора и добави: – Ей сега идвам, само да си взема дебелия пуловер…

Приближи до гардероба и бързо оттласна по релсата дясната му врата пред лявата, дръпна първото чекмедже, второто, третото… всичките шест.

Красивата учителка вътре мълчеше.

– Кукууу! – пропя Роси, вече наистина развеселена. – Госпожо Маринова, как сте? Много ли ви се иска майка ми да умре, а? Ами аз? Искате ли и аз да умра, та с вашите близначета-кретенчета да си заживеете щастливо с баща ми?

Абсолютната тишина отвътре обаче я смути, накара я да се усъмни, че онази е вътре, и първата є реакция беше да провери, а после се смая: „Каква глупост! Та нали тя точно това иска! Разбрала е, че няма никаква леля Стоянка и като нищо мен ще натика там!“

– Неее! Не си познала, вещице проклета! Няма да отворя! – удари с длан по „здравеняка“ Роси и заразхвърля наоколо съдържанието на чекмеджетата. – Ето! Изваждам всичко, сякаш тук са идвали крадци, пък ти си се скрила там и си се спотайвала… После пък са те усетили и затова нищо не са откраднали. Уплашили са се и са избягали…

Тя се отдръпна назад, застана с ръце на кръста пред яко запънатата и сега вече двойна врата. Мълчанието зад нея започна направо да я влудява.

– Ами хайде, „до другата неделя, скъпа!“ – пискливо изимитира баща си. – Тогава Жоро ще дойде и ще се погрижи за теб, което значи, че тайно ще те зарови някъде. Защото не е глупак, та да вика полиция…

И в този миг отвътре се чу дращене, думкане, врясък…

Роси отскочи като ужилена назад и хукна по стълбите…

Когато стигна с бясно тупкащо сърце до паркинга, за свое най-голямо облекчение видя в другия му край баща си сред група мъже, наобиколили някакво новичко микробусче. Тя се вмъкна в колата, натисна бутона на вратата и зае предишната си поза на заспала…

 

* * *

И ето, тази друга неделя бе дошла и бе вече почти отминала. Роси лежеше без каквито и да било угризения в леглото си и наблюдаваше унесено движещите се по тавана и стените сенки на разлюлените клони отвън. Колко нощи ги бе гледала и гледала, ослушвайки се да чуе кога най-сетне баща є ще се прибере. Защото знаеше, че майка є го чака…

Телефонът оттатък иззвъня. Отново и отново… Тя скокна, забърза към хола, но пред вратата спря – баща є все пак бе вдигнал слушалката.

– Да… – опитваше се да овладее гласа си, но все по-шумно дишаше и подсмърчаше, докато накрая неудържимо заплака: – О, Лина… такъв кошмар… такъв кошмар! Седя тук и не мога да го махна от главата си… Страшно ми е, Лина! Страшно!

Ще ти мине – мислено го успокои Роси, връщайки се обратно към спалнята си. – Важното е, че сега горката ми майчица си мисли, че за нея така плачеш. И е щастлива. А може би и занапред ще бъде, може би!

 

 

 

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

PeterMayBarryAward

Непоискан роман на Питър Мей се превърна в бестселър

Писателят удари десетката с „Карантина” Когато някой писател прибере неиздадените си романи в чекмеджето, обикновено …