Начало / Интервюта / Матю Удринг Стоувър: Целта ми като писател е да ви накарам да забравите, че четете

Матю Удринг Стоувър: Целта ми като писател е да ви накарам да забравите, че четете

Матю Удринг Стоувър (52) е американски писател, автор на фентъзи и научна фантастика, пристрастен към бойните изкуства. Популярен е с романите си от серията  „Междузвездни войни“  – „Предател“, „Отмъщението на Ситите“, „Люк Скайуокър“. „Героите умират“ е сред оригиналните му произведения, а самият той определя книгата си като къс жестока забава и размисъл върху жестоките забавления – като идея и като културна обсесия. Предлагаме ви интервюто на Емануил Томов и Васил Велчев – преводач на „Героите умират”.

 ––––––––-

Първо, нека Ви споделя, че се радвам на възможността да ви задам тези въпроси. Макар че „Героите умират“ не е чисто нова книга, прави както трябва много от нещата, от които според мен има нужда приключенската фантастична литература. Безкомпромисността, макар и да е най-очевидният елемент – в светлината на крайно кървавите бестселъри на Джо Абъркромби и други, – далеч не е единственият.

Това, което най-много ме впечатли, е енергията, жизнеността на прозата. Опитът Ви може би се различава от моя, но напоследък с повечето епични романи-“тухли“ имам чувството, че чета свидетелски показания от някакви интересни събития, вместо майсторска проза да ги  разгърне направо в главата ми. В този смисъл, макар че Героите умират принадлежи донякъде в новопоявилия  се лагер на коравите приключенски екшъни с мозък (и черва), напомня ми доста силно и на един друг, много благороден тип романи (поне за мен) – тази безупречна смесица на ужким леко приключенстване и великолепно научнофантастично писане, като „Пътят на славата“ на Хайнлайн (силно недооценен според мен), „Безсмъртният“, „Господарят на светлината“ и „Създания от светлина и мрак“ на Зелазни, както и „Нова“, трилогията „The Fall of the Towers“*  и „Съкровището на Аптор“ на Самюъл Дилейни.

–––––––––

 Чувствате ли близост с кое да е от двете течения, които очертах по-горе (или някаква комбинация от тях) и бихте ли се съгласил с идеята на Самюъл Дилейни, че сивкавата, делнична, „прозрачна“ проза е последното, от което фантастичната литература се нуждае, тъй като е – ами, фантастична? Особено ако авторът има наум нещо епично?

–       Твърдо вярвам в прозрачната проза, стига да я отделим от сивкавостта и делничността. Целта ми като писател е да ви накарам да забравите, че четете – и по-конкретно, да въвлека въображението ви в досъздаването на историята. Мисля, че Сартър беше казал, че прозата е прозорец към света на историята: колкото по-малко пречи на читателската гледка, толкова по-добре. Ако съм си свършил работата както трябва, ще усетите романите ми по-малко като книги и повече като изключително живи блянове. Само че този тип „прозрачност“ няма никаква причина да е вял – живият език е най-доброто оръжие в борбата за читателското внимание. В „За народното красноречие“ Данте Алигиери пише, че поетът трябва напасне стила си според предмета на поемата. Това и фактът, че фантастичната приключенска литература трябва да е вълнуваща, ни водят именно към идеята на Дилейни. И за да Ви отговоря направо – не се виждам като част от кое да е стилистично течение. Имам свой собствен стил, несъмнено – чел съм няколко твърде точно пародии на писането си, тъй че съмнение в това практически няма, – но е резултат от опитите ми да пиша всяка страница по най-добрия възможен ми начин. Не съм достатъчно добър, дори сега, да правя това, докато се съобразявам изрично с нечии други идеи за доброто писане.

 Романът Ви също успява да сложи научнофантастични рамки на фентъзито в него, и като обяснява магическото през научнофантастичното, и като преобръща и заменя някои познати социални и политически идеи точно толкова, колкото читателят да види света около себе си в нова, по-богата светлина. Това е още едно скорошно развитие, което сте предугадил. У писатели като Брандън Сандерсън светът е доста здраво сплетен от квазинаучни концепции (а не мистични, какъвто обикновено е случаят с по-старото фентъзи): при вас случаят е същият. Какво смятате, че добавя това към усещането на читателя, вместо просто да припишете свръхестественото на нещо необяснено/необяснимо/неназовимо?

–       Добавя две неща. Първото е правдоподобност. Живеем в свят, преобразен от силата на науката да обяснява. Едва преди сто години предшествениците ни са можели да говорят насериозно за неща, „които не ни е писано да знаем“. Днес учим в началното училище неща, не само непознати, но и непознаваеми за дедите ни. Фантастичните притчи са били създадени, за да подредят някак една иначе непознаваема вселена. Второто е, надявам се, по-силно усещане за странност. Магията, позната на хората от „Overworld“ и „Земята от бъдещето“ – thaumaturgy and theurgy, – е позната и на повечето геймъри: телесни манипулации (свръхсила, трудноуязвимост, бързо лекуване) и енергийни манипулации (мълнии, огнени кълба, телекинеза), както и свръхсетивност и магическо общуване. Квазинаучните предпоставки на тези неща ги правят относително предугадими – а това, надявам се, прави магията на Ma’elKoth, тази игра със самата реалност, още по-зловеща. Ma’elKoth не просто е най-могъщият thaumaturge на епохата си, а обладава способности, обикновено по силите само на боговете. С добра причина плаши хората до смърт.

В процеса на писането, успявахте ли да поддържате интереса си еднакъв и в частите със „Земята“, и в тези с „Overworld“? Ако да, как? Подхранваха ли се взаимно, или понякога ги напасвахте с мъка?

–      Всъщност беше доста лесно. Просто поставях пред Хари Майкълсън предизвикателства на Земята, които трябваше да преодолее, за да се справи с тези пред Caine  в „Overworld“. Всъщност, основният проблем пред него – да спаси жена си, е пряко следствие от обществената йерархия на Земята. Отначало замислях „Героите умират“ като твърда фантастика, не като фентъзи. Има култура, екстраполирана от обществото, в което живеех тогава (САЩ по време на Рейгън, преди края на Студената война), и няколко спекулативни технологии – Winston Transfer, който позволява движение от и до Overworld, както и възможностите на thoughtmitters и simchairs да записват и предават. Нямаше как да разкажа тази история без Земята.

Земята от книгата ми се струва доста оригинално научнофантастично творение, в „Overworld: има намигвания и към друго фентъзи, нали? Какви други книги в жанра са го вдъхновили? Или са Ви вдъхновили да го изкривявате, както правите нерядко: много ми хареса частта с елфическия бардак в „Alientown”. Страхотен сблъсък на образи.

–      Когато започнах да разработвам историята, рафтовете по книжарниците преливаха с т.нар. „фентъзи по калъп“. Макар да имаше и наистина новаторска и вълнуваща фантастична литература, жанрът като цяло страдаше от цялостното схващане, че всяка книга с магия става само за деца или за възрастни, застинали в пубертета. Както покойното величие Фред Пол каза веднъж в мое присъствие: „На света най-малко му трябва още една книга с проклети елфи“. Част от целта ми в „Героите умират“ беше да покажа, че литературните тропи нямат нищо общо с литературното качество. Фентъзито в „Героите умират“ има елфи, джуджета, орки, феи, бронирани рицари, красив воин с магически меч, дама в беда, жена-воин, експерт убиец, садистичен помощник на главния злодей, магически пръчици, гилдия на крадците и невъзмутима шайка смелчаци-бунтовници, опълчващи се на зъл властелин. Ако бях намерил начин да натикам и саркастичен дракон и остроумничещ еднорог, щях да го направя. Не е до това какви конвенции използваш, а как.

 Писал сте и много романи в съществуващи фантастични светове: българските читатели Ви познават като автор на романа по „Епизод III“ – и да Ви кажа, повечето хора сравняват двете във ваша полза – както и на още 3 романа от вселената на Междузвездни войни, един роман по играта „God of War“ и дори роман по света на „Magic: The Gathering!“ В сравнение с Вашите собствени светове, с какви ограничения Ви се е налагало да работите? Имате ли някакъв по-ярък спомен? Работата по романа за „Magic: The Gathering“ по-лесна ли ви беше по-някакъв начин, предвид че светът там е много по-отворен за добавки и тълкувания?

–       В някои отношения романът в чужд свят се пише по-лесно. Ограниченията да работиш с готов материал те освобождава от нуждата за много решения – не трябва да мисля как работи хипер пространственият двигател на Хилядолетния сокол, какво оръжие предпочитат джедаите. От друга страна, доста по-трудно е да си оригинален в чужд свят. Преди съм описвал писането на роман като строене на модел от “Лего”. Имате ги в България, нали? Когато блокчетата са твои, имаш много възможности. Можеш да ги цепиш, да ги залепяш, да правиш каквото искаш – твои са си. Но писането в чужд свят е да строиш модел от чужди блокчета. Не само трябва да го направиш, така че на собственика да му хареса, но и да върнеш блокчетата невредими, така че и други да могат да ги използват след теб. И също трябва да използваш блокчета, които всички са виждали – от тях са правени филми, комикси, други романи, всеки читател си има своите представи как трябва да пасват, какви модели не бива да се строят с тях… Също толкова лесно е да пишеш лоша франчайз литература, колкото да пишеш лоша оригинална литература. Процесът е различен, но нивото на трудност е същото.

 Ако можехте да препоръчате свои колега/колеги за издаване в България, кого бихте препоръчал?

–       Не следя жанра толкова, колкото преди, но най-напред ми хрумва Скот Линч, може би най-добрият писател на по-класическо фентъзи в жанра в момента. Не можете и да сбъркате с Дилайла Доусън, която пише много комплексни истории тип “землянин в странен свят”, маскирани като свръхестествени романси. Няма да крия – и двамата са ми приятели.

И накрая, понеже „Героите умират“ е първата част от цикъл с четири книги (засега), как бихте препоръчал останалите три на българските си читатели?

–      Не толкова бих препоръчал, колкото бих ги предупредил. “Цикъл” не е същото като “поредица”. „Blade of Tyshalle“ не е толкова продължение на „Героите умират“, колкото “допълваща” самостоятелна книга с немалко от същите герои, като се опира на част от събитията от първата книга. „Caine Black Knife“ и „Caine’s Law“ са двете половини на по-голяма творба, Acts of Atonement, но са толкова различни една от друга, колкото и „Blade“ е по-различна от „Героите умират“.

 Очевидно Робърт Хайнлайн Ви е оказал голямо влияние. Разкажете ни нещо повече за това.

–      Хайнлайн ми е оказал най-голямо влияние с това, че ме направи завинаги „компитънс порн”* фен. Казано с други думи, той пише за хора, които са наистина, наистина, наистина добри в това, което правят, понякога дори свърхестествено добри, и въпреки това са се захванали с нещо, което е свръх силите им, борят се под извънреден натиск и действат по неочаквани начини. Любимите ми герои са хора като Оскар Гордън на Хайнлайн и Конрад Номикос на Зелазни. Надявам се, че някой ден читателите може да споменават и Каин в този контекст.

Освен фантастика и фентъзи намирам в „Героите умират” и много киберпънк елементи. Какво е влиянието на киберпънка върху Вас?

–      Не знам дали ще ми повярвате, но почти никакво. По-точно е да се каже, че ранният киберпънк е повлиян от някои от авторите, които са повлияли на мен. Аз съм по-възрастен, отколкото изглеждам.

Според Ма’ел Кот „всяко велико изкуство е изключително автопортретно”. Доколко „Героите умират” е автопортретен?

–      Изцяло. Аз не съм този, който трябва да каже дали това е велико изкуство или не, но мога да ви кажа, че книгите за Каин са прозорци, които се отварят в главата ми. Всичко в тези книги е смъкнато направо от стените на ума ми.

––

* competence porn (англ.) – история с герой, който е изключително добър в някоя област. – Бел. прев.

„Героите умират“  тук

Прочетете още

717bd38a-8921-42b8-8152-92dd06ce00b8

„Пробуждането“ на Стойчо Керев – лек срещу безразличието

Заглавие, което разбулва тайни и предсказва бъдещето Третата книга на популярния наш журналист, а вече …