Лира Литературно-рекламна Агенция
Романът ѝ за пътеката между сърцето и разума ще бъде представен в Благоевград
Антоанета Славова е психотерапевт, който от 1992 г. има успешна частна практика в ЮАР. Къде е сърцето на такава жена, във висша степен ерудирана, школувана да понася болките на другите? Посетителите на благоевградската книжарница Хеликон ще имат шанса да попият дълбочината на нейната мисъл на представянето на романа „Луна на прозореца“ в родния град на авторката. Уверяваме ви, че това е книга, много над приспивните, сладки методи за терапия. Тя е разположена на територията на изкуството и въздейства индиректно, особено на хора, склонни да нарушат непристъпните си вътрешни граници. Антоанета Славова отговори на няколко въпроса, които й изпратихме от Лира.бг.
– Госпожо Славова, от дълги години работите в ЮАР. Може ли да се каже, че писането е естествено продължение на практиката ви като психотерапевт?
– Двете са тясно свързани, тъй като психотерапията е освен наука и изкуство; и двете следват както история, така и човешки глас и емоция. И в двете има стремеж към нещо по-дълбоко дори от назовимото, стремеж към подсъзнателното и недостижимото – някакъв скрит смисъл и красота. И двете търсят житейската способност за функциониране – изразена като вътрешно и външно движение.
Но за мен първо беше желанието да пиша – чрез думите да опитам да изразя ефимерната, прелитаща, неуловима, противоречива същност на битието. Животът ме спря за около 20 години с обективната си необходимост от оцеляване, но в късните ми 30 години нуждата да пиша се възроди неустоимо.
Работата ми на психотерапевт със сигурност позволи по-голямо познание на човешката природа, следователно на изгражданите образи. Но доколко психологичната ми експертиза е помогнала на художественото им представяне не знам. В „Луна на прозореца“ колебанието ми е изразено с репликата „Стъпките от балетното училище не спъват ли волния ми танц с вятъра?“
– Героите на романа „Луна на прозореца“ изглеждат твърде елитарни, що се отнася до представите ни за Южна Африка, – преподавателка по история на изкуството и театрален режисьор. Как се спряхте на тези образи?
– Южна Африка е страна на големи контрасти понякога трудни за съвместяване в представите на хора, които живеят извън нея. Тя има двама Нобелови лауреати за литература; трима Нобелови лауреати за мир; там се извърши първата в света операция за трансплантация на сърце. Районът на Йоханесбург, в който съм, е мястото с най-голямо богатство на квадратен километър в Африка – нямам предвид магната Опенхаймер и други като него, които живеят там, но многобройните международните банки, които го населяват. Така че „елитарността“ съществува, но изборът на героите подчертава друг контраст – на различието, чуждостта. Двамата интелектуалци, хора на духовното, се налага да се справят, адаптират, приемат или отхвърлят изискванията и нормите на различна реалност. Те стават символ на контраста между интелигентността и посредствеността, автентичното съществуване или „играенето“ на социални роли, истинската или повърхностната култура, уникалността на индивида и лицето на масата,тълпата.
В значителна степен книгата е за собственото лице и непринадлежността, което е подчертано с факта, че героите са чужденци в дадена страна, но човек може да бъде чужденец и в собствената си страна, т.е. емиграцията е не сама външна, но и вътрешна.
– Защо този тип хора трудно се разбират дори когато имат чувства помежду си или говорят на един и същ език?
– В работата си виждам ежедневно, че човек плаща за куража да бъде различен. Част от цената е трудността да общува и да бъде разбран от двете страни – по-често от мнозинството, но понякога и от себеподобните си.
Отговарям ви с фразата на Монтен: „Защото аз съм аз, защото ти си ти“ Всеки от нас идва с гените си, родителското влияние, местата, където сме живели или живеем, прочетеното, наученото, преживяното, претвореното и сме различни. Това е част от красотата на живота, но създава и проблеми. Предизвикателство е, че понякога влагаме различен смисъл дори в едни и същи думи и не е лесно да предадем един на друг разликите. Трябва да чуем другия, да го почустваме и разберем, което представлява истинското общуване. Нужна е емпатия и желание за разбиране.
С индивидуалистите и връзката помежду им е по-трудно, защото разликите между тях са по-големи, защитите на индивидуалността им – по-активни, и може би готовността за компромис по-малка. Освен това потребността от свобода е значителна.
Героите в „Луна на прозореца“ са хора на изкуството, т.е. съществуват в областта на духовното и красивото. Мисля, че животът се разполага в три реалности – обективна, видима; субективна, невидима и трета – въображаема. Талантът да живеем може би включва способност, гъвкавост и комфорт при преминаването ни от една в друга реалност, но като цяло се адаптираме повече в едната или другата страна на спектъра. Трудно е съвместяването на различните им ценности системи, разбирането между материалиста и идеалиста. Още по-трудно става за последния в свят, където доминиращо лице е това на първия.
– Мислите ли, че творческия потенциал е предопределен от мястото на което човек е роден и израснал, или с годините той може сам да си го „изработи“?
– Аз твърдо вярвам в силата на собствения избор. „Ние сме нашите избори“, както е казал Жан-Пол Сартр и е добре човешките мечти да се простират малко по-високо от възможностите ни за да ги използваме максимално. Тогава се „постига“ повече. Но „свободата“ и възможностите ни не са абсолютни и неограничени.
Личността с творчески потенциал е независима, интелигентна, отворена към новото, естетично насочена, неустоимо любознателна, нетолерантна към скука, способна да се актуализира. Само такава личност е в състояние да създаде нещо по оригинален, нов начин.
Тогава според мен в познатото уравнение 1% талант и 99% труд може би изразеността на първата величина се повишава, но не може без едното или другото.
Различен, метафоричен начин да отговоря на въпроса идва от „Сидхарта“ на Херман Хесе: „Знанието може да се предаде, но не и мъдростта.“
– Вие лесно ли превключвате на български език, манталитет, навици, след толкова години извън родината си?
– Езиците превключвам много лесно в ежедневието, не така лесно в професията. Но би било шизофренно, ако променях личността и реакциите си по този начин – български тук, различни в Южна Африка.
Цветан Тодоров нарича процеса на привикване да се живее на чужда земя „транскултурация“, при което човек става хибрид на две или повече култури. Не харесвам термина интеграция – по-скоро е стремеж на претворяване на придобитото от различните култури. Изживявам това като предимство и богатство, а не обедняване – двойния поглед към нещата, различието на реакциите, на знанията за света, на механизмите и уменията за справяне.
Невинаги е лесно. Там – запазения акцент като израз на българската ми идентичност, тук, при завръщанията – възприятието на света на части – спомена и настоящето покрити от преживяваното между тях. Понякога ми се струва, че аз помня местата, но те не помнят мен. Чувстваш се някак загубен между пространство и време.
И все пак… ще цитирам Стефан Попов по Цветан Тодоров: „Какво по-висше познание да разбереш, че светът не свършва с България, но за теб започва от нея.“
Мисля, че е важно да изградим себе си от богата палитра на преживявания и възможности в един нов АЗ, който съществува независим от света наоколо. В голяма степен това е и идеята на „Луна на прозореца“.
