Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
В тези дни на принудителен духовен купон с един участник седя на компа вкъщи и чета „Нравствени писма до Луцилий” на Луций Аней Сенека. Преведе ни ги наново за „Хеликон” Райка Николова, а ги редактира Веселина Василева от НБУ, дясната ръка на незабравимия професор Богдан Богданов. Сега и аз удрям на превода една последна шкурка, щото авторът е толкова прецизен в изказа си, че ние – простосмъртните – и цял живот да го шкурим, все ще има какво още да се желае. Надявам се относително скоро да сме готови и читателите да могат да се сдобият с трите малки томчета във философската ни поредица, където вече сме представили Лиедзъ, Сун Дзъ, Марк Аврелий, Николо Макиавели, Халил Джубран…
От време на време си записвам по някоя Сенекова мисъл като тази в заглавието. Чудна работа, живял човекът преди 2000 години, като починал на задаващия се 12 април, при това на 68, а не като сегашните италианци на по 85-90, защото хиляди българки се грижат от години майчински за тях и въпреки това те ореваха орталъка – та живял Сенека толкова отдавна, а пък все едно е бръкнал в нашия ден. Забелязал съм го отдавна това със старите велики – така пишат, че и след края на света да е вярно. А не като сегашните – още доде го изричат, и вече е лъжа. Но нейсе.
Та ето някои от тези мисли. Важат с пълна сила и за 2020, смятам аз. Но все пак вие кажете!
Смятам, че този, който лежи сред благовония, е също толкова мъртъв, колкото и този, който е грабнат с кука.
Затова великият и разумен човек отделя духа от тялото и се занимава много повече с тази по-добра и божествена част, докато с онази, чупливата и жалката, само колкото е необходимо.
Каква полза има да премисляш минали страдания и да ставаш нещастен от това, което е било? И кой не преувеличава своите страдания и не лъже самия себе си. Освен това, което е било горчиво, е приятно за разказване. Естествено е да се радваме, когато злините отминат. Защото, както казва Посидоний: „Един ден за образования човек е по-дълъг от век за невежата.”
Никоя добродетел не е останала незабелязана и това, че е незабелязана, не е било в неин ущърб. Ще дойде ден и тя, свита и потисната от злобата на своя век, ще добие известност. За малко хора е роден този, който мисли само за своето поколение. Ще има занапред много хиляди години, много хора, хиляди хора; гледай към тях. Дори и завистта да повелява на всички твои съвременници да мълчат, ще дойдат такива, които ще съдят без омраза и без пристрастие.
Защото тялото се нуждае от много неща; а душата расте от само себе си, храни сама себе си, упражнява сама себе си. На телата им трябва много храна, много пиене, много масло и накрая дълготраен труд. Докато добродетелта можеш да постигнеш без подготовка, без разходи.
Освободи се първо от страха от смъртта, тя ни надява иго. След това – от страха от бедността. Ако искаш да знаеш доколко в нея няма нищо лошо, сравни едно лице на беден човек с това на богат. Бедният се смее по-искрено. Никаква тревога няма вътре в него; дори и да влезе някоя грижа, тя минава леко като облак. При тези, които наричат щастливи, безгрижието е притворно, а мъката тежка и нагнояла, още по-тежка от това, че не е позволено да скърбиш открито, че сред грижите, които разяждат самото сърце, трябва да се правят на щастливи.
Този, който може да види така времето, ще каже подобно на Катон: „Целият човешки род, който е и който ще бъде, е осъден на смърт. За всички градове, които са най-могъщи и които са велико украшение на чужди държави, някога ще попитат къде са били, защото ще бъдат унищожени от различни видове гибел. Едни ще ги унищожат войни, други ще ги довършат мирът и бездействието, които ще се обърнат в нещо гибелно за великите неща – разкошът. Всички плодородни поля ще ги покрие внезапното вълнение на морето или ще ги дръпне в дупка хлъзването на пропаднала почва. Тогава защо да негодувам и да скърбя, ако с малко изпреваря общата съдба?” Великият дух се подчинява на бог и без забавяне ще изтърпи това, което повелява законът на Вселената.
Защото не това да живееш е благо, а да живееш достойно. Затова мъдрецът живее колкото трябва, а не колкото може.
Ще кажа как разбирам здравето. Да си доволен от себе си, да се доверяваш на себе си, да знаеш, че всички молитви на смъртните, всички блага, които се искат и дават, не помагат с нищо за блажения живот. Защото това, към което можеш да прибавиш нещо, е несъвършено; от което може да се отнеме, не е вечно.
Най-ценният подарък, който можете да направите на някой друг – това е вашето време, защото подарявате нещо, което никога не може да се върне.
Айде, засега толкова. Като си запиша други мисли, пак ще ги споделя с вас.
А пък СЕ НЕКА сме живи и здрави!
