Начало / Интервюта / Оля Стоянова: Нито имам време за вдъхновение, нито вярвам в него

Оля Стоянова: Нито имам време за вдъхновение, нито вярвам в него

Оля Стоянова е родена на 14 септември 1977 г. в София. Завършила е Факултета по журналистика на СУ „Св. Климент Охридски“ и след това специалност „Културология“. Работила е като журналист в „Литературен форум“, в. „Дневник“, в Център за изследване на демокрацията.
Носителка е на много награди за литература и журналистика. Печели първа награда в Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ – Стара Загора ’99, първа награда в третия национален конкурс за млади поетеси на името на Дора Габе, първа награда за белетристика в Националния студентски конкурс в Шумен и много други.

–––––––––––––-

2013 г. беше много успешна за Вас – 5 награди, три от които за поезия и две за драматургия. Как го постигнахте?
–    Всъщност аз нищо не съм направила – за тези награди не съм се борила, не съм водила битки, не съм правила някакво усилие, просто съм си писала моите текстове. Мисля си, че и така трябва да бъде – нещата трябва да се получават леко, без насилие, без тръшкане и тропане с крака.

Коя от петте смятате за най-голям успех? Защо?
–    Е, аз съм скептик по отношение на наградите – знам, че те минават и заминават. Но държа на наградата „Николай Кънчев“ и оценката на Федя Филкова, защото беше неочаквана, а и ми припомни един разговор с Николай Кънчев за поезията. Държа и на „Иван Николов“, защото дори не съм си представяла, че един ден ще я получа. Писала съм за нея като журналист и знам колко големи са някои от предишните носители. Истината е, че и двете награди са и чест, и задължение.

През 2013 г. издадохте стихосбирката улица „Щастие”? Вие на нея ли живеете, казано метафорично?
–    Разбира се, че не. Пък и само споменаването на думата „щастие“, вече ни прави подозрителни. Затова и на тази „Улица „Щастие“ има ирония – пък и ние сме  поколение, което живее с усещането, че щастието ни се полага на всяка цена. А това няма как да бъде истина. Щастието май никога не е било толкова лесно достъпно и в същото време толкова илюзорно. Празниците, развлеченията, пътуването, игрите, удоволствието, признанието – пътищата са толкова много и все обещават щастие. Интересно ми е щастието като феномен на масовата култура, като утопия и разменна монета за почти всичко. Понякога светът изглежда като място, пълно с шумни и досадни щастливци. Или поне щастливците са по-видими, а другите хора остават в сянка. И на този фон, в един краен квартал на София  наистина има улица „Щастие“ с една къща – стара и ниска, а хората там ми изглеждаха щастливи с всичко, което нямат. Готова съм да се обзаложа, че след година –две вече няма да я има нито къщата, нито улицата. Даже много дълго се задържа – помня тази улица от времето, когато съм била на десет години.
А, конкретно на въпроса – да, улица „Щастие“ е близо до нас. Не метафорично, а буквално.

Открихте ли за себе си в какво се изразява щастието?
–    Това е лесно – в хората, които обичаме. И в усещането, че дишаме свободно.

Как се насочихте към драматургията? Като че ли Ви влече към по-изчистени жанрове, без описания и излишни подробности?
–    Хареса ми простотата, оголената структура и свободата. Освен това харесвам диалога. Даже много харесвам диалога.

Бяхте журналист, сега какво работите? Не ви ли липсва журналистическото писане?
–    Сега съм докторант в Софийски университет и тази година повече се „борих“ с разни научни текстове за конференции. Иначе продължавам да пиша за различни издания – предимно репортажи, ревюта на книги и интервюта с хора, които са ми интересни. Ако не го правех, журналистическото писане щеше да ми липсва, защото то ми носи здравословна доза любопитство към света.

Със съпруга Ви сте известни планинари, издадохте „Пътеводител на дивите места”. Разкажете забавна случка на диво място. Кое впрочем е любимото Ви?
–    Е, аз съм пристрастна – обичам връх „Мургаш“ и живота на метеорологичната станция, заедно с всичките му плюсове и минуси. Обичам да ни е трудно, да ни вали дъжд, докато вървим. Живко казва, че все правим опити да се изгубим, но досега не ни се е получавало. Иначе най-интересни са срещите с хората. Получавали сме покани да спим в джамия, снимали сме как рано сутрин се прави кешкек в огромни казани в село Дъждовница, влизали сме в антични рудници, намирали сме си ахати и сме водили люти спорове с иманяри. В един манастир игуменът не ни позволи да спим на палатка, а ни покани на гости, за да си говорим за литература. Направи ни каша от коприва, а после ни чете еротични стихове, който тайно пишеше. Обичаме и замръкването по пътя, и спането в пещери. Така веднъж след като бяхме обикаляли в района на Карлуково, останахме да спим в „Темната дупка“, а се събудихме след  32 часа, когато не само всички влакове бяхме изпуснали, но и плановете за следващите два дни бяха заминали. Но пък се запознахме с едно семейство в Карлуково, жената гледаше на ръка и ни разказа куп истории. Май всички се сбъднаха.

Как пишете, по кое време, какво Ви вдъхновява?
–    Лесно пиша, трудно намирам време. Пиша в паузите, между другите задачи, обикновено късно през нощта. Нито имам време за вдъхновение, нито вярвам в него. Но дълго си отглеждам идеи, които са ми интересни. Иначе обичам крайните срокове, защото ме дисциплинират.

Майка сте на три деца – ще опровергаете ли резултатите от изследването „Пиза”, че българските ученици нямат умения да разбират текст. На какво се дължи това, според Вас?
–    От това, което виждам, резултатите ми изглеждат преувеличени. Не че децата не обичат всичко да им идва наготово, без някакво усилие – да стигнем на върха с кола, без да се катерим; да изгледаме филма, а не да четем книгата; ако можем да не пишем домашни, а да играем. Обаче в същото време децата са все така будни и любопитни, и ако с едно нещо се справят по-лошо, с друго – съвсем сигурно, се справят отлично и даже са по-добри от нас.

Как гледате на случващото се в българското общество, неуспяващо да излъчи достойни избраници в управлението, а сега разединено от протести и политически пристрастия?
–    Това беше най-глупавото, което можеше да се случи – да се разделят хората. При условие, че всички имаме основания да бъдем недоволни. Иначе съм скептик, но то кой не е…

Какво четете, кои са любимите Ви поети, писатели и драматурзи?
–    Когато говорим за пристрастия, наистина става трудно. Списъкът е дълъг, защото май всичко, което правим е въпрос на някакви натрупвания. Доволна съм, че на този етап нещата, които харесвам, са повече от онези, които не обичам. Защото дълго време ми беше по-удобно да изброя кое не харесвам. Иначе, ако трябва да съм точна, мога да започна с поезията на Илзе Айхингер, Ерика Буркарт, Фредерике Майрьокер, Збигнев Херберт, с драматургията на Ясмина Реза, Торсен Бухщайнер (въобще харесвам немската драматургия), Томас Бернхард, Мартин Макдона, Жорди Галсеран и да продължа с Боян Папазов, Теодора Димова, Здрава Каменова, с текстовете на Господинов и Деян Енев, Кристин Димитрова, Борис Минков и Керана Ангелова. Ами, сложно е, затова изобщо нямам намерение да подхващам темата за българската поезия.

А децата Ви какво четат?
–    В момента Виктор чете „Кратка история на астрономията“, Стояна – „Антон и Точица“ на Ерих Кестнер, на Хари ние му четем приказки, а той следи дали се придържаме стриктно към текста или съкращаваме нещо. Доволна съм, че преди време намерих подход към тях – когато Сани се научи да чете, първата работа беше да й извадим карта и да я пуснем сама да си търси книги в библиотеката. А очите на децата са големи, изкушенията са много и досега Сани всеки път си тръгва от детския отдел, прегърнала един куп книги, като се ядосва: „Защо само седем книги? Не може ли поне още една?…“
Същият метод използваме и за театралните представления. Миналата година лятото, когато нямаше много представления, Хари ни вдигна бунт с думите: „Искам на театър! Вие защо не ме водите на театър?“ Нещо като малка културна революция на 4-годишните. Много му се смяхме.

Фото: Яница Радева

Интервюто взе Румен Василев

Книги от Оля Стоянова тук

Прочетете още

171465_b

Топ 10 на „Ню Йорк Таймс” за най-продаваните книги в САЩ

Бестселър листата на „Ню Йорк Таймс” е една от най-авторитетните в света. Класацията беше обновена …