Начало / Критика / Гибелната зараза, която мотивира подпалването на безумни войни в Украйна и до днес

Гибелната зараза, която мотивира подпалването на безумни войни в Украйна и до днес

Румяна Симеонова

233418_bПрощално танго“ на украинския писател Юрий Винничук става „Книга на годината“ на Би Би Си за 2012 година. Романът е сред финалистите на международната литературна награда „Ангелус“. Излиза за пръв път на български, в прекрасно оформено книжно тяло, дело на издателска къща Prostar Publishing, в превод Олга Костова

Една книга, която открива пред българския читател възможност да съпреживее историята на Украйна, да види, подуши, вкуси, да  усети с кожата си живота по тези места. Пространствата на един град – Лвов, са погълнали и омесили времената. Там живеят украинци, поляци, немци, евреи, руснаци… В Украйна, на кръстопътя, на границата, при вечните раздори и кръвопролития, хората се опитват да удържат битието, като се държат един за друг, улавят се за неща от живота и от смъртта. Принудени са от властите да заличават спомени, не само от архивите, но и от собственото си съзнание.И така трагичното в историята се повтаря неумолимо.

И до днес.

Географията на Украйна, става нейна съдба. Разрушителни сили, идващи отвън иинспирирани отвътре превръщат Лвов в сцена на непонятно и унищожително насилие. Градът, а с него и душите на хората остават в руини и рани. Но в обятията на Лвов, „…улиците имат тънкия и сладък привкус на спомените, улиците, където скита паметта за бъдещето с името надежда… Улици, които без излишни думи се справят с голямата тъга – да се родиш тук…“ (цитат от Борхес, споделен в книгата).

Романът „Прощално танго“ пита дали не може мелодията на спомените за съжителството на толкова различни народи и езици, дори и вплетени в „Танго на смъртта“, да бъде спасителна. Кой и с каква цел преследва и укрива спомените, както за издевателствата на властта, така и за миналото мирно съжителство? Как човек може да „отключи“времето и след смъртта да доживее, преживее, сподели отново любовта, близостта, радостта със своите близки?

Юрий Винничук ни прави съпричастни в изпитанията при търсенето на спасение дори и чрез начина си на разказване – той забърква времената, наслагва гледни точки, сменя разказвачи, не само че не държи на последователността, а умишлено не дава знак сега къде точно сме във времепространството, през чий поглед виждаме света. Читателят сам разбира условността на времената, където битието се конструира и деконструира по подобен начин във всекидневието, любовта и в абсурдите на войната.

„Прощално танго“ носи белезите на постмодерен роман. Съвместяват се несъвместими стилове, образи, сцени. Провокациите понякога са шокиращи, дали четеш военен роман, мистерия, еротични етюди, историко-документална книга, етнографско-битово описание или версия на бестселър по Дан Браун, а може би си попаднал в сюрреалистичен лабиринт на библиотека, огледална на Вавилонската на Борхес?

В началото читателят е въведен в бавно, сгъстено, силно напрегнато ритуално време на съзнателен жертвен акт. Четирима млади мъже, приятели – украинец, евреин, немец и поляк, укрити в бункер, са приготвили възел с гранати, преобличат се с чисти ризи и всеки се моли – „Молят се не заедно, а всеки поотделно, защото молитвите им са на различни езици.“ Преди да взривят гранатите, тихо припяват „Тангото на смъртта“.

Още първата сцена задава основните мотиви в романа за многоезичието на нашите молитви и общата песен, за онова Танго на смъртта, в което споделяме участта си на простосмъртни, но и на вечно превъплъщаващи се души.

Началото създава очакване заразгръщане на перипетии, познати в сюжетите на военната проза. Но обратът в повествованието е рязък − навлиза се в едно бавно, друго време, краят на двадесети век, където отегчен от бита, омерзен от еснафския манталитет на хората край себе си, Мирко Ярош, млад човек, решава да напусне семейството си и да се отдаде на своите занимания с изучаването на древен източен език – да дешифрира текстове на арканумски. Така стига до „Книга на мъртвите“ и тайния код на „Танго на смъртта“. Успоредно разгръщащите се сюжетни линии, визиращи минало и настояще, се преплитат. В преследването на целта си да бъде открита тайната на спасението в прераждането и връщането към паметта, героите от миналото и настоящето са преследвани от една и съща вездесъща сила – КГБ. Битът поглъща лвовчани в малките си, цветни и вкусни радости, но и оттам надничат тайни и недомлъвки.

Ето я избата на леля Люция, препълнена с редове буркани с различни конфитюри, между тях − сандък със скрита, окървавена полска войнишка униформа. Империи и идеологии се сменят и тъй като съжителстват хора от различни етноси и отношенията в приятелствата и любовта се оказват под заплаха. Всяка власт прекроява и налага „правилната“ идентификация, бърза да узакони омразата и насилието срещу различното от „правилното“ социално, национално, верско самоопределение.

Католици, православни, юдеи споделят вкусното на живота – храни, обичаи, търговия, градски забавления.

Гледните точки в повествованието се сменят. Времената се припокриват. Композицията разказ в разказ се усложнява. Спомените за времето от първата половина на века са представени като запазени в ръкопис, наречен „Размишления и фантазии“. Орест Барбарик – украинецът от групата приятели, представени в първата сцена на романа, ги е споделил с Йосиф Милкер, оцелелият след взрива в бункера цигулар. Той съхранява листите в стъклен буркан с пшеница, под стълбата и след нееднократно опустошения от съветски и немски набези еврейски дом, те по чудо оцеляват. Пшеницата обира влагата, за да се съхрани написаното. Там са откъси от дневника и на Йосиф, съхранил историите на своето еврейско семейство, листите съдържат още цитати от книги, цитати от лексикони, римувани поздрави за рождени дни и сватби, надгробни стихове на три езика… Ръкописите символично представят възможността на изкуството да спасява и претворява човешката истина. В него са кълновете, незадушени от диктаторските набези на властта.

Образът на общите гробове, събрали хора от различни етноси, населяващи земята на Украйна, се оказва също огледален образ на самия град, който им отрежда места, но не може да ги скрие и защити за живота.

Трогателен е моментът как момчетата, които не са виждали загиналите във войната бащи, се опитват да разпознаят техните лица  върху художествена картина на битката, с която учителят илюстрира историческия разказ. Орест се опитва да проумее отговора на въпроса: ако украинците са се жертвали за Украйна, другите за какво са споделили участта им? В целия роман като лайтмотив преминава въпросът за сложната идентичност, за драмата на самоопределението на хората по тази земя − многоцветна и многоезична.

Повтарят се епизодите на стълкновения и войни. И момчетата, останали без бащи, са същите млади мъже, които се самовзривяват – „1947 година, в бункера, подгонени от частите на НКВД“ , а преди това ще бъдат подложени на изтезания в немския затвор…

Тогава на чия страна са те?

Лвов е обсаден. От едната страна са съветските „освободители“, пратени от Сталин, от другата немските „освободители“, пратени от Хитлер. Описани са нацистките и съветските престъпления в чудовищен тандем, надпреварващи се по жестокостта си. Експанзията на властта се осъществява най-лесно, когато хората се изравняват по някакъв белег – родов, племенен, расов, идеологически, а след това е истеричната, заразителна манипулативна пропаганда, която внушава кои от тези групи хора нямат човешка стойност, носят злините по света и трябва да бъдат унищожавани. Да се унищожи емоционалната свързаност на човека с другите, с мястото, което има интимна, лична стойност за него. И затова хората биват подгонвани! Тълпи от поляци бежанци се преселват в Лвов, руските офицери пък „освобождават“ украинците от имуществото им в жилищата, натоварват го на камиони, там отива и багажът на бежанците. Нарисувана е картина как домашната покъщнина е натрупана на пирамиди в камионите, по пътя се сипят в калта кукли, дрехи, албуми. Човекът трябва да бъде откъснат от всичко, което той е остойностил със сърцето си. Сцените на масови убийства и бързи общи гробове за живи и умрели, сцените на изтезания и унижения показват докъде довежда навика да бъдат назовавани с етнически или идеологически имена доброто и злото, справедливото и несправедливото…

Разказът сам започва да мисли и преживява себе си. Ярош е героят, който живее в настоящето, чете и преживява написаното в ръкописа, оставен от Орест. Ярош сам заживява с историите, вписани в различни места от града и когато ги посещава, историите възкръсват с тяхната телесна и емоционална плътност. И в края на двадесети век разговорите между съседите са същите, сякаш времето е спряло в една точка. Сутрин Ярош е посрещан от съседката Стефа с важни новини: „…господин Коцюба е починал вчера, защото линейката дошла твърде късно, а на госпожа Поцилуйко козленцето си счупило крака и сега трябвало да го заколят. Крицки омъжват дъщеря си за негър и въобще, светът отива на зле… А тази нощ дойде при мен моят покоен съпруг, за когото може би си спомняте. Помилва косите ми и каза: „Извади далиите, защото ще застудява…“

Значимо и незначимо, пределно битово и мистично, видимо и невидимо, телесно и духовно се оглеждат едно в друго. Това е сложната тъкан на битието, в общата тревога и на мъртвия съпруг, и на живата съпруга за живота на„далиите“ през зимата.

В преживяванията на Ярош реалност, спомени, сънища, мистични преживявания се представят като неразличими. Образи от миналото и сегашността се смесват, вавилонско стълпотворение на различни хора. На различни езици, но разбираемо се осъществява диалогът между живи и неживи. В един момент действителното, жизнеподобното ставапризрачно и фантазно.

Такава е атмосферата и на преживяното в перипетиите на Орест в библиотеката „Осолинеум“. Видна е препратката към „Вавилонската библиотека“ на Хорхе Луис Борхес. Но…приключението е различно, доста по-плътно, сетивно, провокативно. Омесват се книги, писатели, любовни трепети, сексуални преживявания, изнасилвания, светотаства. Библиотеката е ту царство на Аид, ту океан или блато, там е постелята, там са и ароматите на много гозби… Паралелни огледала и лабиринти отразяват лица, мислите намират превъплъщения в страсти. Как ще ни помогнат „Книга на съветите“, „Книгата мрежа“ или „Книгата Мравуняк“, всеки читател сам ще търси отговора в съответствие с хоризонта на своята чувствителност, знание и опит. И все пак много послания и предупреждения могат да бъдат разчетени в контекста на разгръщащата се картина на преследването на истината. Книгите, останали с една дума, се оказват заразни. Лаконичните лозунги, митологеми, завземат заличената и пресована истина.

Орест търси листи на древен ръкопис, където са и дванадесетте ноти, превръщащи „Тангото на смъртта“ в обещание за танго на прераждането. Намерените листи ще съхрани приятелят му Йосиф и ще изпълнява „Тангото на смъртта“ в Яновския концлагер. Така ще надживее ужаса, с вяра, че има шанс и утеха и за него, и за десетки хилядите убити отново да се върнат в живота, със своите спомени и със своята обич към близките.

Половин век след войната изследователят на древни езициЯрош издирва и превежда от арканумски „Книга на мъртвите“ и стига до същата тайна за музиката на прераждането.В многогласието на творбата древната арканумска книга и дванадесетте ноти, описващи „Тангото на смъртта“,ще споделят своите тайни с египетската „Книга на мъртвите“, с „Книгата на Иблис“ и „Маснави“ на Руми, с идеите за преселението на душите на мъртвите от Корана и с други древни текстове, оставени от поети и пророци.

Като рицар на Лвов и на мирното съдружие между хората, Юрий Винничук защитава спомените за съдбите на хората от своя град, воден не просто от носталгия, а и от дълг да служи на истината и на знанието, че консолидирането на една малка общност е залог да бъде защитен мирният живот с цялата му пъстрота, колорит, радост и болки. Възкресените спомени могат да помогнат за надмогване на предразсъдъците, които заразяват и хората, и книгите в света. Тази зараза е гибелна. Нея използват империите, за да разделят, противопоставят, за да мотивират подпалването на безумни и унищожителни войни в Украйна и до днес.

Според теорията на аптекаря Йохан Калкбренер, съхранил за Лвов дванадесетте ноти, които дават вълшебната живителна сила на „Тангото на смъртта“, за да бъде продължен животът, е нужно да осъзнаем, че „всеки човек е като отделен камертон“, проявява чувствителност към специално подбрани звуци.

В романа „Прощално танго“ има много мелодии – исторически, битови, еротични, езотерични… нека всеки да чуе своите и да ги съгласува според стъпките на своето Танго, призвано да „отключи“ времето и да освободи духа му.