Начало / Интервюта / Симо Андонов: Малцина са онези, които знаят, че има смисъл да ни четат

Симо Андонов: Малцина са онези, които знаят, че има смисъл да ни четат

Симо Андонов е номиниран за наградата „Хеликон“ за романа си „Анапеста“.
––––––––––

Представете се с 5 изречения.
Аз съм Симо Андонов и съм на 38 години. Роден съм в малко градче в подножието на Сакар планина. В момента живея във Финландия, защото се влюбих във финландка. По характер съм самоуверен, саркастичен, прям, надменен, недоволен, неблагодарен, понякога неуважителен, но не и безкомпромисен, което не ми харесва. Освен това съм доста избухлив (най-вече за неща, които на другите се струват незначителни). А когато не съм всичко това, съм доста умислен – вероятно разсъждавам над това защо съм такъв.

Какво означава за Вас номинацията Ви за наградата „Хеликон”?
Това, че са ме забелязали. В никакъв случай не искам да омаловажа самата награда, но така го чувствам. Може би се дължи на това, че моите цели са далеч по-големи. Разбира се, друг е въпросът дали ще успея да ги постигна. Но нищо не ми пречи да го вярвам. В този смисъл номинацията е само първа стъпка по пътя, на който не се вижда краят.

Как оценявате конкуренцията, в която се състезавате? Чели ли сте някоя от книгите на другите номинирани?
Не мисля, че в България авторите се четат едни други. Което до известна степен е добре, за да не се копират. Например: „Защо да го чета, той да не би да е чел мен?!». Но иначе съм чел книги на някои от номинираните (но не специално от тези номинации) и смятам, че са добри… но какво от това? Що се отнася до мен, аз съм уникален.

Как бихте характеризирали литературното поколение, към което принадлежите?
Объркано, неуверено, обезверено, подценявано (донякъде с основание), но не отчаяно или отчайващо. А може би дори талантливо. Ние нямаме истински критици, наградите се омаловажават, читателите предпочитат чуждите автори пред нас, рекламират се чужди автори повече от нас, сякаш читателите са загубили доверие в нас. И ако е така, ще ни е много трудно да ги спечелим обратно. («Защо да си купя български автор, по-добре да си купя Мураками!») То пак добре, ако е Мураками, а то – литературна чалга.
Това е горчивата истина. Малцина са онези читатели, които знаят, че има смисъл да ни четат. Но и хората не са виновни. Веднъж като прочетат нещо посредствено от български автор, после иди ги гони. А на всичкото отгоре и държавата ни е бедна. И има хора, които се чудят как да изкарат месеца и последното нещо, за което си мислят, е театър, кино или книга. Но иначе надежда винаги има, стига да вярваш, че я има.

На кои писатели, наши и чужди, сте благодарен и за какво?
На всички, които са ми доставили удоволствие и от които съм научил нещо. Не съм сигурен дали българските писатели, на които съм се възхищавал, се изучават още в училищата и дали въобще се помнят. За чуждите какво да кажа? Те добре се продават.

Познавате ли профила на читателите си?
Не. Но ми се струва, че повечето са млади хора, които са по-умни от мен. Впрочем, аз винаги пиша с увереността, че онзи, който ще чете книгата ми, е по-умен от мен.

Свързани заглавия

Петър Волгин: Да пишеш и да говориш по темата за еврейството е риск

Алек Попов: Книгите умеят да чакат, за разлика от хората

Людмил Тодоров: Пиша книги само в краен случай

Чавдар Ценов: Броят на хубавите книги расте застрашително

Калин Донков, председател на журито на наградата „Хеликон”: Професионализмът на българското перо е пораснал

„Анапеста“ тук

Прочетете още

717bd38a-8921-42b8-8152-92dd06ce00b8

„Пробуждането“ на Стойчо Керев – лек срещу безразличието

Заглавие, което разбулва тайни и предсказва бъдещето Третата книга на популярния наш журналист, а вече …