Начало / Критика / Постмодерният евреин

Постмодерният евреин

Бойко Пенчев

„Исав“ атакува сетивата с тежкия букет от миризмите и звуците на Ориента. Гъстата фактура от кулинарни, мистични и еротични екзотики напомня за успешната напоследък вълна от „етнолитература“, разчитаща на култивираното на Запад любопитство и уважение към културата на Другия. Меир Шалев обаче не е Елиф Шафак. „Исав“ се появява през 1991 г. и се родее повече с Борхес и Павич, с литературоцентризма на постмодернизма от 80-те години, отколкото с индустрията на „културното многообразие“.

Меир Шалев е нещо като израелския Орхан Памук, само че без преследвания в родината си и без Нобелова награда. И той определя себе си по-скоро като „ляв“ интелектуалец (в страна с много силни националистически и религиозно-консервативни нагласи това изглежда неизбежно), но държи много на идеята за независимостта на литературата от политиката и идеологията. Всъщност „Исав“ въобще не се занимава с колективната идентичност и това какво е да си евреин. Това е на първо място семейна сага – история за любов и презрение, съперничество и саможертва. Макар и разказана с постмодерни вариации и фокуси, тази история успява в онова, в което и най-изпечените постмодернисти понякога се провалят – в умението да развълнува.

Както подсказва още заглавието, „Исав“ е история за съперничеството между двама братя-близнаци. И двамата са влюбени в една жена, но за нея се преборва Яков. Той се жени за нея, раждат му се деца, той наследява семейната пекарна. Другият брат е разказвачът. Името му не се споменава, но очевидно за него се отнася препратката към библейския Исав, изгубил първородството и благословията на баща си. Разказвачът Исав заминава за Америка, става писател, а тридесет години по-късно, повикан от Яков, се връща в семейния дом, за да се грижи за недостолепно остаряващия баща. Романът върви паралелно в няколко времеви плана, като майсторски разкрива миналото от позицията на едно настояще, белязано от загубата и чувството за вина както у разказвача, така и у Яков.

Ключова фигура в романа е майката Сара – едра, красива и русокоса, дъщеря на руски православен селянин, дошъл в Светите земи, за да приеме еврейската вяра заедно със семейството си. Именно Сара поставя началото на семейната история, когато в една нощ на 1927 г. връзва дребничкия си мъж Авраам, когото до края въпреки всичко всеотдайно ще обича, мята го заедно с двете деца в каретата на гръцкия владика и се впряга в нея, за да ги изведе от Йерусалим. Заселват се в едно селце в Галилея и построяват пекарната, около която ще се върти животът им. Сара обаче също ще заплати за проявената воля – с изгубването на любовта на съпруга си…

На няколко места в романа се появяват огледала и това едва ли е случайно. Меир Шалев майсторски успява да изгради повествователни „огледала“, в които случващото се придобива нова дълбочина или смисъл. Такава роля играят вмъкнатите новели като тази, с която се открива романът – „Херцог Антон и слугинята Зога (Измислен разказ за хора, които не са съществували)“ или пък новелата „Елияу Саломо и Мириам Ашкенази (Почти истински разказ за хора с измислени имена)“, която се появява към средата на романа и всъщност разкрива изпълнената с красота и ужас история на лелята на двамата близнаци. Тези новели са издържани в духа на една характерна за Павич условна легендарност и енигматични прозрения. (Подобно на хазарите на Павич Шалев си измисля един народ от мистици и звездобройци – монастирците, които са евреи, дошли в Йерусалим от Монастир (Битоля) в Македония). Ролята на иронично, криво огледало на случващото играят непрестанните литературни препратки на разказвача, както и идиоматичните, вероятно измислени еврейски поговорки на баща му („ходи като негър, изял котешка опашка“). Изобщо афористичността е търсена при Меир Шалев – книгата изобилства с изречения от типа на „…ревността, тази тъпоумна сестра на любовта и колекционерството“.

Основното достойнство на „Исав“ е финото сливане на пределна сетивност и обработена литературност. И двамата близнаци в романа са късогледи, но за разлика от брат си Яков разказвачът предпочита да не носи очила. Той възприема света през обонянието и слуха си – и през книгите, които поглъща, долепил нос до страниците им. Да бъдеш Исав означава да не бъдеш напълно погълнат от семейството, настоящето, традицията и строгите норми за чест. Автономността обаче се заплаща – с изгнание, прокълнатост и вина.

Меир Шалев успява да направи реалността осезаема – и в същото време да я прибули, да я разтвори към една загадъчна, неизчерпаема безкрайност. „Исав“ е роман за хора с техните страсти, но и изследване на сложните отношения между нещата и образите за тях, живеещи в паметта ни. Шалев ни демонстрира как една история може да използва целия колорит на етническата традиция, без да се превърне в дрънкулка за туристи. Как вечността и мигът могат да се съберат – в любовта и хляба.

Текстът е публикуван в сп. Light

Прочетете още

717bd38a-8921-42b8-8152-92dd06ce00b8

„Пробуждането“ на Стойчо Керев – лек срещу безразличието

Заглавие, което разбулва тайни и предсказва бъдещето Третата книга на популярния наш журналист, а вече …