Начало / Автори / Николай Кънчев с характер слънчев (година по-късно)

Николай Кънчев с характер слънчев (година по-късно)

xtimthumb.php_.jpg.pagespeed.ic.WpByE8oiWFИван Голев

Миналата година на този ден публикувах тук малък материал за Николай по повод юбилея му. Със сигурност не всички от вас са го прочели, затова си позволявам да го публикувам пак по случай 81-годишнината от рождението му. Още повече, че не виждам какво мога да добавя към думите си за него. Сменям само някои от стихотворенията му по-долу, защото те са по-важните.

„… Ако беше тук, днес Николай Кънчев щеше да пие една-две водки за своята 80-годишнина. Или каквото пиеше. Със сигурност щяха да го почетат най-близките му приятели, с които дълги години умуваха върху това що е поезия (тези, които са още тук). Щяха да му звъннат вероятно и такива като мен, които не бяха сред тях, но го ценяха. Нищо чудно и от някоя недоумряла държавна институция мазен служебен глас да изречеше пет-шест похвални слова. Представям си физиономията му – с каменно изражение, под което бушуваха всичките му изречени и неизречени думи към света, той най-вероятно щеше да съкрати досадната процедура. И да измърмори нещо, което те си заслужаваха.

…Той беше от село, но беше много по-градски човек от мнозина, родени на жълтите павета. Спретнато облечен, гладко избръснат, той бе достолепен мъж, бих казал истински хубавец, ако не прозвучи малко така в тези педалски времена. Често сядаше на една от масичките в кафенето на съфамилника му Ангел номер 5 (за младата публика – Съюза на писателите) и с часове си говореше с някои от приятелите си, по-точно – те говореха, а  той пестеливо се намесваше. Беше гневливо сдържан и любезно груб. Не му ли харесаше нещо, намираше начин да го покаже – не цепеше басма. И потърпевшият си подвиваше опашката.

…С него бяхме от различни поколения, но си имахме уважението. Канил съм го и ни е сътрудничил в списанията „Панорама“ и „Съвременник“ – в първото с преводи, във второто и със свои стихове. Имаше периоди, в които чувах, че имал проблеми по изданията, а това за него бе тежко – той, доколкото си спомням, се издържаше основно с литературен труд. Не знам да е работил някъде като редактор, както се препитаваха мнозина от нас. Веднъж ми каза, че всеки ден сядал като чиновник пред пишещата машинка и часове наред чегъртал думите. Тогава това ми се стори идиотско – поне в частта на личното му творчество. Как можеш да пишеш поезия с часове, дни, месеци, години. Лично аз по тази причина емигрирах в прозата – там наистина си иска здраво бачкане. Но поезия?… Ала ето че времето ме опроверга. Николай написа трийсетина стихосбирки и преведе навярно още двайсетина книги с поезия. Това само с дуенде не става, иска се и дупенде.

…Веднъж писателят Анастас Павлов, Тасо, голям зевзек и също един от постоянното присъствие в кафенето, ме спря на улицата: – Измислил съм епиграма за Николай Кънчев! – Кажи я. – Николай Кънчев с характер слънчев. Ха-ха-ха-ха… – заля се в носовия си смях и отмина. Смешното бе, че приемахме Николай по-скоро за темерут, за мрачен човек. Но сега, от позицията на отминалите години, епиграмата на Тасо вече не ми прилича на епиграма, а на вярна оценка за него. Стиховете му съдържат толкова светлина и пъстрота, че само човек с вътрешно слънце би могъл да ги напише.

…Навярно за Николай има изписани много страници, разказани са спомени от хора, които го познаваха много повече от мен. Споделям в днешния ден тези изречения единственно за да припомня, че го имаше и го има в българската поезия – самотен, различен, особен, страстен, интелектуален, работлив, прецизен и най-вече – обичащ словото и интересуващ се от другите. Дано тези, дето четат само себе си, попрелистят отново написаното от него и преведеното от него.

Честит ти осемдесетак, Николай!“

 

МОЕТО БЕЗСЪНИЕ Е БДЯЩО ВРЕМЕ

Мойте мъртви ми говорят за живота.
За живота, който вече са видели
и от двете му страни, и ми разказват…

Между живите и мъртвите все още
съм на ничия земя, обрасла с хора
от растения, при пълна безопасност.

Аз съм сам като сапьора, който знае,
че минираният мост е охраняван
от самите мини, докато ги разминира…

Непреминал, гледам как на хоризонта
правят утринна гимнастика лъчите
и укрепват моето душевно здраве!

 

ПОД НАДЗОРА НА САМОТО СЛЪНЦЕ

Моят телескоп все още е коминът
все едно в чий дом, където и да бъда
аз съм като у дома си безприютен.

И през моя телескоп аз нощем гледам
как потомък на магьосница с метлата
на седло без кон минава над комина,

как играчите на карти преиграват
в своята игра, докато проиграят…
Те са под надзора на самото слънце.

Въпреки гнева си то все пак изгрява!
Сабята на справедливия джелатин
е сгъваема и винаги помилва.

 

ПЛАНИНАРЯТ ИЗВИСЕН НА ИЗЛЕТ

Винаги когато е неделя
въздухът ме тегли в планината.

Там чак около Сатурн се вижда
синьото мънисто на небето.

Вятърът претърсва облак, който
е откраднал слънцето за малко..

Този грях на висота ми дава
право да се извися над него.

Еверест все пак ще си остане
у подножието на безкрая.

 

НОЩНА СТРАЖА

Ние крачим с ускорени крачки,
за да ускорим самото време.

Над главите ни в небето черно
е невидимото черно слънце.

През града отекващ ние крачим
към световен ред и към вселенски…

Този ред се вижда само нощем,
всичко друго е от ден до пладне.

Тази нощ денят ще пренощува
в кулата на градския часовник!

 

В ПАЗВАТА НА НАЙ-СЪРЦАТАТА ПРИРОДА

Моето откраднато сърце е скрито
в пазвата на най-сърцатата природа
и ще трябва първо нея да открия.

Колко много скрита светлина в очите
на животните, които като лампи
са привлекли вече златните мушици.

Влагата в очите на тревите става
на сълзи от радост, гледам как в росата
моите очи са нейните зеници.

Върху златните обувки на пчелите
има тичинков прашец, а не прах от
пътя извървян безкрило от пчеларя…

 

ЗАГУБЕН СРЕД ИГРАЧИТЕ НА КАРТИ

Аз не знаех правилата на играта
и не знаех, че съм печеливша карта
на съдбата сред играчите на карти.

Ударите на сърцата още тропат
на вратите на живота и той още
им отваря сутрин и затваря вечер.

Топлината помежду ни не стопява
скрежа по главите им, но се стопяват
техните тела пред восъчните свещи.

Кой каквото е изгубил и спечелил…
О, колко залязващи слънца изгряват
в паметта ми, опростил съм им петната!

 

НО КАКВО Е ТАМ ТОВА НАКРАЯ?

Сякаш облаци след дъжд остават
мокри по перваза на небето.

Сякаш още съхнат пелените
на детето, вече мъж пред полет.

Сякаш на летището, което
е за кацане, не се излита.

Сякаш каца му жена крилата
и опитва се да го окриля.

Сякаш в порив да я обладае
вдигнал е престилката ù само.