Начало / Критика / 28 години след 10 ноември: Карл Сейгън за четенето като ключ към демокрацията

28 години след 10 ноември: Карл Сейгън за четенето като ключ към демокрацията

carl-sagan„Четящият човек е знак, че в света има ред“, пише поетесата Мери Руфъл. Четири века по рано Галилео Галилей заявява, че книгите дават свръхсили на човека. Тези думи отекват в написаното от Карл Сейгън през 20 век – че книгите са доказателството, че хората са способни да правят магия, пише сайтът BrainPickings, точно когато изтече седмицата на писателя в сайта на книжарници „Хеликон“.

Малко преди смъртта си през 1996 г. изразява убежденията си в есе със заглавие „Пътят към свободата“, написано в съавторство с Ан Дрюан – творчески директор на проекта Golden Record и негова голяма любов. Със своя неповторим поглед, Сейгън поставя чудото на писаното слово в еволюционната перспектива:

„През 99% от времето на своето съществуване човечеството не е могло да чете или пише. Това велико изобретение не съществува. С изключение на собствения опит, почти всичко познато се предава от уста на уста. И подобно на играта „Счупен телефон“, след десетки и стотици поколения информацията бавно се променя и губи.

Книгите променят всичко това. Книгите, достъпни на ниска цена, ни позволяват да познаваме миналото с по-голяма точност, да маркираме мъдростта на вида си, да разбираме гледната точка на другите и то не само на тези, които са на власт; да се наслаждаваме на най-добрите творения на природата, на най-великите умове за цялото ни съществуване. Те позволяват на отдавна отишли си хора да споделят с нас мислите си. Книгите могат да ни придружават навсякъде. Книгите са търпеливи, когато ние сме бавни, позволяват ни да препрочитаме трудните им пасажи толкова пъти, колкото ни е нужно и никога не критикуват грешките ни.“

Повече от век, след като Уолт Уитман настоява, че литературата е ключова за здравословната демокрация, Сейгън добавя: „Книгите са ключът към разбирането на света и участието в демократичното общество“.

Отразявайки проницателния поглед на Хана Арендт за това как тираните използват изолацията като оръдие на подтисничеството (а нима има по-съкрушителна изолация от тази на съзнанието?), Сейгън пише:

„Тираните и авторитарните лидери винаги са знаели че, литературата, знанието, книгите, вестниците са потенциално опасни. Те могат да внедрят идеи за независимост и дори за бунт в главите на читателите. През 1671 г. управляващият Британска Кралска Колумбия пише: „Благодаря на Бог, че няма безплатни училища или издания; и се надявам, че няма и да имаме в следващите сто години. Ученето носи неподчинение, ереси, секти, а печатното слово ги разпространява и критикува най-доброто управление. Господи, закриляй ни и от двете!“

Взимайки предвид сложните социално-икономически процеси и мощното влияние, което книгите имат върху тях, Сейгън споделя собствения си опит: „Ан Дрюан и аз произхождаме от семейства, които познават пълната бедност, но родителите и на двама ни бяха отдадени читатели. Една от нашите баби се научила да чете, защото баща й платил чувал лук на пътуващ учител. И тя чела в следващите сто години. Родителите ни бяха възпитани от системата на публичното образование в Ню Йорк. Те следваха официалните предписания за детското хранене, а книгата ни за детското здраве беше лепена толкова пъти, колкото страниците й се разпадаха. Ъглите й бяха прокъсани, ключовите съвети – подчертани. За известно време родителите ми отказаха цигарите – едно от малкото им удоволствия, останали им по време на Голямата депресия. Но така децата им можеха да получават витамини и минерали. Ан и аз сме били много щастливи.“

Сейгън заключава: „Бедността, невежеството, безнадеждността и ниското самочувствие създават попретуум-мобиле, които смачква мечтите на поколение след поколение. И ние всички плащаме цената за продължаващата му унищожителна работа, а неграмотността е неговото гориво. Фредерик Дъглас твърди, че образованието е пътят от робството към свободата. Има много видове робство и много видове свобода. Но четенето винаги е пътят“.