Противоречията на Нобеловата награда за литература: от отказа на Сартр до мълчанието на Дилън

05.10.2017 Свят

Днес целият свят на литературата тръпне в очакване да разбере кой ще е новият носител на Нобеловата награда за литература. Агенция „Франспрес“ подготви сбита история на най-противоречивите моменти в историята от 1901 г. насам.

Полемиките

През 1964 г. носител на най-важния приз е френският философ Жан-Пол Сартр, чиито политически философски текстове до голяма степен се базират на критиките срещу институциите. Той е първият писател, който отказва приза. В обяснението си Сартр пише, че „винаги отказва официални почести“.

Други лауреати предизвикват учудване, защото са членове на Нобеловата Академия, която избира лауреатите. Сред тях са малко известните шведи Ейвинд Йонсон и Хари Мартинсон, които през 1974 г. побеждават във вота автори като Греъм Грийн, Сол Белоу и Владимир Набоков.

През 1989 г. също избухва недоволство. Журито е залято от обществен гняв, след като не подкрепя английския писател Салман Рушди, който тогава получава смъртна присъда от иранския аятолах Хомейни.

През 2015 и 2016 г. избранициет на Нобеловия комитет също предизвикаха вълнение. През 2015 г. приза получи белоруската писателка Светлана Алексиевич, чиито книги са по-скоро художествено-политически репортажи. 12 месеца по-късно светът беше направо шокиран от избора на Боб Дилън, който със сигурност е по-познат като музикант, а не толкова като поет. Шокът от избора на Дилън е подсилен и от дългото мълчание на музиканта, който не се поява да получи наградата си и дълго време не казва и дума пред медиите за приза. Той дори сваля от сайта си съобщението за голямата почест, която му е оказана.

В последните 20 години още един лауреат разделя общественото мнение. Става дума за Дарио Фо, италианският сценарист и актьор, който е описан като „шут“ от Академията през 1997 г.

Големите забравени

Шведската академия признава репутацията на писатели като американците Уилям Фокнър (1949), Ърнест Хемингуей (1954) и Джон Стайнбек (1962), или французите Андре Жид (1947) и Албер Камю (1957). Сред големите имена, печелили приза за Ръдиард Киплинг (1907), Самуел Бекет (1969) и Габриел Гарсия Маркес (1982).

Но все пак много престижни имена в света на литературата така и не получават признание. Сред рях са Джоузеф Конрад, Джеймс Джойс, Марсел Пруст, Пол Валери, Хенри Джеймс и Вирджиния Улф. Въпреки наличието на толкова очевидни кандидати, Академията предизвиква недоволството си, като предпочита автори, напълно непознати извън границите на родината си, каквито са исландецът Халдор Лакснес (1955), Ерик Аксел Карлфелд (1931), Одисей Елит (1979) и Ярослав Зиферт (1984)

Освен това впечатление прави и малкият брой дами, които получават престижната награда. За периода 1901 – 1990 само 6 жени са били отличавани, а обшият брой на дамите, носителки на Нобел за литература е 14. В периода 1901 – 1985 г. само 8 лауреати са извън Европа и САЩ.

През 1913 година индиецът Рабиндранант Тагор става първият неевропеец, спечелил Нобеловата награда, като Академията обяснява решението си с „неговата дълбока, чувствена, свежа и красива поезия“. Арабският свят „получава“ първия си лауреат доста по-късно – през 1988 г. в лицето на египтянина Нагуиб Махфуз. Една от причините за редкия избор и трудностите на членовете на журито на Нобеловата награда да избират не европейци е „загубата в превода“, както и липсата на информация в интернет за тези автори. През 1986 г. нигериецът Уоле Сойинка е първият африканец, който получава голямото признание. Първият китаец е Гао Синджиан през 2000, а през 2006 г. Орхан Памук е първият турчин, удостоен с високата чест. Япония обаче все още чака своя миг, като за поредна година фаворит за приза е Харуки Мураками.

Нобеловата Академия защитава своята политика на „идеализъм“ според волята на основателя си Алфред Нобел. Може би за това журито често подкрепя дисиденти, бежанци, опозиционери, бунтари и писатели, които са забранявани в родината си. Такива са изборът от 1967 г. Мигел Анхел Астуриас от Гватемала и Пабло Неруда от Чили (1971). По време на Студената война някои от изборите са наистина противоречиви, като Чеслав Милош от Чехословакия (1980) и Сейферт от бивша Чехословакия.

Най-популярният подобен случай обаче е свързан със съветския писател Александър Солженицин, който трябва да откаже приза, защото се страхува, че няма да може да се върне в родината си, ако присъства на церемонията по връчването й. Той приема огромната чест чак четири години по-късно.