Начало / Критика / Наградата на „Хеликон“ или „Цветето на Хеликон“

Наградата на „Хеликон“ или „Цветето на Хеликон“

Анкета на Йордан Ефтимов с водещи критици

 

1. Как оценявате двете лица на наградата „Хеликон” – избора на журито и избора на читателите? Има ли смисъл от избор на читателя? Или той е по-верен от избора на журито? Досега от общо шест присъждания и на двете награди само два пъти те са отишли при една и съща книга – как си го обяснявате? Може ли да се използва разликата, за да се опише по-добре литературната ситуация?

2. Тазгодишните носители са „Колкото до Шотландеца” на Росица Ташева и „Алкохол” на Калин Терзийски. Изборът на журито или на публиката ви допада повече?

Проф. Цветан Ракьовски, Югозападен университет – Благоевград

1. Според мен това не са две лица, защото става дума за най-нова българска проза. А тя е толкова силна в последните 5-6 години – не си спомням друг такъв период. Журито също е съставено от читатели, които едва ли имат кой знае колко различен рецептивен филтър от другите читатели. Спомням си като член на журито за миналата година, че „Алкохол” беше изключително силен конкурент на „Колкото до шотландеца”. Но членовете на журито все пак искат да очертаят тенденции, да сглобят представи за пътя на съвременната проза в дадена година. А читателят – малко по-обтекаема категория в процеса на „употребата на текста”.

2. И двата романа са невероятни, не бих могъл да ги разделя по този показател. „Колкото до шотландеца” ми напомняше с нещо на Лоурънс Стърн, дочувах гласовете на великите ироници. А „Алкохол” ме смразяваше с езика, на който разказва. Начинът, по който Калин е „съшивал” романа си, ме върна към историята на създаването и композирането на „Голем”. Но това е друга тема.

Проф. Николай Аретов, Институт за литература, БАН

Харесвам идеята за „Цветето на Хеликон”. Въпреки скептицизма си към подобни нашенски класации, съм склонен да вярвам, че Цветето отразява избора на реалните читатели. Особено ако си даваме сметка, че бройките вероятно са близки и не трябва да се абсолютизират.

Не виждам непреодолим конфликт между избора на журито и на читателите. Журито на „Хеликон” по принцип, струва ми се, е отворено към литературата, която се радва на по-широк интерес. От своя страна читателите в някаква степен се водят от препоръките на „експертите”, въпреки че обичат да се изказват пренебрежително за тях. Предпочетените от читателите автори май съвсем не са пренебрегвани от критиката – Виктор Пасков, Алек Попов, Захари Карабашлиев, Боян Биолчев. Не бих казал и че публиката е загърбила избора на журито. Нормално е един нов автор първо да бъде забелязан от „експертите”, а след това – от читателите. Но се случва и обратното (и по света, и у нас) – читателите да насочат критиката към някакво ново явление.

Справедливо отличените тази година автори могат да бъдат видени от различни ъгли. За мен като че ли по-важни са нещата, които ги сближават. И двамата не са типичните писатели от стария вид, затворени в писателската гилдия. Имат различен, но богат „не-писателски” бекграунд, а, струва ми се, и по-други амбиции. Някак по-близка ми е Росица Ташева, която познавам от „За дипломатите и хората”, но уважавам стремежа на Калин Терзийски да предложи български литературен „ъндърграунд” (думата е негова).

Привидно без връзка с темата бих казал, че досега наградите „Хеликон” са се опазили от агресивни саморекламиращи се автори, чиито амбиции явно надхвърлят възможностите ми. Гледам списъка и виждам, че са се опазили и от „важни” книги по „важни” теми, понякога дори в два тома, които настойчиво претендират за (други) награди и твърде лесно (и евтино) си организират „влиятелни” лобита.


Ирина Вагалинска, списание „Тема”

1. Колкото повече оценки се дават, толкова повече са шансовете да се смали факторът субективност. В журито може да има хора с предварителни нагласи или по принцип твърде почтителни към авторитетите, докато читателите не се интересуват от това. Те пък понякога се подвеждат от пиара около определени автори. Не мисля, че може да се каже кой е по-верният избор или да се правят големи обобщения за литературната ситуация.

2. Нито една от двете книги не е моят избор. Но повече разбирам читателския.

Митко Новков, журналист, медиен експерт, литературен критик

1. Как оценявам двата избора – разбира се, различно. Защото това са различни публики и изобщо не бива да се смята за някакъв фатализъм или пък огромно несъответствие разминаването – то просто е нормално. Все едно да се чудим защо в САЩ харесват един футбол съвсем различен от европейския. Ето защо естествено е, че трябва да има и читателски избор, дори е задължително: по този начин ще се разбере какви са пък предпочитанията на различната от, ако мога да кажа така, „тясната литературна публика“ по-широка читателска публика. В този смисъл няма и по-верен или по-неверен избор, просто това са, както вече казах, различни избори. А колкото до читателския избор, от всичко, изречено от мен по-горе, личи, че той няма нищо общо с литературната ситуация, неговото общо е с пазарната ситуация. Пак пример: все едно да описваш производството на сирене с предпочитанията на любителите на сирене. Не става…

2. Изборът на журито, доколкото това е литературният, сиреч качественият избор, изборът на експертите. Другото е ширпотреба, господство на масовия вкус. А масовият вкус не е моят вкус. Дори бих казал, влизайки в противоречие донякъде с отговора си на първия въпрос: масовият вкус никога не е и никога няма да бъде истинският вкус. Затова и аз не броя „Алкохол“ чак толкова за литература, книгата представлява по-скоро гъделичкане на ниски читателски страсти. Един „Биг Брадър“, но в книжен формат…

Стефан Иванов, поет, екснаблюдател за литература на „Една седмица в София”

1. И двете лица на наградата „Хеликон“ оценявам по изключително положителен начин, най-малкото поради самото им наличие. Нужно е, необходимо е да има критическо обговаряне, оценностяване, награждаване, фокусиране върху редното и качественото, което се случва, а не да бъде подминавано и забравяно за един сезон. Макар че някои, дори от наградените и номинираните през годините книги, донякъде заслужават, по мое мнение, да имат своя кратък публичен и светски сезон и след това точка. Както всъщност се и случва.
Определено има смисъл от избор на читателя. Той ни разкрива толкова неща, колкото ни разкрива и всеки избор на жури, стига да имаме намерение, желание и стратегия за анализиране на дадения избор. Не мисля, че нечий избор е по-верен от друг, бил той на жури или на читатели. Разликата между наградените от публиката и наградените от журито е неминуема. За журито, предполагам поне, е необходимо книгата да отговаря на едни естетически, контекстуални и чисто читателски критерии, защото и хоризонтът на очакване, респективно и на очаквано удоволствие, получен смисъл и усещане за ценно и важно случила се творба, са различни от тези на читателите, които не са в журито, а са на касата и купуват това, което им се вижда редно, важно и приятно да купуват. Разликата между избора на журито и този на читателите спокойно може да се използва, за да се опише по някакъв начин настоящата литературна ситуация, която определено е сложна, красива, макар и близка до абсурда, меланхолично уморителна, туристически динамична, пълна с емоции (понякога позитивни) и най-вече непредсказуема, с неочаквано начало, среда и край.

2. И двата избора са в реда на нещата и на ситуацията. Макар да съм редактор на „Алкохол“ и да смятам Росица Ташева за ценен автор и най-вече преводач, поне за мен, не само като читател, беше шокираща и симптоматична липсата на романа „Зелено и златно“ на Силвия Чолева, който не беше дори сред номинираните. Това също е вид избор и той ни най-малко не ми допадна. Но това е само кратък епизод от сложния, красив, макар и близък до абсурда, сериал на настоящата литературна ситуация.

Гергина Кръстева, Пловдивски университет, списание „Страница”

1. За мен и двете лица на наградата „Хеликон“ са сериозен ориентир в полето на съвременната българска проза. Аз не споделям оптимизма на мнозина, че в последните години тя преживява някакъв възход. Струва ми се, че силните, важните книги предстоят. Или поне се надявам да е така. Именно заради това „прицелването“ на журито в значимите белетристични заглавия в четирите сезонни процедури по номиниране е процес, не по-малко важен от финалния, който определя книгата победител. И ако изборът на жури и публика не съвпадат, интригата е много по-силна, защото тя провокира питания като тези, а отговорите не могат да бъдат еднозначни. В тях може би е логично да се отчете и това, че в журито на награда „Хеликон“, въпреки променящия се всяка година състав, все пак участват хора с рафиниран вкус към художествената литература, следящи много по-отблизо и по-целенасочено процесите в съвременната ни белетристика, докато читателските критерии често са хаотични, трудно сводими към някакъв обективен център и сред тях може да се окаже особено валиден дори полиграфическият вид на едно издание. Но съм убедена, че и единият, и другият избор са своеобразен „лакмус“ за случващото се. Най-малкото защото „отключват“ възможност за дискусия.

2. Нито едно от двете издания не е моят личен избор. Но поздравявам журито за ефектното решение.

Кристина Йорданова, СУ „Св. Климент Охридски”

1. Определено мога да кажа, че според мен изборът на читателите е непосредствено важен за мярата, която имаме за съвременната българска литература, включително за стратегиите й да добие публичност и читатели. Това според мен изисква потребността за награда на аудиторията на четящите. И „Хеликон” в случая поддържа потребността от това равновесие между пазара (макар и ограничен) и професионалната компетентност. Колкото до разминаванията между критерия на журито и този на публиката според мен това е доста силна закономерност не само в България и до голяма степен обяснимо. Става въпрос за разликата в критерия на средите – професионалната оценка, мислена през тенденции, почерк, естетически качества, от една страна, а, от друга, пазарната закономерност, необходимостта от удоволствие при четенето, дори коефициент социално валидизиране на текста през читателския опит при избора на публиката.

2. „Колкото до Шотландеца” на Росица Ташева и „Алкохол” на Калин Терзийски и Деяна Драгоева едновременно могат и не могат да бъдат сравнявани. Като сравнението би могло да тече през определени места в книгите – наличието на хумор и изобщо цялата стратегия на смеховата култура в книгите е общо място, през което текстовете работят, проектират се върху читателя, въздействат. И двете произведения вземат една ироническа позиция за мисленето на социалното и начина, по който индивидуалната съдба на персонажа се вписва в него.
Оттук-нататък бихме могли да говорим повече за стратегическото различие между текстовете и авторите им. Било като публично присъствие (отново двойно на текста и на писателя), било като заложената според мен в текстовете поколенческа визия спрямо читателя. Ще дам пример с „Алкохол”, който залага на аз-позицията, биографизацията, авантюрата на младото поколение, градският живот, текст, който се опитва да говори като живота – до голяма степен абсурдистки, подчертано бъбриво (между другото бъбривостта е черта и на „Колкото до Шотландеца” , общо място в двете книги). В този аспект ми се струва някак предвидима наградата на Калин Терзийски като избор по-скоро на по-младото поколение читатели. Друг, но важен, остава въпросът дали има представителна възрастова статистика кой купува и как купува съвременната българска литература. Паралелно Калин Терзийски е и автор, около когото повече се шуми, видим, медиен, акционистки, включен в писателска група. Несъмнено това снабдява текстовете му с повече публичност. Обратно Росица Ташева е видима в по-тесни интелектуални среди, известна с преводаческата си дейност, по-тиха публично. Според мен това до голяма степен би могло да обясни изборът на публиката.
Само ще припомня и че това не е първата на номинация на Калин Терзийски за „Хеликон”, през 2009 г. той беше номиниран със разказите си от „Има ли кой да ви обича”.


Биляна Борисова, СУ „Св. Климент Охридски”

1. В очите ми на читател днес много ми се иска тази двустранност на избора да е нещо като гаранция за пълнота и обективност в преценката (доколкото това въобще е възможно, разбира се) или поне да подхранва все по-чезнещата надежда, че е възможна някаква стабилизация на „истината” чрез „наградата” като едно от лицата й, че все още е възможно внасянето на ред в непрекъснато разпадащото се поле на ценностите, включително и естетическите (или най-вече те). Като историк и критик на литературата знам, че не след много време тези класации ще са обект на литературно историзиране на вкуса и ще са елемент от разширяващия се обект на литературната наука.

Във време като сегашното, когато броят на четящите българи непрекъснато намалява (поне според проучванията и според интуициите на занимаващите се с литература и образование), а тези от тях, които четат нова българска литература и плащат за нея (което в случая е важно!) са още по-малко, единственото добро следствие от този тъжен факт е, че поне вкусът на тези хора е добър и чрез него те налагат една, макар и интуитивна, но все пак добра мяра за литература днес.
Що се отнася до възможността да се степенува „верността” на избора, то тя би предполагала общ критерий, а той в случая не действа – един е критерият (или критериите) на журито, друг – на читателската аудитория: всеки е ВЕРНИЯТ. Изкушението да пренесем високомерното пренебрежение a la Пенчо Славейков към читателския вкус и преценка е твърде голямо, но не мисля, че е уместно в днешния ден.

С различните критерии на избора. Професионалното жури, по традиция съставяно от литературни историци, критици, писатели, редактори, издатели… отсъжда с високия аршин на литературноисторическата мяра. Неговият избор е част от ранжирането на литературните стойности. Той е крачка в изграждането на Канона. Историята показва, че по правило читателят не „вижда” раждането на Канона (или поне не винаги). Но като компенсация, той (Читателят) има добре работеща интуиция. Знанието и Интуицията потвърждават истинността и затвърждават Канона. Днес няма съмнение, че Виктор Пасков е каноничен автор, както че и Захари Карабашлиев е едно от безспорно знаковите лица на българското литературно „днес”.

Може ли да се използва разликата, за да се опише по-добре литературната ситуация?
– Разбира се. Аз не схващам тази разлика в избора като натиск и противонатиск, като борба. За мен тя отразява двете страни на едната и същата ситуация, затваря кръга автор – творба – читател – критик. Хубаво е, когато могат да се чуят гласовете на всеки от участниците в него. Обясненията защо един или друг глас е такъв или някакъв друг могат да бъдат най-различни, в момента точно те може да изглеждат много важни, но всички знаем много добре, че накрая ще бъде важен само фактът на случилото се. В осмислящата перспектива на времето смисълът „сега” винаги ще бъде друг.

2. Изборът на публиката, този път. Като професионален читател обаче за мен и двете книги представляват интерес. Романът на Ташева ми е любопитен като част от твърде интересната и много убедителна в последните години линията на присъствие на авторки в най-новата ни литература. В този случай професионалното любопитство надделява – за добро или лошо. Но пък романът на Терзийски е някак по-„мой” – като език, като поглед към живота, като отношение…

Прочетете още

717bd38a-8921-42b8-8152-92dd06ce00b8

„Пробуждането“ на Стойчо Керев – лек срещу безразличието

Заглавие, което разбулва тайни и предсказва бъдещето Третата книга на популярния наш журналист, а вече …