Начало / Интервюта / Валентина Вълчева: Децата от Украйна са впечатлени от библиотеката във Видин

Валентина Вълчева: Децата от Украйна са впечатлени от библиотеката във Видин

Говорим с една ерудирана и всеотадайна жена – самата тя автор и библиотекар в регионална библиотека „Михалаки Геогриев“, гр. Видин

21

В началото на пролетта и в навечерието на Благовещение ни е нужно слънчево местенце за заряд и равносметка. Намерихме такова между страниците на „И будителките били жени“ от Валентина Вълчева, своеобразна малка енциклопедия и симпатичен учебник за всички онези майки и героини от Възраждането, които не познаваме от човешката им страна. Книгата е продължение на предишното издание на авторката – „И будителите били хора“, като разговорът ни с Валентина потвърждава, че има защо да се гордеем с историята си, и с днешните български библиотекари!

-Валентина, заглавието на вашата книга сякаш акцентира върху нежната страна от характера на жените будителки, върху слабостите им?

233555_b-Да, това беше първоначалната идея. Всъщност заглавието се появи най-накрая, когато книгата вече беше завършена и трябваше да тръгне по пътя към издаване. С издателството искахме хем да наблегнем на нежното в тези велики жени, хем да направим връзка с предишната книга, която издадохме и която разказва истории от света на великите наши мъже, по-специално в литературата.
Това са били все от онзи тип жени, които днес наричаме „мъжки момичета”, не толкова защото са били диви и неконтролируеми, а по-скоро защото са осъзнавали, че нещо не е наред с ролята, която им е отредило обществото, с ограниченията, които им е налагало, само защото са жени, и са решили, че не искат да се примиряват.

Всички знаем например за дейността на Екатерина Каравелова, но никой не се замисля какво ѝ е струвало това в едно време, в което жената далеч не е имала толкова права и свободи, колкото днес. А тя е жена, която успява да стигне до положение, в което буквално кове съдбата на България в един много патриархален, мъжки свят. И ако днес това е трудно, само си представете колко по-трудно, непосилно почти, е било в края на ХІХ век! Или Наталия Каравелова, която единствена има куража да пренесе вещите на Васил Левски през Дунав след залавянето му, рискувайки главата си. Тя – жената – а не някой от многобройните му сподвижници революционери!

Мисля, че историята някак пренебрегва приноса на жените, а те са причината за много и съществени промени в обществото. Те са причината днес ние да имаме правата на свободни хора, защото можеше и да не е така. Можеше все още да нямаме право да гласуваме или да се кандидатираме за депутати, или да летим на изтребители, или да учим в университетите, да решаваме дали и за кого да се омъжим, дали да имаме деца, да бъдем лекари и войници… Всичко това не са дадености – привилегии са. Привилегии, които дължим на други жени. И идеята на тази книга беше точно за тях да говорим, да ги изкараме отново на светло, да ги представим по един нов и интересен начин най-вече на младежите, които все още не ги познават.

-Колко от богатия пантеон родни героини включвате и как направихте подборката в книгата, следва ли тя някаква хронология?

-Историите в книгата са точно 48, но в някои от тях главната героиня е една и съща, така че женските образи са по-малко. Не съм имала някакъв предварителен план колко истории и кои жени да включа, просто исках да разкажа за възможно повече от тях. Ако имах повече време, вероятно щях да включа и много други истории, но идеята беше да направя книга, която да не стряска с обем и дълги текстове, защото тя всъщност не е ориентирана толкова към възрастни читатели, колкото към тийнейджъри, деца и млади хора, които тепърва навлизат в тази материя, тепърва ще чуват тези имена или вече са ги чули, но не знаят подробности за това защо точно тези имена, тези жени са останали в учебниците и в паметта.

GLX_3078

-А къде са им мъжете на жените, които вие описвате, в името на какво едни нежни създания ще се борят, чак и жертват?

-Не мисля, че която и да било от тях си е давала ясна сметка каква следа оставя в историята и колко важна ще се окаже нейната борба в бъдеще. Не са го правели с тази цел, точно както и днес имаме множество жени, които водят своите лични борби и ще оставят следа в съвременната ни история, но не това ги мотивира и движи. Тези жени, за които пиша, са осъзнавали, че има някаква несправедливост за изправяне, неправди за заличаване. Често пъти всъщност те са имали мъже, братя, бащи. Умни мъже, които са ги подкрепяли в делото им. Например съпругът на Донка Ушлинова, с когото тя е рамо до рамо на фронта в три войни. Или Раковски и дъщерите му, които той лично въоръжава и праща в четата на Цанко Дюстабанов, докато самият той се включва в тази на поп Харитон Халачев. Екатерина Каравелова е имала своя Петко. И така нататък. Може да се каже, че една значителна част от тях са успели именно защото са имали подкрепата на мъжете около себе си, макар много от тях да са били и предавани от други такива мъже около себе си. Не мисля че някой – бил той мъж или жена – би бил в състояние да промени каквото и да било не само в обществото, но дори само в собствения си живот, ако нямаше подкрепата на другите наоколо, които са виждали и разбирали какво го води.

-Споделете ни някоя от любимите си истории в книгата?

-Може би най-скъпа ми е историята за жените от Батак, защото – признавам си – докато не се зарових в този безумно жесток момент от историята ни, не си бях давала сметка, че освен мъжете, за които сме чували в часовете по история, там са били и още поне толкова жени и момичета, които са били дори в още по-страшно положение. Да, всички знаем историята за избитите хора, сред които е имало мъже и жени, стари и млади, дори деца, но аз лично не бях чувала конкретни имена и някак си не се замислях за отделните, личните трагедии на тези хора, на фона на общата такава. После попаднах на репортажите на Джанюариъс Макгахан, в които той описва гледките в Батак няколко дни след погрома, и бях хем потресена, хем заинтригувана да науча нещо повече. Тогава вече започнаха да излизат отделните имена и истории на жените, споделили този ужасяващ момент с мъжете и децата си. Радвам се, че научих за тях, защото вярвам, че приносът им за днешна България е не по-малък от този на съпрузите им, на бащите, синовете и братята им.

-Дали им е до будителство днес на хората в Северозапада, най-бедният регион в България?226148_b

-Всъщност аз повече отвсякога имам желание и сили за будителство, защото виждам отчаяната нужда от него. Едно уредено материално и духовно общество създава предпоставки да хванеш рутината и просто да го следваш, но когато виждаш такава неистова необходимост от будителство, от вдъхновение, от стимул, от вяра, ако щете, трябва наистина да вярваш в себе си и в другите, за да продължаваш да работиш в това отношение. Хората в Северозапада живеят трудно и нуждата им от нещо светло и хубаво може би дори е още по-голяма. Те имат нужда да видят, че има и друго освен ежедневната борба за оцеляване, освен нископлатената работа и това усещане, че държавата ги е отписала и забравила още преди години. Мисля си, че хората тук вече спряха да вярват, че някой от върховете ще се сети за Северозапада. Осъзнаха, че каквото направим ние, това ще е. И те имат нужда от будителство, от някаква увереност, че все още има смисъл да се борят.

-Как изглежда Дунава в началото на пролетта?

-Знаете ли, всъщност в началото на пролетта хората, които живеят на брега на Дунав, се страхуват от него. Дори най-опитните рибари не излизат с лодките си, защото се вярва, че тогава водата е коварна, жадна е за кръв и убива. Във влашките села по брега казват, че по това време на годината реката „вие за жертва”. Не знам дали е въпрос на внушение или е необяснима реалност, дали го чуваме само ние, които сме родени покрай тази вода, или не, но действително, ако през март или април привечер някой се заслуша от брега, чува един особен, много нисък звук, на ръба на възприятието. Като тихо бучене или нискочестотен вой. И той продължава, докато реката не вземе жертва според местните хора. Нещо като курбан, който да укроти и нахрани духа ѝ. За съжаление, всяка година Дунав взема жертви. Случайно или не, но когато се случи, той се успокоява и този негов вой не се чува чак до следващата пролет.

GLX_3069

-Стигнаха ли бежанците от войната в Украйна до вас?

-Да, стигнаха и до Видин, колкото и да се шегувахме, че само луд би дошъл да търси убежище точно в българския Северозапад. Северозападът като убежище звучи почти като оксиморон, но… ето, тук са. Преди две седмици или малко повече пристигнаха два автобуса с бежанци от Украйна – изключително само жени и деца от 2 до 17 години. Дори децата са повечето момичета. Малко е странна и зловеща тази липса на мъже и момчета с тях, защото няма как да не се замисли човек за причината те да не са при семействата си. От местната управа ги настаниха в два от хотелите. Няколко дни след пристигането си стигнаха и до библиотеката – отначало организирано, от група доброволци, които се опитват да създават на тези хора някакви положителни емоции, за да преодолеят шока от станалото с тях и от необходимостта да бягат, докато само до преди двайсетина дни са водели съвсем нормален и добре уреден живот в домовете си. Повечето от пристигналите във Видин са всъщност бесарабски българи, те говорят и български. Децата бяха много впечатлени от библиотеката. Още при първото си посещение дори някои си взеха книги на български и на чужди езици да четат, докато са тук. По-малките пък направо се влюбиха в стаята ни за игри, където могат да се забавляват с много настолни игри, плейстейшън, телевизия и какво ли още не.

-Разкажете ни повече за себе си – как избрахте тази професия?

-Не съм я избирала, по-скоро тя мен ме избра. Когато кандидатствах в университета във Велико Търново, бях само на 17 години и нямах идея какво искам да правя с живота си, но със сигурност не съм си представяла и не съм мечтала да работя в библиотека. Когато ме приеха в специалността, дори исках да се откажа и да кандидатствам пак следващата година, но ме убедиха да се запиша, пък после да мисля накъде. Казах си, че след първата година ще се прехвърля в „Археология” например. Исках да уча история и да бъда нещо като Индиана Джоунс. Само че когато годината изтече, вече не исках и да чуя за преместване в друга специалност. Завърших през 1998 г., а на следващата си взех държавния изпит, на може да се каже паметна дата – 09. 09. 1999 г. Започнах работа в Регионална библиотека „Михалаки Георгиев” през 2003 -а, след седем години поради ред причини напуснах, само за да се върна отново през 2017-а. Човек може да има много планове и желания, но понякога съдбата има свои и просто не можеш да се бориш с нея.

Разговора води: Людмила Еленкова

Снимки: личен архив на Валентина Вълчева

Прочетете още

DSC03934 (1)

Костадина Костова: Зрънцето в основата на повечето истории, които разказваме, е любовта

„Трето царство“ е романтичен исторически епос, дебют без аналог в съвременната българска литература Зад тази …