Лира Литературно-рекламна Агенция
Излезе книгата „Жената на поета“ от Дженифър Лам (изд. „Софтпрес“).
На шестнайсет Наталия Гончарова среща съдбата си в пронизващия поглед на Пушкин. Любовта между двамата пламва мигновено. Страстта е поглъщаща и вдъхновява любовни писма и велики поеми. Но семейното щастие на младата двойка скоро е белязано от ревност и интриги, които водят до фатален край.
Наталия Николаевна Гончарова е дарена с невероятна красота, която бързо ѝ печели прозвището на най-красивата жена в Москва и куп ухажори. Като всеки гений, Александър Сергеевич не е никак лек характер. От една страна, е щастлив, че има до себе си жена като Наталия, която предизвиква завист и възторзи и привлича интереса на самия цар, но с времето вниманието към съпругата му го прави все по-неуверен и наранява егото му.
„Жената на поета“ на Дженифър Лам започва от най-трагичния дуел в историята, за да ни пренесе назад към пищния блясък на руския императорски двор и да ни плени с образа на една жена, решена да следва сърцето си. Тук исторически факти и литературна класика се преплитат с интимен поглед към ежедневието на гениалния поет и неговата забележителна съпруга, създавайки свят, в който читателят неизбежно се влюбва.
Дженифър Лам проследява хронологично живота на Александър Пушкин от момента на запознанството му с Наталия Гончарова до смъртта му, но историята е разказана от гледна точка на неговата съпруга.
През осемте години на връзката им, Наталия е не просто съпруга на поета и майка на четирите му деца, но и негова муза. В полето на тефтера си Пушкин надрасква стотици нейни скици – краката ѝ, обгърнати от панделките на балетните пантофки; стройният ѝ силует с дълга шия и лицето, обрамчено с рамка от тъмни къдрици. Опиянен от любов ѝ изпраща писма, шеговито наричайки я „своя 113-та любима“ (преди да срещне Наталия, Пушкин е известен донжуан), подписвайки се с „Целувам върховете на крилата ти“ и заявява: „Едно е сигурно, без теб щях да съм нещастен през целия си живот.“
Част от писмата на поета са запазени и до днес. Писмата на Наталия до него, за съжаление, не са съхранени, но „Жената на поета“ използва магията на литературата, за да пресъздаде техния дух. Дженифър Лам умело рисува образа на жена, разкъсвана между предаността към съпруга си и собствения си копнеж към творчество и предизвикателства за ума.
Бракът не е точно това, което си е представяла Наталия – финансовите проблеми, променливите настроения на мъжа ѝ и дворцовите интриги не са лек товар. Но любовта между двамата е вдъхновяваща и дава сили на младата жена да устои на предизвикателствата. Освен че първа чете и преписва поемите на съпруга си, Наталия сама създава поезия и открива необичаен начин да изрази таланта си публично дори в иначе консервативния руски двор. Костюмите, които измисля и шие сама за пищните балове в двореца, са нейният начин да твори. Както и повод да се превърне в обект на обожания и злостни клюки.
След фаталния дуел с Жорж Дантес, много от почитателите на Пушкин обвиняват именно Наталия за трагичния завършек на живота му, а в руското общество тя става нарицателен образ за разглезената студена кокетка, която си играе със сърцата на мъжете. „Макар самият Пушкин да опровергава твърденията за прегрешения на съпругата си, Наталия е възприемана като съучастник или дори виновник за дуела – пише Дженифър Лам в бележките към „Жената на поета“ и добавя: – За щастие, се появиха и по-благосклонни тълкувания на личната история на Наталия, които отдават дължимото на сложната ѝ емоционалност и ролята ѝ на интригуваща историческа личност. Тези по-нови интерпретации вдъхновиха литературния образ на Наталия в моя роман.“
ОТКЪС
Пролог
Санкт Петербург
1837Някой мъж ви казва, че е готов да умре за вас. По етикет жената трябва да сведе поглед, да се изчерви и да закрие лице с коприненото си ветрило. На мъжа е позволено да се самоизтъква колкото иска, а жената ласкае егото му и го държи закотвен на земята. Така е устроен светът, или поне така ме учеха, преди да се прочуя като най-голямата злодейка в Санкт Петербург.
Сега знам по-добре.
Когато един мъж ви казва, че е готов да умре за вас, понякога трябва да му повярвате. Защото да позволиш на съпруга си да загине на бойното поле на честта, е позорно, по-лошо дори от това да го убиеш със собствената си ръка.
* * *
Мъжете със сериозни лица, събирани в апартамента ни, се умълчават, когато съпругът ми изпуска последното си дихание. Побиват ме тръпки, като първи пристъп на треска, и осъзнавам, че него вече го няма. Скръбта стяга гърдите ми и ме затиска; имам чувството, че под тежестта ѝ ще се прекърша на две. Олюлявам се и ми се струва, че ще припадна. Само невидимата сила на волята ми помага да остана права. Черна кръв продължава да струи от раната в корема му и въздухът е наситен с остър металически мирис.
Два дни съпругът ми бе като жив труп, разкъсван от жестока бавна агония. Въпреки че не присъствах на дуела, който бе приел, за да защити честта ми, представата как Александър се свлича на земята и снегът почервенява от кръвта му преследва всяка моя мисъл. Изгубила надежда, се лутах между истерията и отчаянието, докато гледах как раните му загнояват и лицето му, някога толкова жизнено, се разкривява от болка.
Приятелите му стоят в полукръг около тялото, изпънати, със строго стиснати устни и стоически изражения, въпреки че очите им са пълни със сълзи.
– Каква загуба – чувам ги да шепнат. – Такъв гений да умре заради една жена.
Думите кънтят в главата ми. Бях съпруга на велик писател, най-великия в нашата страна, и допуснах животът му да се изплъзне между пръстите ми. Тези мъже си мислят, че се интересувам единствено от материални блага и романтични развлечения, не вярват, че притежавам ума да оценя таланта на мъжа си. Сплетниците са ги убедили, че съм влюбена в празноглавия Жорж Дантес или съм се главозамаяла от комплиментите на свирепия цар. Приемат поведението ми за предателско, толкова ужасно, колкото ако се бях присъединила към Наполеоновата армия, нахлула преди години в самото сърце на отечеството.
Признавам, че прекалено дълго се радвах на вниманието на Жорж и дори на самия цар, но аз не съм Йезавел, а обикновена жена, податлива на ласкателства като всяка друга. Колкото и да искам, не мога да променя миналото. Злото е сторено. Нова вълна от сълзи напира в очите ми и после се отдръпва, сякаш всичко в мен вече е пресъхнало. Питам се колко ще живея със страданието на вината и с упрека на онези, които твърдят, че обичат съпруга ми.
В момента на най-голяма мъка чувам тихи гласове пред апартамента да викат името на Александър и най-сетне откъсвам поглед от мъртвешката маска, в която се е превърнало лицето на съпруга ми. Когато пресичам стаята и поглеждам през прозореца, виждам външния свят размазано, заснежените постройки се сливат с облачното небе. Очилата ми са в торбичката с мъниста, която виси от едната ми страна. Изваждам ги и си ги слагам.
Отвън са се събрали хора с шуби, ушанки и наметала, поръсени със сняг. Държат свещи и пламъчетата трептят от вятъра. Трудно е да преброя тези почитатели, стотина може би. Размахват издания на творбите на Александър: забелязвам „Евгений Онегин“ и руските народни приказки в стихове. Една жена носи върху шала си медальон с портрета на мъжа ми. Неколцина от скърбящите ме забелязват на прозореца и аз се поколебавам дали да не се оттегля сама с мъката си, но краката ми не помръдват. Няколко жени извикват името ми със звънки, нежни гласове. За моя изненада не долавям гняв. Те не ме смятат за злодейка, а за пазителка на творбите и паметта на съпруга ми.
Гледам как жените закриват мъждукащите пламъчета с малките си, пъхнати в дебели ръкавици ръце и се питам дали ще мога да променя ролята си в тази драма, да направя жертва и да докажа, че съм достойна. Трябва да се погрижа думите на Александър да останат свободно достъпни за народа, скупчен долу в снега. Може да не се показах достойна за мъжа си приживе, но след смъртта му ще направя всичко, за да не бъде забравен.
Очите ми се замъгляват от сълзи и раменете ми потреперват, но сега имам сладникаво-горчива надежда, за която да се хвана. Давам мълчалив обет да разкрия пред света истината за нашия живот, за силната връзка, която имахме с Александър. Може и да не завърши щастливо като приказка история, но дълбоко в сърцето си знам, че беше история за истинската любов.
Първа глава
Москва
декември 1828Не исках да ходя на бала на балетмайстора онази нощ. Ако сестрите ми не бяха настояли, никога нямаше да срещна най-великия руски поет и животът ми можеше да поеме в съвсем различна посока.
Билетите за бала бяха по пет рубли и мама с голяма показност отброи скъпоценните монети. Докато сестрите ми се пръскаха с лавандуловия парфюм, който леля ни бе донесла от последното си пътуване до Франция, аз с копнеж погледнах изтърканото махагоново писалище в другия край на дневната. Там, върху червена ленена кърпа, бродирана с черни арабески, държах дневника си с кожена подвързия, перодръжката и инкрустираната мастилница. Макар винаги да се нуждаеше от някоя дебела книга да подпира единия му крак, това писалище беше любимото ми място в къщата и със сигурност го предпочитах пред спалнята, която делях със сестрите си. През зимната ваканция бях редактирала френските си преводи и едно есе по история на руската поезия. Искаше ми се отново да прекарам вечерта вглъбена в работа.
Вместо това от мен се очакваше да бъда красива и приветлива към непознати кавалери, които дори нямаше да виждам добре. Заради късогледството си от разстояние виждах лицата единствено като размазан контур и трябваше да чакам да се приближат, за да разбера дали са красиви. Днес очилата ми щяха да останат прилежно скрити в платнения калъф върху бюрото. Мама може и да ми позволяваше елегантен дискретен лорнет, за да гледам балета, но последния път, когато ме видя да нося очила извън къщи, заяви, че приличам на мъж, и заплаши да ги стъпче, ако пак ме види с тях.
Екатерина и Азя се бутнаха пред мен, наведоха се към огледалото и щипнаха няколко пъти бузите си, за да им придадат руменина. Мама седеше пред догарящия огън в камината на любимия си фотьойл – просторна мебел от палисандрово дърво с износени възглавнички с цветен десен, окъсани по краищата. В трептящите сенки високите ѝ скули изглеждаха по-строги от обикновено. Макар че бе заета да кърпи чифт дамски чорапи, тя улови погледа ми към бюрото. Извърнах се бързо, сякаш ме е хванала да гледам таен любовник като глупачка от сантиментален роман.
Мама бавно остави преждата в плетеното тръстиково панерче и се изправи с целия си ръст. Облечена в мрачно черно от глава до пети, с коса, прибрана под старо боне, тя се надвеси строго над нас. Когато мълчеше, приличаше повече на статуя, отколкото на живо същество. Приближи се до огледалото, пред което стояхме със сестрите ми.
– Внимавай да не ме изложиш.
Протегна ръка и нагласи кремавата ми рокля от батиста така, че да смъкне още малко деколтето ми. Бях на шестнайсет, далеч от опасността да остана стара мома, но необходимостта да си намеря съпруг ми се изтъкваше още от първия ми месечен цикъл преди три години.
– Надявам се да се държиш любезно с кавалерите, които ще срещнеш.
Срещнах неодобрителния ѝ поглед в огледалото и осъзнах, че пак съм прехапала долната си устна – навик, с който се опитвах да се преборя. Усмихнах се неловко.
– Наталия още изглежда намусена като бабичка със запек – подкачи ме Екатерина. Четвъртитото ѝ лице излъчваше честност и трезвост, които биха били дори привлекателни, ако се държеше малко по-любезно.
– Това ще те развесели, Наталия… и ще привлече подходящи кандидати! – изкиска се Азя и размаха една тиара от имитация на злато. Веселото ѝ розово лице се изчерви от гордост, когато постави украшението на главата ми и го изравни на челото ми. Раздалечените ѝ, светлокафяви очи блестяха от обич. – Същинска Венера.
Приближих се до огледалото и присвих очи, за да видя по-добре отражението си – бледите контури на лицето ми и златистият блясък на тиарата изпъкваха на фона на тъмнокестенявата ми коса, която бе събрана на свободен кок с къдрици, спускащи се покрай бузите ми.
– Много подходящо – призна мама с дрезгав глас. – Трябва да благодариш на сестра си за щедростта. Можеше да запази тази дрънкулка за себе си.
– Или да я даде на мен – добави Екатерина. Не можех да видя изражението ѝ, но тонът ѝ бе доста кисел.
– Завистта никога не печели – предупреди мама. – Хайде сега, да ви няма!
Изнесохме се в редичка към закачалката до вратата в антрето, където прилежно висяха палтата. Навън валеше сняг и аз бих предпочела да облека някоя шуба от онези, които носеха мъжете. Щяхме да умрем от студ, но предполагам, това беше малка жертва за сметка на елегантния ни вид в тесните подплатени с кожа наметала.
Тримата ни братя, на възраст от тринайсет до двайсет, стояха на вратата в импровизиран шпалир. Когато приближихме входа на верандата, червендалестите им лица придобиха престорено тържествени изражения. Най-големият, Дмитрий, играеше най-успешно, но все пак на него Бог бе дал красиво лице и руса коса – рядкост за нашето семейство; пък и той правеше всичко най-добре. Средният ни брат – Иван, също беше добре сложен, макар че бледото му чело изпъкваше прекалено даже на слаба светлина. Малкият, Сергей, отдавна бе приет от всички за изтърсака. Макар и доста пълничък, той имаше миловидно лице, ако човек можеше да изтърпи навика му да притиска едната си ръка пред устата и да духа в нея, за да имитира астматичен старец. Когато минавах покрай него, Сергей събра очите и ми се изплези. Уви, за разлика от сестрите ми, които се бяха сетили да вдигнат роклите над глезените си, аз не го бях направила и сега се спънах в собствените си крака.
– Бъди внимателна, Наталия – предупреди мама. – И престани да се мръщиш така, че ще се сбръчкаш преждевременно. И ме чуйте добре и трите: да се приберете преди полунощ. Нали не искате да ядосате баща си?
С Екатерина се спогледахме. При всичките си разногласия и двете имахме еднакво лошо мнение за баща си. Как исках мама да престане да говори за него, като че ли все още е активен фактор в дома ни! Една от така наречените приятелки на Екатерина бе направила злобна забележка, че докато минавала с родителите си с шейна, видяла татко да се прибира на зигзаг от една кръчма на „Арбат“ и да повръща на улицата. За нейна чест Екатерина замахна да удари нахалницата и се наложи да я спра. Когато веднъж един от братята ни участва в сбиване, гневът на мама бе достоен за митичен епос; не исках да си представям как ще реагира, ако някое от момичетата ѝ се прибере вкъщи с насинено око.
Азя ни погледна тревожно.
– Добре, мамо, обещаваме.
– Поведението ви пред хора е отражение на семейството, а успехът ви в обществото е важна стъпка, за да си осигурите добро бъдеще. Бъдете любезни с кавалерите. В крайна сметка някой от тях може да поиска една от вас за съпруга.
Сергей посрещна думите с подигравателно ломотене. Опитах се да го изритам, но той бързо се дръпна.
Мама се върна на фотьойла. Мързеливият ѝ кафяв котарак лежеше изпънат на избелелия персийски килим пред камината и задните му лапи потрепваха в съня. Мама се наведе и погали издутото му коремче. Замислих се как това някога гордо животно сега с такава готовност търпи подобно унижение. Колкото и да се боях да отида на този бал и колкото и ужасно да беше чувството, че ще ме оценяват като пресен плод на пазара, да остана завинаги под властта на мама, докато тя бавно смачка душата ми, изглеждаше далеч по-лоша алтернатива.
– Утре заран очаквам пълен отчет – каза мама. – Възползвайте се от момента и от красотата си. Бъдете гордост за семейството си.
* * *
Чувала съм, че дните по Коледа са вълшебно време в провинцията, с най-различни възможности за предсказване на бъдещето и лудории с хубави момчета. В Москва не бях преживявала такива удоволствия. Въпреки резервите си все пак се надявах, че балът ще внесе промяна в този скучен и безнадеждно заседнал живот.
Когато със сестрите ми влязохме в балната зала на имението, аз не забравих да повдигна роклята си, за да стъпвам по-лесно по полирания под. Опитах се да си се представя като балерина, която грациозно завладява сцената, макар да знаех, че никога не бих успяла да го направя без очила.
– Лицето ти е твоето богатство, Наталия – често казваше майка ми. – То и фигурата ти. Може би не си дарена със способността да го осъзнаеш сама, затова – имай ми доверие.
Вгледах се в изящната обстановка непосредствено около мен. Вдишах смолистата миризма на борови клони и бодлива зеленика, смесена с тежкия аромат на топящ се восък, френски парфюми и помада за коса. Дългите маси, украсени със златни свещници, бяха отрупани със заскрежен шербет, захаросани ядки с цвят на скъпоценни камъни и виенски сладки, щедро гарнирани с бита сметана. Усетих приятно гъделичкане по гърба при мисълта за възможностите, които предоставяше тази нощ. Даже започнах да потропвам със скромните токчета на сатенените си обувки в такт с живия ритъм на мазурката. На дансинга под знаме, украсено с двуглавия императорски орел, танцьорите вдигаха своите партньорки във въздуха и ги завъртаха около себе си с бързи, енергични стъпки.
В училище всички момичета се упражняваха на този популярен танц, макар че навремето аз считах този вид уроци за загуба на време. Сега плахо погледнах редицата чакащи кавалери отстрани на дансинга, които се оглеждаха за потенциални партньорки и се стараеха да изглеждат самоуверено, и се почувствах благодарна за тези тренировки. Когато влязохме по-навътре в залата, няколко души обърнаха глави, за да ни погледнат. Усетих, че се изчервявам, но признавам, това внимание ми достави удоволствие.
Азя ме хвана под ръка и се надигна на пръсти, за да прошепне в ухото ми:
– Всички мъже носят фракове от елегантен брокат, а бричовете изящно подчертават стройните им крака. Роклите на жените също са изящно ушити, с толкова ярки цветове, че на техен фон ние сме като прости селски момичета. – Закри устата си с ръка и се изкиска нервно. – Трябва да убедим мама да ни дава повече пари за дрехи. О, колко е красива тази коледна украса, Наталия! Виждаш ли елхата в другия край на балната зала?
Присвих очи и успях да различа един зелен бор. По клоните му бяха закачени запалени свещички, сребърни дрънкулки, гирлянди и крехки стъклени топки.
– Елха като тези на протестантите в пруските земи! – Екатерина поклати възмутено глава. – Недопустимо за православно празненство, ако питате мен.
– О, стига – смъмрих я подразнена. – Откога се интересуваш какво правят протестантите в своите земи? Аз мисля, че елхата е хубава.
Бузите на Екатерина поруменяха. Даже прекалено. Запитах се дали не е откраднала руж от аптеката.
– А ти престани да се държиш като нейна патерица – обърна се тя към Азя. – Какво ще каже мама, ако те чуе да шушукаш на Наталия като някой чуждестранен мошеник, просещ копейки? Нима искаш всички да узнаят, че сестра ни е сляпа като къртица?
– Искам само и тя да се забавлява – прошепна остро Азя.
– Ще се забавлява – контрира Екатерина, като кимна с изпъкналата си брадичка към тиарата на главата ми. – С тази дрънкулка кавалерите ще я помислят за някоя графиня. И тогава как ще изглеждаме ние? Като нейни придворни дами?
– Още ли завиждаш за тиарата? – изсъсках, като докоснах златистото украшение на челото си. Дори аз бях забелязала в огледалото, че подхожда на косата ми, докато в бухналите къдрици на Екатерина щеше съвсем да се изгуби. – А ще ти хареса ли да те замеря с нея?
– Няма да ме улучиш, сляп прилеп такъв!
– Виждам достатъчно добре, за да улуча увисналото ти чене!
– Ако се опиташ да ме замериш с това нещо, ще те фрасна по носа!
– Момичета, нали ще се държите прилично? Майка ви ме помоли да ви наглеждам и много искам да мога да ѝ разкажа колко прекрасно сте се представили тази вечер.
Щом чухме тези думи, изречени с изискан женски глас, и трите се обърнахме едновременно и направихме реверанс. Полусестрата на мама – леля Катя, на която бе кръстена Екатерина, наближаваше петдесетте, но чертите ѝ бяха запазили мекота, която липсваше у майка ни. Косата ѝ все още беше катраненочерна, а устните ѝ – толкова сочни и розови, че един кавалер, достатъчно млад, за да ѝ бъде син, спря за момент и ѝ намигна дръзко. През годините леля Катя се беше възползвала пълноценно от красивата си външност, притежаваше безкраен запас от смайващи тоалети и скъпи бижута – свидетелства за успеха ѝ в императорския двор. Сега носеше бална рокля в пауновосиньо с бухнали ръкави и изящно избродирани златни цветя по периферията на разкроената пола.
– Хайде, стига сте се заяждали. Дръжте се прилично. – Леля Катя потупа леко с дантеленото си ветрило голото рамо на Азя, слабичка и крехка в тясната си рокля. Сестра ми присви очи. – Сигурна съм, че кавалерите умират от нетърпение да се насладят на красивите ви лица. Без повече караници.
Азя и Екатерина бързо се изправиха и се заоглеждаха за потенциални танцови партньори. Искаше ми се да помоля Азя да ме заведе до елхата. Исках да разгледам украсата отблизо и изобщо не ме интересуваше дали традицията е протестантска. Дори без очила виждах, че е божествена.
Леля Катя явно забеляза горестния ми поглед, защото наклони глава към моята толкова близо, че усетих аромата на прясната пудра за лице и на розовата вода, която бе нанесла зад ушите си.
– Не искам да те притеснявам, племенничке, но виждам един кавалер, който май се кани да те покани на танц. Обърни му внимание с цялото достойнство и щедрост, които майка ти очаква от теб.
Отворих уста и пак я затворих, не знаех как да отговоря на леля. Обърнах се възможно най-грациозно.
Към мен се приближи набит мъж с буйна коса и бакенбарди. В тромавите му движения имаше известен чар, като на дресирана циркова мечка. Вероятно би бил добър танцов партньор, но изглеждаше зрял мъж, около четирийсетте, и се съмнявах, че ще съм в състояние да водя достатъчно увлекателен разговор, за да привлека вниманието му. Освен това, когато го погледнах, сърцето ми не прескочи, не потрепна, не се разтупка от вълнение, нито спря – все реакции, за които бях чела в романите, когато героинята среща мъжа, на когото ѝ е писано да се врече. Ако този господин бе предопределен за мой първи официален ухажор, липсата на реакция от сърцето ми бе разочароваща.
– Мадмоазел – каза той, като се поклони галантно, макар и не особено елегантно. – Позволете ми да се представя. Аз съм Фьодор Толстой. Имам честта да съм приятел с двамата ви големи братя, Иван и Дмитрий. Те казаха, че сестрите им ще дойдат на бала. Ако съдя по описанието, което ми дадоха, вие трябва да сте „малката Наталия“.
– Вече не толкова малка, предполагам – отговорих аз. Бях висока почти колкото този Толстой.
– Ще ми позволите ли удоволствието да танцувам с вас? – попита той, като ми подаде ръка.
Поех я и сърцето ми се разтуптя. Сега ще ме заведе на дансинга сред другите двойки и леля ще следи всяка моя стъпка за неуместни движения. Вече чувствах върху себе си презрителния поглед на Екатерина: каква наглост от страна на по-малката ѝ сестра да привлече партньор преди нея и при това толкова привлекателен. Сигурно щеше да се оплаква до края на бала.
Каквото и да се случеше от сега нататък, това, че съм подразнила Екатерина, осмисляше цялата вечер.
Поставих ръка на рамото на Толстой и той сръчно поведе танца в кръга от унесени във валса двойки. Въпреки ръста си кавалерът ми се движеше с леки стъпки и беше лесен за следване.
– Струва ми се, че не съм ви виждал досега на официален бал – отбеляза небрежно; беше преминал на френски като типичен амбициозен аристократ.
– Това е първият ми бал, мосю – отговорих на руски.
Все още не бях уверена в говоримия френски извън това плахо „мосю“. Имах чувството, че Екатерина е напълнила устата ми с памук, за да ми попречи да говоря.
Той веднага превключи на родния ни език:
– И аз така си помислих. Иначе щях да ви запомня.
Усмихна се лукаво, но думите му прозвучаха заучени и останах с впечатление, че прави този комплимент на всяка млада жена. Не бях поласкана, но останах заинтригувана. Ясният му глас звучеше леко напевно, сякаш е пътувал в чужбина и е прихванал нещо от езика.
В старанието си да поддържам разговора, казах:
– Лек акцент ли долавям в говора ви?
– О, значи забелязахте! Живях известно време в Руска Америка.
– Америка!
Не знаех нищо за Америка освен откъслечни сведения, които бях чела в зле написани учебници, пълни с критики срещу народното самоуправление, намеци за назряваща нова революция и предсказания, че наглите републиканци, опълчили се срещу своя крал, много скоро ще получат справедливо възмездие.
– Там толкова ли е диво, колкото се говори?
Толстой се изсмя гръмогласно, но никой не му обърна внимание. Мъжете можеха да се смеят колкото силно искат, но ако аз направех нещо такова, мама щеше да ме одере жива.
– О, бих казал даже повече – отговори той. – Прекарах известно време на Алеутските острови. Бях зарязан там от спътниците си, след като обиколихме цялото западно крайбрежие. Тези безсърдечни мръсници! – В този момент явно си спомни, че говори с дама, защото тялото му изведнъж се стегна и тонът му стана по-уважителен. – Знаете ли къде се намират тези острови, мадмоазел? Полуостров Аляска? Чували ли сте за това място?
– Чувала съм – отговорих спокойна, че казвам истината.
Защо мъжете винаги си мислеха, че жените не занимават ума си с нищо друго освен с рокли, балове и бъдещи съпрузи? Разбира се, отделяхме голямо внимание на тези въпроси, но само защото бъдещето ни зависеше от тях. Интересите ни обаче често се простираха далеч отвъд подобни практически дела.
– Възнамерявате ли пак да се върнете някой ден?
– Видях от това място предостатъчно за цял живот, много благодаря. Наложи се сам да търся начин да се придвижа през океана и после през цял Сибир, за да се прибера у дома. Но успях. По този повод сега приятелите ми викат Американеца.
– Бих искал да чуя още за пътешествията ви, мосю Толстой. Или може би трябва да ви наричам „мистър Толстой“, след като сте американец? – усмихнах се, доволна от неочакваната си духовитост.
– С удоволствие бих ви разказал още за своите приключения, но не би било честно към моя приятел.
– Приятел? – погледнах го озадачено.
– Признавам, поканата ми да танцуваме имаше скрита цел. Виждате ли, тук съм с един симпатичен младеж и той остана като гръмнат, щом ви видя. Честно казано, за първи път го виждам в такова състояние. Искаше да ви покани лично, но не му стигна кураж. Нарече ви Венера и Мадона, опаковани в прекрасен пакет.
Не си представях, че скромната ми персона може да породи такава ласкателна фантазия. Все пак след този комплимент вече смятах срамежливия приятел на Толстой за доста остроумен младеж.
– Защо не дойде да ме покани лично?
– Помоли ме първо аз да се запозная с вас и после да споделя мнението си с него. Опасява се, че няма да ви впечатли толкова, колкото вие него, и това ще разбие сърцето му. Вижте, той е човек с много ранима душа. Поетична душа, бих казал. Като негов приятел мой дълг е да пазя самолюбието му.
Това вече започваше да прилича на ухажване като в романите и аз на драго сърце се включих в играта.
– И кой е този ваш тайнствен приятел с нежна душа? – попитах, като се огледах скришно. – Ще бъдете ли така любезен поне да ми съобщите името му? Или стратегията е първо да ми го покажете?
Когато музиката спря, Толстой Американеца забави крачка и ме поведе към коледната елха. Когато се приближихме, успях да различа плодове от марципан и захарни червеношийки, закачени на клоните. Забелязах черни къдрици, а после – върховете на лъснати до блясък ботуши зад елхата, под най-ниския клон. Това явно беше приятелят на Толстой. Имах чувството, че ще се пръсна от нетърпение да го видя, но не исках да разваля момента на изненадата.
– Вашият приятел явно е много срамежлив. Дали не трябва да забавя крачка, за да не го стресна и да не избяга като уплашена птичка?
– О, обикновено изобщо не е срамежлив. Обожава да е център на вниманието, но никога не го бях виждал да реагира при срещата с жена като тази вечер. Потупа ме по рамото, помоли ме незабавно да ви заговоря, после изтича да се скрие. – Толстой повиши леко глас. – И сега, след като се е скрил, не може да очаква, че ще го видите добре. Никога не бях виждал мъж да се държи толкова глупаво заради жена.
Засмях се пресилено и реших да не му казвам, че за да видя приятеля му без очила, ще трябва да го погледна наистина много отблизо.
– Казахте, че обожава да е център на вниманието? В какво отношение? Да не би да разказва смешни случки, когато е в компания?
– Обича, когато го молят да чете пред публика собствените си творби.
– Творби?
Това ме заинтригува. Помислих си за моето бюро вкъщи и за дневниците ми. Единият беше посветен на руските поети – малка, но талантлива групичка. Когато започнах тази скромна история на родната поезия, се бях почувствала като истински патриот.
– Да не би приятелят ви да е поет?
– Всъщност да. Даже е възможно да сте чували за него.
В този момент приятелят на Толстой се показа иззад елхата и аз затаих дъх. Черни къдрици и буйни бакенбарди. Мургаво лице и живи изпитателни очи. Спомних си какво бе казала Азя за краката на мъжете – как бричовете подчертават формата им – и погледнах надолу. Мускулестите прасци бяха обути в тесни черни ботуши. Представих си го като на портрета в книгата: с широка разгърдена риза, подпрял замислено брадичка на едната си ръка и вдигнал перо с другата, сякаш всеки момент ще бъде осенен от божествено вдъхновение.
Изведнъж земята се разлюля под краката ми и сърцето ми прескочи няколко удара – точно както обещаваха авторите на любовни романи.
Толстой се наведе към мен и добави:
– Може би сте чували за Александър Пушкин?
