Начало / Интервюта / Кирил Кадийски: Всеки нов превод трябва да оставя ония усещания, каквито е пораждал оригиналът при своята поява

Кирил Кадийски: Всеки нов превод трябва да оставя ония усещания, каквито е пораждал оригиналът при своята поява

На фокус е новото издание на „Ад“ от Данте, в превод на Кирил Кидийски 

Книгата е оформена с илюстрации на Сандро Ботичели и калиграфия на Костадин Кокаланов

Dante- KK+KP+SW

-Г-н Кадийски, защо на корицата, под името на Данте Алигиери пише „претворил“ Кирил Кадийски, а не „превел“ ? 

-Превод е възможен само при документи – нотариални актове, медицински епикризи, политически споразумения и пр. Там единственото изискване е пълната точност на казаното. При художествените произведения (не само при поезията, но и при прозата) е редно да говорим за претворяване. Защото освен да предадем какво точно и искал „да каже” авторът,  ние се стремим да покажем и всички формални особености на оригинала като рими, ритъм, алитерации, анафори – да не изброяваме художествените средства – или просто казано освен съдържанието да покажем и формата, която при съответната адекватност става част от самото съдържание. Затова на корицата пише „претворил“, а не „превел“. Меко казано, на основата на оригинала и на многобройните му варианти на различни езици, аз имах скромната задача да напиша наново Дантевия ад, колкото и нескромно да звучи.

Nel mezzo del cammin di nostra vita mi ritrovai per una selva oscura, che la diritta via era smarrita... и т.н. би звучало така в „превод”: „По средата на нашия житейски път аз се озовах в една мрачна гора, понеже бях изгубил правия път“. Това ли е казал Данте? Това е казал. Поезия ли е това? Не е поезия – на български, в този му вид. Освен това така би го „превел” и бай Гуги (Гугъл). Поезия е това:

„На попрището жизнено в средата

намерих се в лес тъмен по зла чест,

че прaвий път бях сбъркал в тъмнината…“

Макар и демодирано вече като език – поезия! А първият стих вече е станал крилата фраза и във всеки нов превод трябва да присъства, за да показва, че Константин Величков е голям поет. Ето вече и съвременната езикова  версия:

„На попрището жизнено в средата

не знам от пътя как се отклоних

и в мрачен лес ме свари тъмнината…“

 Това ли е казал Данте? Съмнения не може да има. Но го е казал така, че читателят да не се спъва, а да има желание да продължи. Както е било и преди седем века. Всеки нов превод трябва да оставя ония усещания, каквито е пораждал оригиналът при своята поява.

-Възможно ли е Данте да бъде в крак с мисълта и израза на днешния човек, не само на234693_b възрожденеца? 

-Не само, че е възможно, просто е задължително. Когато Данте е творил, той се е изразявал на езика на „днешните” нему хора. Но той е мислел и един ход напред, поради което им е казвал и как трябва вече да се изразяват. Т.е. от родното си наречие е създал съвременния език. Така че и досега е имало и занапред ще има нови преводи на художествените произведения, все едно на колко века са. Винаги „днешните” хора ще искат да чуват „днешния” Данте.

-Медиите тиражираха един случай на Дантев превод в Нидерландия, където името на Мохамед било премахнато, за да не предизвика политическа полемика. Как ще коментирате това?

-Мисля, че е поредната нелепост на така наречената „политкоректност”. Залитания в двете посоки. Да „редактираш” Данте от преди седем века (както и много други писатели от по-ново време) е толкова противоречащо на нормалната логика, колкото днес е неприемливо да накърняваш религиозните чувства на една или друга общност. Пример – преди няколко години случаят „Шарли Ебдо”. И на нас няма да ни е приятно някой да се гаври с Христос или Дева Мария. Така че да съсредоточаваме коректността си където трябва. Иначе би трябвало да се съкращава наред – що попове, кардинали и дори папи е наблъскал Данте в Ада. Сега щели да преименуват болестта „маймунска шарка” – не било коректно. Така и на „магарешката кашлица” ще ù дойде ред…

-На читателите винаги им е било трудно да прочетат цялото произведение на Данте. Обикновено стигат до „Ад“. Новият превод ще промени ли тази спънка? 

 Новият превод винаги идва с идеята да се премахне една основна спънка – остаряващия език. А след това и други препятствия пред произведението – не дотам  удачния художествен еквивалент в някои от съществуващите преводи. Не е случайно, че „Ад” − първата част на „Божествена комедия” шества самостоятелно повече, отколкото цялостната трилогия. Това, което се случва в „Ад” е по-понятно за читателите от всички времена, може би поради простия факт, че хората откакто свят светува живеем и в един друг като че ли по-страшен, или поне по-реален, ад. Виждате какво става наоколо. Рай и чистилище може и да няма, никой не се е върнал да каже, но ад определено има и през него минаваме всички, преди някои да се запътят към чистилището или – дай боже всекиму – към рая. Ама едва ли!

-Вие отговорихте ли за себе си, какъв е смисълът да минем през всички кръгове на ада и да се сблъскаме със злото очи в очи, а не директно да попаднем в рая?

-За попадналите в ада излизане няма. Но за нас, които преминаваме през всички кръгове на ада, в който живеем, има някаква надежда за чистилището и (само малцина) за рая. За себе си не храня надежди. Макар че – както повечето – все имам и аз нещо за изчистване.

-Всъщност с какво право простосмъртният човек Данте е отреждал през 13 век, макар и творчески, кой е за ада и кой за рая?

-Простосмъртният човек Данте се оказа безсмъртен. А е безсмъртен, понеже е бил покрай таланта си − и смел! Бидейки Конник (не само в смисъл на ездач, а като социална категория) е участвал в сражения. Политически активен, не се е боял от изгнанието. Какво би могло да го уплаши, за да не натика в ада своите противници. Не само – изтипосал е в ада и някои люде, към които е имал или по-резервирано или направо съчувствено отношение, но не е могъл да премълчи, че сами са се докарали дотам – да врат в катрана. А когато Беатриче ти е любима – къде ще идеш, ще я вкараш в рая. Човек зарад една жена какво не прави. Извън шегата – някога хората са били по-естествени – и по-силно са обичали, и по-люто са мразели.

-Гогол е взел за основа на „Мъртви души“ именно „Божествена комедия“. И докато там сатиричната нишка и парадоксът на битието са явни, как читателите на Данте да е разберат що е то „божествена комедия“?

Много творци са се вдъхновявали от „Божествена комедия”, вероятно ще е така и занапред. Големите литературни произведения – а това се отнася и за изкуствата въобще – шестват през вековете, понеже всички нови поколения, и различни народи при това, намират в тях било проблеми, които ги вълнуват, било отговори на въпроси, които днешният ден не може да им даде.  Днешният и още повече бъдещият читател могат да се досетят защо „божествена” – вероятно, защото са намесени божиите дела, но истината е друга: не Данте е нарекъл така своето произведение, а следовниците му, и то влагайки оценъчния смисъл на тази дума. Читателите най-често се питат защо „комедия”, понеже не знаят, че това понятие е еволюирало, за да се стигне до днешния му смисъл. Тогава е означавало просто разказ, повествование.

Попитахме и Силвия Вагенщайн от изд. „Колибри“ за проекта „Ад“ и съвместната им работа с Кирил Кадийски:

-Госпожо Вагенщайн, вие вече издадохте детската „Божествена комедия. Първи стъпки в тъмната гора”. След нея ли решихте, че и възрастните трябва да се запознаят с нова интерпретация на Данте, и защо избрахте Кирил Кадийски? 

-За кой ли път се убеждаваме, че на този свят всичко е случайно и нищо не е случайно.231677_b Произведението на Данте само дойде при нас, докато работехме по изданието за деца „Божествена комедия. Първи стъпки в тъмната гора“ от Даниеле Аристарко с чудесните илюстрации на Марко Сома. С това издание решихме да отбележим 700-ната годишнина от смъртта на великия флорентинец. Всичко тръгна от това невинно намерение. Сблъскахме се обаче с невъзможността да цитираме на разбираем за децата език терцините в началото на всяка глава. Същият проблем, който мъчи учениците от средния курс от сума години насам, за да се стигне дотам Данте да отпадне от учебната програма поради отказа им да четат съществуващите преводи. Към непрозрачността на текста поради отдалечеността му във времето и непознаването на епохата се добавя архаичният, неразбираем на места език на Константин Величков. По тази причина изобщо не сме обсъждали неговия превод за целите на нашето издание. Другият „нормативен“ превод на тандема Иван Иванов/Любен Любенов също не вършеше добра работа. Той е като неизброден лес, в който читателят трудно се ориентира, и трудно се чете поради амбицията на преводачите да намерят съответствия на всички думи от оригинала и после да ги римуват.

Тогава прибегнахме до спасителното решение да възложим на поета Кирил Кадийски, доказал своите версификационни умения, да препреведе въпросните терцини. И той прие. Но след като получихме резултата, напълно в духа на нашите очаквания, изникна въпросът кого да цитираме като автор на превода. Решихме да го оставим анонимен, тъй като не върви за има-няма 60 стиха да посочваме преводач и да утежняваме възприятието, още повече че става въпрос за детска книга. Казахме си: това е най-доброто, до което се е домогнала българската култура до момента, и нямаме право да фалшифицираме истината. И така, сложихме цитатите от превода на посочения тандем, като под всяка терцина вмъкнахме обяснителни бележки, тълкуващи съдържанието и смисъла на редки и остарели думи като „чълн“, „мъналка“ (стара машина за очукване на лен и коноп) и други подобни. Ще цитирам само следното тристишие от Песен четвърта, също надлежно обяснено под линия:

Любов, която пламва и блести,

запали в този мойта плът цветуща,

а край обиден ми я похити.* (тук обясняваме, че „този“ е Паоло Малатеста, възлюбеният на Франческа да Римини)

Не след дълго получихме Първа песен от „Ад“, претворена на български от поета, видял при по-внимателен прочит несъвършенствата на съществуващия не дотам съвременен вече превод, тъй като са минали четири десетилетия от първата му поява. За това време езикът не е остарял, но пък се натъкваме на други неблагополучия и най-вече липсата на органичност и художественост, възпрепятстваща четенето. Както казва Аристарко, Данте се чете прав и всяка сричка се скандира заради естетическото удоволствие от мелодиката на стиха. Така покрай детското издание на „Божествена комедия“ се стигна до новия „претворен“ превод на „Ад“. Чиста случайност. А всъщност закономерен отговор на непригодността за безпрепятствено общуване с великата творба. Разбира се, първоначалното ласкаво мнение на проф. Клео Протохристова, автор на предговора и на въвеждащите бележки към всяка песен, ни насърчи да се впуснем в това нелеко и рисковано начинание.

-Кажете ни повече за полиграфическото оформление на „Ад“ с рисунки на Сандро Ботичели, как се спряхте именно на този художник за изданието?

Всички досегашни издания се надпреварват да възпроизвеждат старите преводи в луксозно облекло с добилите гражданственост гравюри на Гюстав Доре, до степен, че вече не можем да си представим едното без другото. Но колкото и да се стараят да кажат нещо ново, множейки оформленията, тези издания повтарят вече познатото и не допринасят за обогатяването на българската култура и приближаването ù до световните образци. Формата е важна, но тя съществува само заради съдържанието. Илюстрациите на Гюстав Доре са много въздействащи със своя мрачен романтизъм, но са по-отдалечени от ефирния и напевен стих на Данте и макар по-близо до нас по време, освен че имат статут на класика, говорят малко на новото дигитално поколение. Парадоксално, рисунките на Ботичели звучат по-съвременно и в някакъв смисъл със своята ренесансова разкрепостеност са по-адекватни на замисъла на Данте. Именно те по-добре отговаряха на амбицията ни да предложим на читателя друг подход към творбата не само с високохудожествена интерпретация на съдържанието, но и като ù придадем различно осветление с въздушните рисунки на Сандро Ботичели, много по-близо до Данте – делят ги само два века – отколкото Гюстав Доре. Идеята беше да разчупим клишето и оформлението да има подчинена функция, а не равностойна или дори да доминира. От вида на книгата искахме да личи, че предлагаме нов, осъвременен прочит на Данте, обърнат към днешния ден и днешните хора.

Проф. Протохристова много добре обосновава това в своето предисловие с приносен характер.

Въпросите зададе Людмила Еленкова

На снимката, дело на Катрин Паризова,  отляво надясно са Кирил Кадийски, Клео Протохристова, Силвия Вагенщайн