Начало / Любопитно / „Изкуството на оркестровото дирижиране в България. Зараждане и развитие през ХХ век“ от Иван Илиев (откъс)

„Изкуството на оркестровото дирижиране в България. Зараждане и развитие през ХХ век“ от Иван Илиев (откъс)

ПРЕДГОВОР

Проф. Пламен Джуров
Признавам, че бях приятно изненадан. Българско издателство оживява подобна непопулярна и непазарна тема. При цялото ми искрено уважение, не вярвах да се прояви интерес към специфична част от културната ни история от страна на твърде притеснените от пазара издатели. Слава Богу, опроверган съм…
Преди няколко години един български поет публично констатира: «Нашата културна памет е отчайващо къса…» Уви, това признание е валидно и за българската музикална култура. И най-вече — за изпълнителското изкуство. Стотици личности, изпълнителски формации и колективи вече са забравени. Хилядите концерти са останали само в паметта на слушателите. А от тях живите са малцина… Странно е, защото музикалната ни култура се е развила много динамично. Е, да, започнали сме от нулата в края на ХІХ век. От любителски хорове и оркестри (за да бъдем като в Европа), от пионерите на музикалното изкуство, обучени в същата тази Европа, но върнали се да проправят път на нещо много чуждо и непопулярно. Всъщност имената на някои от пионерите сега са имена на улици. Но запитайте някой от живеещите на тях: «А какво все пак е правил този човек, та да кръстят Вашата улица на него?»… Мисля, че нашата признателност е формална, протоколна.

Задоволяваме се с митове и легенди, за да усещаме своята принадлежност към културната си история. Но тя, уви, не може да бъде фолклорно предание. Всяка история, включително и културната, се нуждае от документи. От факти, артефакти и звуково наследство. Всъщност един анекдотичен случай показва какви неща стават по нашата земя балканска: В началото на 60‑те години в Шумен се събрали на голямо тържество по повод 100 години от първия български оркестър. На тържествената вечеря бил и Панчо Владигеров заедно с голяма група композитори. И когато предложили на Владигеров да направи приветствие, домакините очаквали поредната шега. А Панчо Владигеров казал само: «Уважаеми съграждани, поздравявам Ви със стогодишнината на оркестъра в Шумен и петгодишнината от закриването му…» — и си седнал. Нали не Ви е трудно да си представите ефекта от приветствието?
Та, динамиката на музикалното битие е низ от възходи и падения, от знайни и незнайни герои, от много страсти и малко съхранена документация. И в тази ситуация изследователската дейност на д‑р Иван Илиев е дело благородно, макар и неблагодарно. Колкото и да е странно, текстовете за оркестровото дирижиране и развитието на българските оркестри са твърде малко. Информацията за диригенти и оркестри се свежда до забравени критически отзиви, оскъдни мемоари и някои интервюта. Нещо повече — дори развитието на институцията «български оркестър», развиваща се в продължение на повече от век, в нашата писмена памет има повече или по-малко статистическо-описателен
характер.
Необходима е смелост, за да се захване млад човек с темата за «Изкуството на оркестровото дрижиране» при такава поразителна липса на информация, разработки и издания. Възможно е «американският опит» на Иван Илиев да е в основата на тази смелост — да погледнеш сложен и динамичен аспект от «птичи поглед». Адмирирам подобна смелост, разчитайки, че тя може да бъде заразителен пример и за други българи.
Намирам подхода на Иван Илиев за практичен, независимо от широкия спектър на темата. Практичен, защото може да бъде полезен и за читател, неизкушен от детайлите на музикалната история. И понеже самият Иван Илиев е диригент, той ненатрапчиво осветява «тъмната» диригентска професия (по думите на Римски‑Корсаков). Разкривайки. Диригентът «свири» на оркестър и за това е необходима ясно осъзната техника, сходна на инструменталната и вокалната. Същината на «диригентското мислене» Иван Илиев представя с текстове от различни краища на света, в които се виждат не само отгласи от голямата «диригентска дискусия» (ХІХ век) и нейното развитие, но и конкретните разсъждения на наши съвременници като Казанджиев, Табаков и отчасти Чакъров. Разбира се, изниква въпросът: Защо само тези имена?… Къде са Васил Стефанов, Руслан Райчев, Димитър Манолов и поредица други строители на оркестровата култура?…
Отговорът е ясен. Бедна е писмовната ни памет. В случая Иван Илиев пестеливо, но достатъчно интригуващо цитира изследователи и диригенти от различни епохи, отваряйки врата за нови дискусии и анализи.
Иван Илиев почтено споделя сложността на проблемите. След прочитане на много от абзаците в текста ти се иска да има продължение, да навлезеш още повече в подробности: за репертоара и ролята на диригента, за функционирането на институциите, за нормативното устройство на оркестрите, за записите, за публичните прояви, акустика, инструментариум, за оценките и дистанцията във времето и т. н. Любопитно би било изследване за българските диригенти в чужбина — например помнещото се и днес гостуване на Добрин Петков в Ленинградска филхармония, международната кариера на Чакъров и Табаков и т. н. Не бих посочил подобни липси като слабост — по-скоро е деликатно намекване, че в паметта ни има много «бели полета» и че те не се дължат само на липса на документи, но и на интелектуална слабост или недостатъчност в обществения и институционалния интерес.
Струва ми се, че Иван Илиев въздържа собствената си критичност към устройството на «българския модел» за развитие на институцията «оркестър», като ясно показва принципите и моделите от световния опит за менажиране на оркестри, тяхното успешно функциониране в съвременните условия. Това подсещане за актуалността на проблема не би трябвало да остане само в рамките на едно теоретично изследване. Склоността към еднопосочно «реформиране», предимно от счетоводно-административен произход, няколко пъти създава драматични ситуации в културния живот на България.
Невинаги си даваме сметка за «възхода и падението», за личностите и институциите, които са в основата на културните ни «турбуленции». Невинаги разбираме какво значи за 10 години (1945—1955 г.) да се създадат 13 професионални оркестъра, и да се премахнат с един замах (2011 г.) почти всички филхармонии. В текста има закодирани много въпроси — за ролите на диригента, на оркестранта, на културния мениджър, за състоянието на масовия вкус… Ако читателят се съсредоточи в текста, мисля, ще добие различна представа за музикалната карта на България.

УВОД

Анализът и наблюденията върху развитието на дирижирането като изкуство в България разкриват артистичното значение на българските диригенти и тяхното влияние в оформянето на културните ценности на музикалните поколения.
Изследваните процеси в настоящата монография обхващат периода от възникването на Академичния симфоничен оркестър до днес. С институционализирането на симфоничния оркестър се поставя началото на развитието на диригентското изкуство в България  и се допринася за обособяването на диригентската дейност като социален и културен фактор, формиращ възгледите не само на музикалната професионална общност,
но и на широката културна общественост в страната.
За целта на изследването са използвани материали от български и чужди автори, които разглеждат въпросите, свързани с диригентската професия, изкуството на дирижиранетото и процесите, свързани с развитието на оркестровата дейност в България, западноевропейските страни и Съединените шати, както и тенденциите в руската диригентска школа. При анализа на диригентското изкуство, като научен и доказателствен материал са използвани звукозаписи на диригенти, залегнали в обзора на изследователския процес.
Спомагателен елемент в изследването са интервютата с Васил Казанджиев и Емил Табаков, предоставящи възможност да се рaзгледа въпросът за диригентското изкуство и наследство от съвременна позиция. Подходът на протоколирането на интервютата включва отворени въпросници, запис и бележки по документирането им.
Изследователският процес е проведен и се основава и на архивите на Държавната музикална академия, Софийската филхармония и Централния държавен архив. Техните ресурси предоставиха възможността да се проучи и анализира информацията по темата и спомогнаха за възникване на конкретни въпроси, използвани в интервюта с отделни диригенти.
Фокусът на изследването не е върху самите диригенти, а върху анализа и наблюденията във връзка със зараждането и развитието на диригентското изкуство в България и съпътсващите ги процеси при изграждането на симфоничното изпълнителско изкуство.
Анализът на развитието на българското диригентско изкуство обхваща етапите от неговото възникване, разглежда процесите при институционализирането на българските симфонични оркестри, както и обособяването и особеностите на методиката на оркестровото дирижиране в България в частност, чрез примери от практиката на водещи български диригенти. Това изследване ще допринесе за по-цялостно разбиране на въпросите, свързани с развитието на българското диригентско изкуство и ще предостави възможности и основа за бъдещи проучвания.
Посочената библиография не представлява пълнен списък на всички трудове и изследвания, с които съм се консултирал. Тя посочва по същество обхвата на прочетения материал, върху който са формулирани идеите на тази монография, и служи като основен ресурс и доказателствен материал в изследователския процес върху развитието на българското диригентско изкуство.

* * *
(…)

Основният фокус на тази монография е историческо наблюдение и анализ на процесите, допринесли за развитието на изкуството на оркестровото дирижиране в България.
Изследването е фокусирано върху оркестровото симфонично дирижиране и представя диригенти, чиято дейност е предимно в областта на симфоничното музициране.
Изследването се състои от две части. Първата част разглежда възгледите за изкуството на оркестровото дирижиране като основа за сравнителен анализ, както и съставните елементи на диригентската дейност в западноевропейските практики и насоки в дирижирането от ХІХ—ХХ в. и тенденциите в българското оркестрово дирижиране. Втората част на изследването се съсредоточава върху зараждането на оркестровото дирижиране в България и развитието на това изкуство. Тези два елемента са неразделна част от тематиката. Разкриването на принципите, върху които се основава диригентскотодиригентската дейност в страната спомагат за осветяване на процесите, през които преминава развитието на диригентското изкуство в България.
В монографията се разглеждат и сравняват представите за дирижирането като изпълнителско изкуство на редица личности като Вилхелм Фуртвенглер, Бруно Валтер, Даниел Баренбойм и др. Техният принос в развитието на това изкуство в световен мащаб определя идеята и философията за оркестровото дирижиране в настоящата монография. Изследването разкрива западноевропейската изпълнителска практика от началото на ХІХ в. и служи като основа за сравнение при анализа на зараждането и развитието на българското диригентско изкуство.
Във втората глава на монографията изследването се фокусира върху процесите от края на XIX в. и началото на XX в., когато са направени първите стъпки за полагане на основите на диригентското изкуство в България.
Развитието на концертната дейност се разглежда в тясна връзка с развитието на оркестровото дирижиране в страната.
През 1928 г., със създаването на Академичен симфоничен оркестър в София, предшественик на Софийска филхармония, се извършват първите стъпки към превръща- нето на българския симфоничен оркестър в институция и към неговото одържавяване. Институционализирането на симфоничния оркестър през този период и изграждането на активна културно-образователна среда е определящо за бъдещото развитие на симфоничното дирижиране в страната.
Третата глава на монографията продължава проследяването на развитието на оркестровото дирижиране в периода след 1945 г. до днес. Обект на изследване са дейностите на диригенти, оглавили водещите в страната симфонични оркестри и белязали със своя индивидуа лизъм и професионализъм развитието на симфоничното дирижиране в България. Наблюденията върху философията и методологията на дирижиране на тези диригенти налага извода, че техните виждания почти не се различават от тези на западноевропейските и американските диригенти.
В заключителната част на изследването са представени изводи и заключения. Дефинирането на понятието «изкуство на дирижирането», анализът на философски-
те аспекти в австро-германските традиции и съпоставянето с българския принос в историческото развитие на дирижирането обуславят процесите на унифициране в изкуството, които протичат в последните десетилетия на XX век и в началото на XXI век.

За автора

Иван Илиев е роден във Видин. Завършва Националната музикална академия «Проф. Панчо Владигеров» в София през 1998 година.
През 2003 г. се дипломира с «артист диплома» и магистърска степен от университета на Индиана (IU), където учи дирижиране при проф. д-р Майкъл Еселстрьом.
В периода 2003—2005 г. преподава дирижиране в университета на Индиана и дирижира филхармоничния оркестър. По същото време гостува като диригент на Сараевската филхармония, както и на редица оркестри в САЩ и Европа.
От 2006 г. е асистент по оркестрово дирижиране на д-р Джулиан Шу в Държавния университет на Луизиана (LSU) и докторант по оркестрово дирижиране. До 2009 г. е асистент-диригент и мениджър на симфоничния оркестър на Държавния университет на Луизиана, откъдето има магистърска степен по оркестрово дирижиране.
От 2012 г. е доктор от Катедрата по оперно-симфонично дирижиране на Националната музикална академия в София. През 2011—2012 г. е диригент на Плевенската филхармония.

„Изкуството на оркестровото дирижиране в България.Зараждане и развитие през ХХ век“ тук

Прочетете още

valeri_petrov_cover-1200x900-ezgif.com-webp-to-jpg-converter

Валери Петров – цитати от вечни интервюта

Думите греят на рождения му ден Дете е на учителка по френски и софийски адвокат …