Лира Литературно-рекламна Агенция
Преди 78 години на 7 август свършва земният път на големия индийски писател, поет, философ, педагог, композитор, общественик, чието име на бенгалски език означава „Повелител на Слънцето“. Той е роден на 7 май 1861 година в Калкута в знатно бенгалско семейство с вековни традиции и променя дълбоко бенгалската култура в края на 19 век и началото на 20 век. През 1913 година получава Нобелова награда за литература и става първият неевропеец, удостоен с това отличие, което го превръща в един от най-широко известните по света индийци, наред с Махатма Ганди. Двамата са политически съмишленици в движението за независимост на Индия, като Ганди получава прозвището си Махатма („велика душа“) от Тагор, а от своя страна го нарича Гурудев („божествен учител“).
Произхождащ от бенгалско семейство от кастата на брахмините, Рабиндранат Тагор започва да пише стихове едва осемгодишен, а на шестнадесет години вече публикува поезия под псевдонима Бханушинго и пише първите си разкази и пиеси.
Най-важните си произведения създава на бенгали, но превежда голяма част от поезията си и на английски. Сред най-известните му произведенията са стихосбирките „Гитанджали“ и „Градинарят“, романа „Гора“ (1910) и сборника с философски есета „Садхана“.
През ноември 1926 година той идва в София, където му е устроено изключително сърдечно посрещане. За него Димо Казасов пише в „Следи от изминали дни”.
Когато някоя религия реши, че трябва да завладее с доктрината си целия свят, тя се превръща в тирания.
Реката на истината тече през каналите на заблужденията.
Смъртта е угасване на светлината на лампата, а не на слънцето.
Тревата търси на земята тълпите от себеподобни; дървото търси в небето своята самота.
Главното, на което животът учи човека, не е, че в света съществува страдание, а в това, че от самия човек зависи дали ще го превърне в благо, в радост.
Детето-цвете разтваря чашката си и възкликва: „О, скъпи мой свят, моля те, не увяхвай!”
Щастието е в това да отдадеш сърцето си на друг.
Не ударите с чук, а танцът на водата довежда облото камъче до съвършенство.
Ние потъваме в гъсталака на шумната тълпа, за да заглушим вика на собствената си съвест.
Водата в каната е прозрачна, а в морето – тъмна. Малките истини говорят с ясни думи; голямата Истина е велико безмълвие.
Ние живеем на този свят само когато го обичаме.
Бракът е изкуство и то трябва да бъде обновявано всеки ден.
Докосвайки, можем да убием; отдръпвайки се, можем да владеем.
Ние опознаваме човека не по това, което той знае, а по това, на което се радва.
Безкрайната надежда и ентусиазъм са най-голямото богатство на младия човек.
В лъчите на Луната ти ми изпращаш своите любовни писма – казала Нощта на Слънцето. – А аз ще ти оставя своите отговори в сълзите по тревата.
Ти се усмихна и ми заговори, ей-така, за нищо; и аз разбрах, че точно този миг съм чакал толкова дълго.
Песимизмът е форма на душевен алкохолизъм.
Затворете вратата пред всички грешки и истината няма да може да влезе.
Ако не виждаш слънцето, не плачи – заради сълзите няма да видиш звездите.
