Красимира Кубарелова: Животът в България е облегнат на крехкото рамо на българката

30.10.2022 Интервюта

Завръща се разпознаваемо име от женската ни проза

Идилични, пърхащи истории, винаги с едно наум и с не една усмивка – така пише Красимира Кубарелова, която неотдавна ни зарадва с романа „Верчето, Надежда и Любов“. В него двестагодишна къща в Еленския балкан изневиделица е завещана на тотално изчерпана градска жена. Там ù е писано да оцени тя рода си и природата, и да се зареди от всички простички неща, които я заобикалят, преди да открие най-ценното сред тях

– Г-жо Кубарелова, идвате с нов роман след повече от десетилетие, толкова ни делят от последната ви книга – „Кръстина и райските ябълки“. Защо такава дълга творческа пауза?

– Дванадесет години са, ако трябва да бъда точна. „Кръстина и райските ябълки“ излезе през 2010 г. Но дотогава пишех по една книга на година, което е добро темпо за човек, който ходи на работа. Аз не съм професионален писател. Пиша за удоволствие. Няма някаква специална причина да не съм писала. Вероятно не ми се е искало. Животът е по-неотложен от писането. А писането е самотно занимание.

– „Стари шлагери и крем брюле“, „Розов храст и сладко от смокини“, „Кръстина и райските ябълки“… От вашите заглавия, които, разбрах, че ще бъдат преиздадени, човек остава с впечатление, че предимно се наслаждавате на живота. Каква е рецептата за подобна нагласа?

– О, да, кой не обича да живее лесно и приятно. Ако не се получи от първи път, винаги имаш право на втори опит. Никога не се отчайвам и предавам. Много по-лесно е да свършиш една работа с удоволствие, спори ти и резултатът е по-добър. А иначе, не обичам крем брюле, предпочитам крем карамел, обичам розовите храсти в градината ми, оранжевите плодове на райската ябълка ме зареждат с топлина преди зимата. Винаги оставям усмивката ми да ме увлича и понякога само тя оправя деня ми. Рецептата ми за наслада е да заразявам и да се оставя да бъда заразена с добро настроение и усмивка.

– Верчето, Надежда и Любов са три обикновени жени от нашия делник, които носят имената на три светици, нима са толкова добродетелни тези героини?

– Всяка жена е светица, всяка българка е достойна да е главна героиня в роман или филм. Животът в България е облегнат на крехкото рамо на българката. Тя намира време и сили за всичко и всички. Дава рамо на мъжа си, крила на децата си, топлина на родителите си.
Да, Верчето, Надежда и Любов са обичливи. За мен човек, който обича, е добродетелен.

– Вие сте от Варна, а действието на книгата ви се развива в Еленския балкан. Може би като морски човек ви тегли планината?

– Варненци сме особена порода хора. Ние не ходим на плаж, но обичаме морето, не можем да живеем дълго време без него. Морето е твърде променливо, динамично, свързвам го с действие, не с почивка. Планината е по-непозната за мен и ми изглежда в привиден покой. Обичам много планината. Там времето тече по-бавно. Там се отпускам да почивам.

– Вярвате ли в женската солидарност, или тя е мит?

– Вярвам в женската солидарност, тя не е мит. Или аз съм имала късмета с дългогодишни верни приятелки, които винаги са ми били опора и сила. И да съм била предавана от приятел, съм забравила и простила.

– Бихте ли се сприятелили с други авторки, които пишат във вашия жанр?

– Да прочетеш и да харесаш нечия книга не винаги означава, че ще харесаш човека, който я е написал и ще се сприятелиш с него. А иначе, обичам добрата женска литература, като читател съм „всеядна“.

Въпросите зададе: Людмила Еленкова