Лира Литературно-рекламна Агенция
Един от най-оригиналните и вълнуващи съвременни български поети е роден на 14 август 1945 г. в село Крапец, Пернишко. През 1953 година жителите му са изселени в пернишкия квартал „Изток“ и заедно със съседното му село Витошко то е било залято от завиряването на язовир „Студена“. За разлика от Витошко, всичките му сгради днес са под водата.
Нещо магически подобно се усеща и в поезията на Борис Христов − картините, които той рисува, са хем пределно живи, хем някак отвъдни, бъркащи директно в душата и наблюдаващи света ни сякаш изпод вода. Прям и завоалиран, силно метафоричен и ярко предметен, поетичният му мир не може да бъде сбъркан с ничий друг. Той е издялан като върху камък и пази и днес със същата сила трепетите на неговото ваятелско длето. Водата на времето, заляла създаденото, не го е разрушила, а го съхранява в кристалната си и ясна плът и ще го предава и занапред − в живота след смъртта и в смъртта като сън на живота.
Честит ти рожден, Боре!
Благодарим ти за издяланото!
САМОТНИЯТ ЧОВЕК
Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа − и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто − не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви…
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия −
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш…
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.
СВАТБАТА НА МАМА
Слезе от хълма и тръгна нанякъде −
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете −
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови из двора,
ходи донякъде − с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори…
Откакто я помня, все си е същата.
Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни − ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава − ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.
ЧОВЕКЪТ В ЪГЪЛА
Отбил се в кафенето днес бутилка вино да изпие,
прегръща чашата − корема гали той на свойта бременна невеста.
Да му се поклоним, да го посрещнем както подобава ние,
с последния си дъх за него да посвири премалелия оркестър.
Какво, че е с приведени крила, с тъга в очите −
(така е уморен, защото с камъни съдбата е замерял).
Какво, че е изгубил своя ум и разговаря със мухите −
от пиле мляко трябва днес за госта да намерим.
Да съблечем палтото му и да закърпим дрипавите му ръкави
и ако е крадец, да го попитаме къде откраднатото е понесъл −
нали и той пристига от брега, където нашто детство се удави,
нали и той е като нас от слънце и от кал замесен.
Но да не му налагаме вкуса си, да го тровим с наште болки −
човекът в ъгъла е днес единственото важно нещо.
Той иска сам да е камшик и кон във своята двуколка,
да счупи сам черупката на своя лешник…
Да подредиме масата и след това да го оставим.
Да го почакаме с търпение и нежност зад тезгяха −
той спи сега и с бога на съня навярно се сражава
или пък гледа в дупката, която неговите сълзи издълбаха.
КОНЧЕ МОЕ
Добре живяхме, конче мое, но живота
за малко ни е даден − само да извикаш.
И днес ще трябва да се разделим, защото
очите ти се свършиха, нозете се изтриха.
Летеше твоят шал − препускаше душата
и подир тебе аз − едно сърце двуного…
А щом угаснеше деня, заспивахме в тревата,
избягали от хората, забравени от бога.
Но вятърът отново рог надува −
не знаехме юзда, не знаехме камшик какво е.
Целувам черния ти белег… и белия целувам −
нима ще ме оставиш, конче мое.
Да можех, бих ти дал от моите години.
Звънчета ще ти дам − да бъдеш цялото камбана.
Вземи балончето − сърцето му е синьо.
Дори часовника ти давам, само да останеш.
Но тръгваш ти − звънят копитата ти боси.
Прости ми, конче ненадминато!
Как страшно ще се вее твоят алаброс и
ще свети като слънце в гилотината.
СПОМЕН ЗА ЖИВОТА
Да лежиш под земята и да си спомняш живота −
ситите обеди и вечерите на двора лениви
или пък неделите зимни, когато в леглото
вървиш по дълбокото дъно на някоя книга.
Да си спомняш как подир твоята смърт се събраха
роднините скарани и припадаха в кухнята,
как през града те понесоха после твоите братя
с бавния ход на градската духова музика.
Да лежиш под земята и да чуваш как в твоите кости
работи водата. Но да бъдеш щастлив за това, че
една братовчедка далечна е дошла да опоска
тревата наоколо и за теб да поплаче.
А жената, в която безумно си вярвал до края,
да отваря вратата за други, защото това е човешко.
И да стига в ухото ти шепот от вашата стая −
безсилен да слушаш тяхното дишане тежко.
Да гърмят върху теб като бъчви опразнени дните,
а в неделя отново любимата твоето име да шепне.
И да бъде наоколо оранжево от гърдите ù −
от тия два портокала, кръгли и смеещи се.
