Начало / Автори / Майстора и Мангарита

Майстора и Мангарита

ca59048c00724b0e736c83264dbd8674Иван ГОЛЕВ

Имаше една приказка: мъж, ако не е ходил в казармата, и жена, ако не е раждала, нищо не знаят. Бих добавил: а двамата заедно – ако не са правили ремонт на баня.

Та решихме и ние да ремонтираме нашата. Чакахме майстора половин година да ни вмъкне в претоварения си график. Зер това е планирана операция, не е шега работа. С избор на специалист. За да поддържаме градуса на напрежението, още от пролетта водехме периодични задушевни разговори с уважаваното лице, през лятото му правехме мили очи, есента му задавахме наивни въпроси: нали няма да правим цигании – да си оставиш инструментите и после дим да те няма… Е, айде сега, ще се обиждаме ли? Не-е, как ще се обиждаме, само питаме… Слава на мистрията му, един ден наистина дойде.

За нула време разкърти стени и мозайка. Аз хукнах и на бърза ръка домъкнах торби с цимент и пясък, гипсокартон и лепило, фаянс и гранитогрес, теракол и латекс. Работеше като звяр. За три часа опаткваше това, което смятах, че ще върши от зори до мрак. На обяд си дигаше чукалата и с жена ми оставахме като два стълба от сол насред пепеляка на домашния ни Содом и Гомор.

Минаха няколко дни. Дойде прекрасният български празник Димитровден. Майсторът ни се потруди и през него. Поиска и капаро, което мигновено получи. А ние потривахме радостно ръце – вървят нещата, вървят. Ала рано сме се зарадвали. На следващия ден от нашия разрушитело-съзидател нямаше ни вест, ни кост. Звъним му на телефона – изключен.

Дали нещо лошо не му се е случило, затюхкахме се. Или пък да е забравил. Или да се е зачел в някоя книга по специалността си – „Майстора и Маргарита” например. И да не може да се откъсне от нея. Вечерта работата се изясни, макар да си беше ясна от самото начало. Човекът си призна – гулял до сутринта. Както се пее – сутрин лягаме, вечер ставаме. Димитровден е това, не някакъв измислен празник. Ако не се освиниш, що за човек си!

Преглътнахме. Ще навакса, казахме си. Продължих да подпърхвам край него, а жена ми да лови подире му прашинките във въздуха. Дозаредих коридора и стълбищната площадка с моноблок и умивалник, тръби и жици, смесители и колена. Забравихме издънката, човекът отново здраво действаше. Жена ми си взе отпуска и дежуреше вкъщи, а аз ходех на работа, но при нужда дотръчквах. Все пак колелото на историята не можеше да спре.

Един ден майсторът каза, че на другата сутрин съм му нужен, на всяка цена да съм си вкъщи. Организирах така нещата в службата, че да минат и без мен. Станахме рано, готови за подвизи. Странно – той не дойде. Търсим го по телефона – изключен. Ровим в църковния календар – няма никакъв празник. Ай да му се не види! Сега пък защо?

Е как защо? Защото сме Булгаристан. Защото какъв български майстор си, ако всичко върви по график, скучно, по немски. Трябва да има екшън, изненади, престъпване на думата, късане на нерви. Каква Европа, бе! Какъв Шенген! Бях бесен, идеше ми не знам какво да направя. Но знаех, че няма. Защото после щяхме да си останем насред Содома и Гомора, сами, от сол.

Жена ми рева цял ден, обаче стиснахме зъби. Дочакахме да отмине и тоя махмурлук. Работата отново потръгна. Аз час по час търчах до магазина, щото той това забравил, онова забравил, макар вече да записвах на листче. Продавачът ми вика: о, ти идваш с списък! Не отвръщам му – с писък! Човекът клати разбиращо глава.

Гледам, пред магазина стои един досущ като нашия майстор, все едно близнак, само че от мургавата раса. Лендзи се нещо по телефона, върти очи. Чувам: „Мангарита-а!… Ай да ядеме савдолед! После шта водя на зувира, шта прая да умиргаш!”

И тогава ми светна. Какво да ги интегрираме тези сладури, като вече си бяхме интегрирани! Те не искат да станат като нас, затова ние станахме като тях. Мислим на парче. Кажем едно, вършим друго. Плюем си на думата, щото кво е тя – пръдня, само че излязла отпред. И всичките атрибути на един хаотичен живот, в който квото изчукаш – изпукаш.

Ремонтът свърши. Което е вярно, хубава стана банята. Е, сигурно ми умряха не знам колко милиона нервни клетки, но така постъпват майсторите с мангаритите – праят ги да умиргат. Най-хубавото се пише с кръв, както казва Ницше.

На финала и аз му цапнах една хубава ракия. Така де, да се знае на кои ширини живеем.

Сега, седмица по-късно, седнал на новия моноблок, философски си мисля как някой може да възкликне: тоя па, хората в Сирия без глави ходят, той ни занимава с пикливата си баня. И ще е напълно прав.

Прочетете още

Alpen_Edelweiß,_Leontopodium_alpinum_2

Еделвайс

Иван ГОЛЕВ С годините човек все по-често се замисля над неща, които преди е приемал …