Начало / Интервюта / Мартин Еймис: Трябва да си на сцената дълго, за да се наречеш писател

Мартин Еймис: Трябва да си на сцената дълго, за да се наречеш писател

Мартин Еймис е британски писател, известен със своите постмодерни, иронични, гротескови и изпълнени с черен хумор романи. Творчеството на Еймис се занимава с абсурдността на постмодерната ситуация и излишъка и ексцеса на къснокапиталистическото западно общество. Неговите романи получават противоречиви оценки от критиката, вариращи от възторжени похвали до унищожителни отзиви, но като цяло в съвременната британска литература той е смятан за изключителен и оригинален стилист и важен представител на постмодернизма.
В интервю за lareviewofbooks.org Мартин Еймис говори за своя баща Кингсли Еймис, за началото на кариерата си, за интереса към британското кралско семейство и своя приятел, покойния Кристофър Хитчънс.
–––––––––––-

Вие започнахте да пишете сериозно, докато бяхте още доста млад. Някога представяли ли сте си какво би било ако се занимавахте с нещо друго?
–    Е, баща ми също беше писател, затова ми изглеждаше естествено и аз да се пробвам в това поприще. Започнах в края на тийнейджърските си години. Смятам, че е добре, че започнах още млад, безразсъден и глупав, защото в противен случай щях много да се притеснявам. Сигурно щях още да се чудя и нищо да не съм написал.

Натежа ли ви да сте син на толкова известен автор или Ви помогна?
–    В началото не се интересувах особено. Аз съм чел неговите книги, харесаха ми и просто исках да продължа традицията. Впоследствие натежава. Във Великобритания е проблемът, на останалите места няма голямо значение. Тук присъствието на фамилията ни вече е писнало на хората. Вече си казват: „О, не, Еймис отново”. Хората не ни разделят. Сякаш съм роден 1920 г.

Защо Кингсли още в началото изрази силно позицията на незаинтересован от вашите книги?
–    Естествено е да уважаваш по-старите от теб и съвременниците си, а да се дразниш на по-младите. Когато чуя сега да се шуми около някой млад писател, си мисля: „О, я стига. Трябва да си на сцената дълго, за да можеш да се наречеш писател”. Трябва да се издържи проверката на времето, който е единственият истински и обективен тест.

Вие сте живели в Ню Джърси една година, като дете. Вярно ли е, че много сте харесали Америка?
–    Да, вярно е, влюбих се в Америка моментално. След това трябваше да се върна отново в Южен Уелс, където всичко е мрачно и малко. Благодарен съм за възможността. Сега вече дори говоря американски. Когато бях на 20 и няколко години, английският роман представляваше 225 страници скучна история за средната класа. Американските романи бяха великолепни, подобно на нашите от Викторианската епоха. Еврейските автори също бяха невероятни. След това нашите писатели пътуваха до Америка и като се върнеха, внасяха цвят в творчеството си. Сега вече английските романи са в по-добро състояние от американските. Еврейски силни автори обаче вече няма. Филип Рот беше последния мохикан.

Рот беше известен с това, че препрочиташе романите си, за да види дали си е изгубил времето в писане или не. При вас така ли е?
–    Не, изглежда ми пълна загуба на време. Баща ми го правеше в края на кариерата си и казваше, че книгите му са ОК. Човек трябва да гледа в бъдещето. Но пък и не е срамно да признаеш, че вече нямаш сили и трябва да спреш.

Вие смятате, че литературата трябва да разтърсва хората, да ги кара да се замислят, да търсят нови думи в речниците и нови писатели, които да ги обогатяват. Така ли е?
–    Да, така е. Има някакъв смъртен страх от речници. Но има и друго.  Не се опитваш да дадеш знание на читателя, а просто да „отвориш Вселената пред очите му”. Целта на добрия писател е да накара читателя, след като е завършил книгата му, да вижда повече неща около себе си, повече цвят в света. Така правеше Сол Белоу например.

Пипа Мидълтън ще има своя колонка във „Vanity Fair”. Как ще коментирате?
–    Тя ще пише колонка? Това е шокиращо.

Защо американците са влюбени в кралското ни семейство?
–    Те си нямат такова. Нормално е да са заинтригувани. Но това е просто шокиращо.

Какво ли би било мнението на вашия приятел Кристофър Хитчънс?
–    Щеше да е ужасен. Със сигурност щеше да се свърже с Грейдън Картър (главен редактор на списанието – бел. ред.) и да направи скандал. Едно време това беше издание за висока класа литература. Грейдън се е преклонил под напрежението. Смешно е.

Децата повлияха ли творчеството Ви?
–    О, да. Преди тях имаше един момент, в който бях много уморен от света. Децата са най-доброто нещо. Още от много млад знаех, че едно от нещата, които искам да направя, е да отгледам и възпитам деца. Филип Ларкин не се ожени, не се разведе, нямаше деца, не участваше в такива конфликти. Баща ми пък мина по целия път. Това е по-правилно, според мен. Освен това се подмладяваш, когато погледнеш към децата си. Скоро те ще напуснат гнездото. Знам, че ще се натъжа, но няма как.

(Със съкращения)

Книги от Мартин Еймис тук

„Всекидневно пиене. Дестилираният Кингсли Еймис“ тук

Прочетете още

717bd38a-8921-42b8-8152-92dd06ce00b8

„Пробуждането“ на Стойчо Керев – лек срещу безразличието

Заглавие, което разбулва тайни и предсказва бъдещето Третата книга на популярния наш журналист, а вече …