Начало / Интервюта / Йордан Лозанов: Начинът, по който се справяме със загубата, определя същността ни

Йордан Лозанов: Начинът, по който се справяме със загубата, определя същността ни

Йордан Лозанов е модерен градски човек, на крачка от трийсетте, но той сякаш живее на границата между миналия и нашия век, душата му се люшка опиянена от музиката на хора, които са били хулигани в ежедневието и гении в творчеството. От кадрите на филми, които трябва да гледаш няколко пъти, докато не превъртиш съвсем. Това е отразено по деликатен и същевременно драматичен начин в разказите от неговия сборник „Прозорецът“. Героите вътре търсят равновесие между агресията и добротата, между отдадеността и отхвърлянето, те са събирателен образ на всеки, когото можеш да срещнеш на улицата, на всичко, което цивилизацията е направила от нас до днес. Ако „Прозорецът“ е огледало на самия Йордан, ние предпочитаме светлата му страна – на онзи, стоящ с усмивка над нещата, но винаги с отговорност към задълженията си управител на книжарница „Хеликон-Съборна“. И тръгваме заедно по перваза на „Прозорецът“ с един особено скъп на сърцето ни разговор. 

snimka2

-Четем трета твоя книга, освен отделни разкази, които са включени в „Пощенска кутия за приказки“. Има ли обща тема, която да обединява разказите в „Прозорецът“?

-Ако трябва да определя обща тема, то това е загубата. Нямам предвид конкретно загубата на любов, въпреки, че и тя присъства като мотив. Загубата на същността, на спомените, на мечтите, на представата за реалност. Животът е низ от загуби и именно начинът по който се справяме с тях, определя какви хора сме.

-Защо те вълнуват загуба, смърт, болка, изневяра – странни въпроси допускаш в ума си?

-Работното заглавие на книгата беше „Пропадане“, по един от разказите, които отпаднаха от крайния вариант. Исках да погледна именно вътре в човешкия ум, когато той пропада. Чувството за безсилие, гняв, болка – когато животът ти тече в посока, в която не желаеш, без да можеш да направиш каквото и да било.

217084_b-Всички истории в „Прозорецът“ са от първо лице, има ли някоя, която лично си преживял, а не е плод на твоето въображение?

-Не, лично на мен, като автор, не ми е интересно да предавам реални случки. Именно непознатото е най-интересно, най-интригуващо. Винаги подхождам към дадена история така: „Добре, случва ми се това и това, какво бих направил, как бих реагирал.“ Описаното не винаги е същото, което аз бих предприел, но определено има частичка от мен във всичко.

-Използвал ли си някога пишеща машина, образът й често присъства тук?

Да, всъщност имам няколко пишещи машини. Голяма част от този сборник написах на „Хеброс Ф1300“, един-два от текстовете на „Марица“. В началото тръгна като идея от един мой редактор – Таня Кольовска, която ме посъветва да пиша на ръка или на пишеща машина. Хареса ми и продължих. Има нещо успокояващо в звука на клавишите и в мириса на мастило, както и да виждаш думите които си написал, да се появяват на белия лист.

-Каква е ролята на старите филми, на битниците, на класическия рок? Защо сюжетите ти са разположени на такъв ретро фон?

-Ролята им е доста голяма. Киноман съм. Обожавам хубавото кино. Френската нова вълна, италианския неореализъм. За този сборник главното ми вдъхновение беше модернизмът на Антониони. Брилянтен във всеки кадър и всеки диалог. Класическият рок е музиката, която слушам най-често. Конкретно за „Прозорецът“ саундтракът ми беше Led Zeppelin и Radiohead. Има нещо магично в Том Йорк и Робърт Плант.

-Тогава ще те попитам като един от героите ти – от какво бягаш?

Ще ти отговоря като мой герой – от всичко и от нищо. Но ако трябва да задълбая, вероятно от самотата, болката и страха, което е иронично, защото именно те диктуват живота ни.

-Как гледаш на социалната активност на твоите колеги по перо. Ти би ли инициирал например протест в защита на някоя кауза?

-Всяка кауза, в която вярваш, заслужава да бъде защитавана. Писателят има дълг да изкаже мнението си и има право да коментира съвременното общество, но най-вече той трябва да бъде искрен. За съжаление, с годините идеализмът отстъпва място на примирението.

-Книжарството промени ли отношението ти към литературата, от една страна то е свързано с рутинни задължения, различни от творчеството, от друга – всеки ден сред книгите на толкова големи писатели?

-Изключително много. Преди да започна работа като книжар, мислех че имам познания за литературата, но в мига, в който започнах да работя в книжарница, разбрах, че съм се лъгал. Достъпът до хиляди заглавия, срещите с различни хора обогатяват и развиват личността ми. Обожавам да съм сред книги и не си представям да върша нещо друго.

-Кои са големите имена, които можеш да наречеш свои учители в писането?

-Всеки път се чудя как да отговоря на този въпрос. Винаги съм се възхищавал на минималистичния стил на Харуки Мураками, както и лекотата на диалозите при Хемингуей. За „Прозорецът“, освен изброените, огромно вдъхновение за мен бяха „Таен прозорец, тайна градина“ и „Нона“ на Стивън Кинг.

Разговора води: Людмила Еленкова

Прочетете още

17c9c-7009-4ae8-25b1-72fcd27f6401

Радостина А. Ангелова: Ролята на семейството сега е по-важна от всякога

Особено състояние не само в природата, а и между хората изразява романът „Скреж“ Той е …