Начало / Интервюта / Кристи Филипс: „Братя Карамазови” ме победиха

Кристи Филипс: „Братя Карамазови” ме победиха

Кристи Филипс е американска писателка. Пробив прави с историческия си роман „Писмото на Росети”. Досега е преведен на осем езика. Преди няколко дни „Писмото на Росети” е и в българските книжарници. Филипс живее със съпруга си в района на Сан Франциско.Любимите й неща са старите книги, библиотеките и пътуванията. Писането е единствената професия, която Филипс някога сериозно е обмисляла. Изкарвала е пари по много странни начини, свързани с писането, като може би най-необичайното й работно място е било в Москва.
Предлагаме ви интервюто, което Филипс даде за издателство „Simon & Schuster”
–––––––––––-

Има ли конкретна книга, която ви е вдъхновила да станете писател?
–     Мисля, че е поредицата „Малка къща” на Лора Уайлдър. Когато ги четях, бях на девет или десет години вече знаех, че искам да бъда писател.

Кое е любимото ви време от деня за писане?
–     Сутрин, след като съм си изпила кафето, преди битовизмите на деня да започнат да навлизат в моя въображаем свят.

А любимото ви място?
–     Леглото ми. Но обикновено изчаквам съпруга ми да тръгне за работа, преди да се пъхна отново вътре.

По старомодния начин ли пишете, или на компютър?
–     И по двата. Първо записвам идеите си и някакви версии на романа в бележник. Това понякога е проблем, защото пиша ужасно грозно и често не си разчитам собствения почерк.  Но на компютър пиша много бързо, веднага ги разпечатвам и ги добавям към нарастващия ръкопис. Всички следващи поправки ги правя върху разпечатката или върху текста на файла. Имам нужда от твърдо копие пред себе си – толкова е трудно да добиеш усещане за романа само от четене на монитор.

Има ли книга, която не сте успели да прочетете?
–     „Братя Карамазови”. Опитвала съм няколко пъти да я чета, защото един мой приятел, руснак, веднъж ми каза, че това е големият руски роман. Странно е, защото съм абсолютно влюбена в другите романи на Достоевски, чела съм повечето творби на Толстой и принципно се интересувам от руската литература. Прекарах много време и в Москва – поне за американка. Но „Братя Карамазови” ме побеждават всеки път.

Ако не пишехте, с каква друга професия бихте се занимавали?
–     Писането е единствената професия, която някога сериозно съм обмисляла, въпреки че има дни, в които ми се е искало да бях постъпила в медицинско училище и да стана лекар. Изкарвала съм пари по много странни начини, свързани с писането, като може би най-необичайното ми работно място бе именно в Москва, през 1991 г., когато работех като консултант за „Мосфилм” – руското филмово студио. По това време все още имаше Съветски съюз, Москва страдаше от остра липса на хранителни провизии и Горбачов почти бе свален от власт. Бях наета да направя каталог, което означаваше да се напишат синопсиси за стоте най-добри съветски филма във филмовата библиотека на Москва. Сред тях бяха класики като „Броненосецът „Потьомкин”, „Андрей Рубльов” и „Соларис”. Когато ми го предложиха, ми се стори много лесна работа. Мислех, че повече време ще гледам филми, ще пуша и ще пия чай с руските си колеги, отколкото действително да пиша. Но се оказа, че има сериозни пречки пред тази моя представа. Първо, в Москва нямаше почти нищо за ядене, второ, аз не говорех руски и трето, само един от останалите 2500 служители на „Мосфилм” знаеше английски. Моят преводач Максим току-що бе завършил английска филология и бе в нещо като ступор и страхопочитание от факта, че работеше за най-голямото филмово студио в Източна Европа. Но въпреки младостта и неопитността му той бе приятен събеседник и не се отделяше от мен. За работата ми това бе изключително важно, защото филмите нямаха субтитри. Гледахме ги в един малък салон, докато Мак ми превеждаше на английски. Трудна работа, но същевременно бе чудесен начин да научиш руски език. Най-голямата пречка бяха самите филми. Руските филми не се славят с особена лекота, но в годините на гласност нещата се бяха развили до немислими висоти по отношение на темите, които доскоро бяха табу: руските гангстери, руските проститутки, руските концлагери и Сталин. Стоте филма, които изгледах, бяха разпределени приблизително така: гангстери – 12, проститутки – 15, лагери – 17, Сталин – 56. Заедно с липсата на храна, наличието на руска водка и грузински коняк в комбинация със смазващите руски филми за наказания и престъпления, особено свързаните със Сталин, ме бяха докарали до състояние на кома. Но всяка сутрин ставах и отивах в студиото, където Максим вече ме чакаше. И най-накрая дойде и съдбоносният ден – четиричасова адаптация на „Братя Карамазови”. Надявах се, че след гледането няма да ми се наложи вече да чета книгата. Но след втория час се появи гигантски проблем. Макс отказа да превежда. Не можеше. Има прекалено много думи, каза той. И не са обикновени думи. Те са дълбоки, философски, наситени с религиозен смисъл. Освен това братята постоянно се прекъсваха. Той просто не успяваше да следва темпото.
Е, помислих си аз, това, че няма да догледам филма до края, не означава, че не мога да напиша синопсиса му. Вече живеех от няколко месеца в Москва и тази логика ми се струваше съвсем нормална. Все пак всички освен мен знаеха историята на братя Карамазови. „Е, Макс, попитах го аз, имаме трима братя. Какво се случва?” „В какъв смисъл?” „Нали знаеш, каква е историята, какво се случва?” „Много неща се случват. Много, много неща”, поклати тъжно глава той.
Прекалено много думи, прекалено много неща. Братя Карамазови ме победиха отново.

Върху какво работите в момента?
–     След втората ми книга „Дневникът на Девлин”, чието действие се развива в Англия, дойде и ред на Франция. Третата ми книга е за Франция през седемнайсети век и се надявам също да се хареса на читателите.

Свързави заглавия
„Писмото на Росети” от Кристи Филипс (анотация и откъс)

 „Писмото на Росети” тук

Прочетете още

244349_b

Топ 10 на „Хеликон” за най-продавани книги (15 април – 21 април)

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА 1. Недовършена работа от Дейвид Балдачи 2. Плодовете зреят нощем от Неда Антонова 3. …