Начало / България / Омнибусът не е само вид градски обществен транспорт с животинска тяга от 19 век

Омнибусът не е само вид градски обществен транспорт с животинска тяга от 19 век

218931_bTри от най-смешните романи на П.Г. Удхаус за Джийвс и Устър, пура, чаша портвайн и сте готови за ранна почивка. В света на Удхаус е винаги лято така или иначе.
На български език за пръв път се появява омнибус с любими творби на един от най-обичаните британски писатели. Луксозното издание с твърди корици „Най-доброто от Джийвс и Устър“ съдържа романите „Радост в утринта“, „Пълен напред, Джийвс“ и „Законът на Устър“ и ще припомни на читателите, че „всичко забавно в живота е неморално, нелегално или те прави дебел“.
Джийвс може и невинаги да е на едно мнение с Бърти за шарените чорапи, белите сака, вратовръзките и други въпроси на шиваческото изкуство, но винаги може да му се разчита да изгребе младия си господар от кашата – дори ако по тактически причини го е забъркал в нея на първо място. А бедите се настъпват по петите!
Светът сигурно е полудял, защото сърца са разлъчени, френски готвачи се чувстват обидени, а чичо Том отказва да развърже връзките на кесията си за поредния брой от списанието на леля Далия. Само добре смазаният и захранен с риба мозък на Джийвс може да оправи ситуацията!
Незабравимите истории на П.Г. Удхаус ще ви разплачат от смях, ще ви напомнят, че животът е една славна шега.  И е добре да имате един Джийвс и един Устър край себе си, за да ѝ се надсмеете.

Не можеш да подложиш на анализ такова слънчево съвършенство – можеш само да се грееш в топлината и великолепието му. Досущ като Джийвс, Удхаус е единствен на света и всякакви разсъждения по въпроса са безсмислени.
Стивън Фрай

Първото нещо, което трябва да знаете – вероятно и последното – е, че П. Г. Удхаус все още е най-смешният автор, който някога е нахвърлял думи върху бял лист. Факт номер две: с историите си за Джийвс Удхаус създава най-доброто от най-доброто. Светът на Джийвс е цял и съвършен, структуриран, напластен, подреден, сложен и завършен до последната точка, точно колкото „Крал Лир“, само дето е значително по-забавен.
Хю Лори

ОТКЪС

– Здрасти, Гъси — поздравих аз.

Макар че с нищо не се издадох, бях бая озадачен. Но от друга страна, гледката пред мен би озадачила всекиго. Защото този Финк-Нотъл — такъв, какъвто си го спомнях — беше от онези свенливи, затворени смотаняци, които се раздрусват като трепетлики, ако ги поканят на най-обикновено следобедно гости в дома на енорийския свещеник. И въпреки това, ето го — ако човек можеше да повярва на сетивата си — готов да вземе участие в бал с маски — форма на развлечение, която има мрачната слава да бъде тежко и сложно изпитание дори за най-коравите.

И забележете — щеше да се яви на маскен бал не като всеки благовъзпитан англичанин в костюм на Пиеро, а като Мефистофел, което включва, както едва ли е нужно да пояснявам, не само яркочервено плътно прилепващо по тялото трико, но и доста неестетична на вид изкуствена брада. Признайте, че недоумението ми бе напълно оправдано. Човек обаче не трябва да издава чувствата си и аз не проявих никакво вулгарно учудване, а, както вече казах, го поздравих непринудено и с любезно безгрижие.

Той се озъби през мъхестата флора — доста гузно, струва ми се.

– О, здрасти, Бърти.

– Отдавна не съм те виждал. Ще пийнеш ли глътка?

– Не, благодаря. Трябва да тръгвам след минутка. Просто се отбих да питам Джийвс как му се виждам. Как изглеждам, Бърти?

Отговорът на този въпрос, разбира се, беше „отвратително“. Но ние Устърови сме хора тактични и имаме силно развито чувство за дълга на един домакин. Никога не казваме на стари приятели под покрива си, че видът им причинява страдание на сетивата. Отклоних въпроса.

– Чувам, че си в Лондон — подхвърлих небрежно.

– О, да.

– Май от години не си идвал.

– О, да.

– А сега си тръгнал да се забавляваш.

Той трепна. Чак сега забелязах, че видът му е като на подгонен заек.

– Да се забавлявам?

– Не отиваш ли с такава цел на тази веселба?

– Е, дано мине добре — каза той глухо. — И изобщо май трябва да тръгвам. Тая работа почва към единайсет. Казах на таксито да ме чака… Джийвс, би ли погледнал дали е отвън.

– Да, сър.

След като вратата се затвори подир Джийвс, настъпи неловка пауза. Някаква натегнатост. Налях си чаша, а в това време Гъси, който ýмре да се самоизмъчва, се съзерцаваше в огледалото. Накрая реших, че ще е най-добре да го известя, че съм в течение на делата му. Току-виж му олекнало, ако се довери на съчувстваща душа с богат житейски опит. Забелязал съм, че хората, мръднали от любов, се нуждаят най-вече от състрадателен слушател.

– Е, Гъси, прокаженико — рекох аз, — чувам за теб разни работи.

– А?

– Джийвс ми разказа всичко.

Той не остана възхитен. Човек не може да е сигурен естествено, когато събеседникът му се е окопал зад Мефистофелска брада, но май се поизчерви.

– Защо му трябва на Джийвс да ходи и да дрънка из целия град? Работата уж беше поверителна.

Не можех да допусна такъв тон.

– Да споделиш с младия си господар актуални клюки не може да се опише като дрънкане из целия град — упрекнах го аз. — Тъй или иначе, аз знам всичко. — И в желанието си да го поободря и насърча, премълчах личното си мнение, че въпросното момиче е лигава напаст, и добавих: — Бих искал да започна с това, че Мадлин Басет е очарователно създание. Тъкмо за теб.

– Че ти познаваш ли я?

– Разбира се. Но не проумявам как вие двамата изобщо сте се засекли. Къде се запознахте?

– Тя беше на гости у едни мои съседи в Линкълншир по-миналата седмица.

– Въпреки това. Не знаех, че ходиш на гости у съседи.

– Не ходя. Срещнах я, докато разхождаше кучето си. Беше му влязъл трън в лапата и тя се опитваше да го извади, а то ѝ се озъби. Аз естествено се притекох на помощ.

– И извади тръна?

– Да.

– И се влюби от пръв поглед?

– Да.

– Но, дявол да го вземе, при такова чудесно начало, защо незабавно не се обясни?

– Не ми стискаше.

– Какво се случи?

– Поговорихме си.

– За какво?

– Ами за птички.

– Птички? Какви птички?

– Каквито се навъртаха наоколо. И за гледката и други такива неща. Тя каза, че ще ходи в Лондон, и ме покани да ѝ се обадя, ако и аз отида.

– И след това дори не ѝ стисна многозначително ръката?

– Разбира се, че не.

Е, при това положение нямаше какво повече да си кажем. Ако човек не може да действа дори когато му поднесат всичко на тепсия, случаят е безнадежден. Въпреки това аз си повторих наум, че ние с този вързаняк сме седели на един чин.

– Добре де — рекох, — ще видим какво може да се направи. Нищо чудно хоризонтът да се проясни. Във всеки случай сигурно ще ти е приятно да научиш, че аз стоя зад теб в това начинание. БъртиУстър играе в твоя отбор, Гъси.

– Благодаря ти, Бърти. А също и Джийвс, разбира се, което е истински важно в случая.

Няма да скрия, че трепнах и се навъсих. Едва ли е искал да ме наскърби, но нетактичните му думи ми подействаха като коприва върху оголени нерви. Не са малко тези, които не пропускат да ме жилнат, като ми дадат да разбера, че според тях БъртрамУстър е последна грижа и единственият мозък в къщата е на Джийвс.

Това ми ходи по нервите.

Тази вечер ми се разходи по нервите повече от друг път, защото и без това вече ми беше писнало от Джийвс. Заради бялото сако. Вярно, че го принудих да отстъпи, като го сразих със спокойната си вътрешна сила, но все още бях разстроен, задето изобщо го направи на въпрос.

– И какви действия е предприел? — попитах хладно.

– Доста мисли по въпроса.

– Мисли значи?

– Именно по негов съвет отивам на тези танци.

– Защо?

– Мадлин ще бъде там. Всъщност тя ми изпрати поканата. И Джийвс прецени…

– А защо не като Пиеро? — зачекнах въпроса, който от самото начало ми беше на езика. — Защо това отклонение от славната изпитана традиция?

– Той изрично настоя да отида като Мефистофел.

Аз подскочих.

– А, това ли било? Значи той изрично препоръча този конкретен костюм?

– Да.

– Ха!

– Ъ?

– Нищо. Казах само „Ха!“

И ще ви кажа защо. Значи от една страна, Джийвс гърми и трещи по повод едно крайно семпло бяло сако — дреха, която е не само шик, както казват французите, ами дори е твърде консервативна, докато в същото време, без дори да си поеме дъх, подкокоросва ГъсиФинк-Нотъл да обезобразява лондонския пейзаж с алено, плътно прилепнало трико.

– Какви са му възраженията срещу Пиеро?

– Не мисля, че се противопоставя на Пиеротата като такива. Но за моя случай прецени, че Пиеро няма да свърши работа.

– Не схващам логиката.

– Според него костюмът на Пиеро, макар и галещ окото, не притежава властния авторитет на Мефистофел.

– Все още не разбирам.

– Ами каза, че било на въпрос на психология.

Беше време, когато подобна забележка можеше да ме стъписа. Но дългото съжителство с Джийвс значително бе обогатило речника ми. Той винаги си е падал по психологията на индивида и сега вече мога да следвам мисълта му неотлъчно, ако измъкне някой термин от торбата със запасите.

– О, психология, значи?

– Да, Джийвс вярва в моралното въздействие на облеклото. Според него един дързък костюм като този може да ми вдъхне смелост. Каза, че Пиратски главатар би свършил същата работа. Всъщност първото му предложение беше Пиратски главатар, но аз възразих заради ботушите.

Разбрах го добре. В живота има достатъчно тъга и без ГъсиФинк-Нотъл да се разхожда по света с моряшки ботуши.

– И вдъхна ли ти смелост?

– Ако трябва, Бърти, приятелю, да бъда пределно откровен… не.

Разтърси ме вълна на съчувствие. В края на краищата, макар че през последните години връзката ни бе позакърняла, ние с този човек едно време се замеряхме с мастилени топчета.

– Гъси — казах аз, — вслушай се в съвета на един стар приятел и не припарвай и на миля до този бал.

– Но това е последният ми шанс да я видя. Утре тя заминава при някакви хора в провинцията. Освен това човек никога не знае.

– Какво не знае?

– Дали от тази идея на Джийвс няма да изскочи заек. Вярно че сега се чувствам като последен глупак, но кой може да каже дали това усещане няма да премине, когато се смеся с маскираната тълпа. Имах подобно преживяване като дете, една година по Коледа. Облякоха ме като зайче и срамът ми бе неописуем. Когато обаче на празненството се видях накачулен от дузина деца в костюми, по-отблъскващи дори от моя, аз усетих изумителен прилив на самочувствие, от сърце се включих в забавите и така сладко си хапнах, че после си изповръщах червата в таксито. Та мисълта ми е следната: човек не знае, докато преценява хладнокръвно отстрани.

Претеглих думите му. Илюзорен оптимизъм, разбира се.

– Не може да се отрече освен това, че в основата си логиката на Джийвс е непоклатима — продължи клетникът. — Бойкият Мефистофелски костюм може внезапно да ме преобрази. Цветовете играят голяма роля. Виж тритоните. През любовния период мъжкият придобива великолепна ярка окраска. Тя много му помага.

– Но ти не си тритон.

– Де да бях. Знаеш ли, Бърти, как мъжкият тритон прави предложението си? Просто застава пред женската, вибрира с опашка и извива тялото си в дъга. Че аз това го мога със завързани очи. Не, ако бях тритон, изобщо нямаше да се оплаквам.

– Но ако беше тритон, Мадлин Басет нямаше да те погледне. Или поне с очите на любовта.

– Щеше, ако беше женски тритон.

– Но тя не е.

– Ами ако беше?

– Ако беше, ти нямаше да си влюбен в нея.

– Щях, ако бях мъжки тритон.

Едно леко пулсиране в слепоочията ми подсказа, че разговорът е достигнал пределната точка на насищане.

– Добре де, няма значение — казах. — Ако вземем само безспорните факти и изключим разните въображаеми ситуации с вибриращи опашки, изпъква необоримият довод, че ти си приел покана да се явиш на бал с маски. И ти казвам с по-богатия си опит в маскени балове, Гъси, че няма да се забавляваш.

– Аз не съм тръгнал да се забавлявам.

– На твое място изобщо не бих отишъл.

– Не мога да не отида. Казах ти вече — утре тя заминава за провинцията.

Предадох се.

– Тъй да бъде — казах. — Постъпи както си решил… Да, Джийвс?

– Таксито на господин Финк-Нотъл, сър.

– А? Таксито?… Таксито ти, Гъси.

– О, таксито? Да, добре. Разбира се, да, точно така… Благодаря ти, Джийвс… Е, хайде, довиждане, Бърти.

И като ми се усмихна вяло като римски гладиатор на императора преди да излезе на арената, Гъси запреплита крака навън. А аз се обърнах към Джийвс. Сега бе моментът да го поставя на мястото му и аз по никой начин нямаше да го изпусна. Само дето не знаех как да започна. Макар да бях твърдо решен да му натрия носа, все пак не исках да съм прекомерно жесток. Дори когато показваме желязната си ръка, ние,Устърови, държим тонът да остане дружелюбен.

След кратък размисъл обаче си рекох, че усукването не води до нищо.

– Джийвс, мога ли да говоря откровено? — попитах аз.

– Разбира се, сър.

– Но ще кажа нещо, което може да те засегне.

– Изключено, сър.

– Добре тогава. Говорих с господин Финк-Нотъл и той ми разказа за този твой мефистофелевски план.

– Да, сър?

– Нека сме наясно. Ако правилно разбирам логиката ти, ти смяташ, че подстрекаван от своята усуканост в плътно прилепнало пурпурно трико, господин Финк-Нотъл ще завибрира с опашка и ще се задейства с гръм и трясък, щом срещне обекта на своето въжделение.

– Поддържам мнението, сър, че ще загуби много от природната си плахост.

– Не съм съгласен с теб, Джийвс.

– Така ли, сър?

– Така. Всъщност, казано без заобикалки, смятам, че от всички малоумни идеи, които съм чувал, тази е върхът. Няма да даде резултат. Никаква надежда. Само ще подложиш господин Финк-Нотъл на неизброимите ужаси на един бал с маски за тоз, дето духа. И подобно нещо не се случва за пръв път. Ще бъда напълно откровен, Джийвс: често съм забелязвал у теб една тенденция, една склонност да правиш нещата прекалено компле… как му се викаше?

– Не бих могъл да кажа, сър.

– Комплексирани? Не. Комплектувани? Не. На върха на езика ми е. Започва с „компле“ и значи префърцунени.

– Комплицирани, сър?

– Точно така. Прекалено комплицирани, Джийвс. Методите ти не са прости, не са ясни. Забулваш проблема във фантасмагории и губиш от поглед същината. От какво всъщност се нуждае Гъси? От бащинския съвет на опитен и шлифован светски лъв и нищо повече. Така че предлагам отсега нататък да оставиш този случай в мои ръце.

– Чудесно, сър.

– Сдаваш случая и се посвещаваш на домашните си задължения.

– Да, сър.

– В най-скоро време ще измисля нещо съвсем семпло и безхитростно. Утре непременно ще се видя с Гъси.

– Отлично, сър.

– Това е, Джийвс.

Но на другата сутрин започнаха да пристигат онези ужасни телеграми и признавам, че двайсет и четири часа изобщо не се сетих за горкия човечец, тъй като трябваше да се боричкам със свои собствени проблеми.