Начало / България / Как България стана главен герой във вече успешни и тепърва очаквани англоезични романи

Как България стана главен герой във вече успешни и тепърва очаквани англоезични романи

Светослав Тодоров

zx620_3025249Миналата година България се появяваше неочаквано често в литературните новини на англоезичните медии – не заради местен успех, а заради романа „Каквото ти принадлежи“ на Гарт Грийнуел, чието действие се развива в България. Историята за сложната връзка между американски учител в София и българин с доста проблеми получи огромен международен успех – романът стигна до номинация за Националната награда за литература на САЩ, а по-рано тази година получи британския приз за литературен дебют.

По-рано тази седмица онлайн и в аудио формат в The New Yorker излезе разказът An Evening Out, развиващ се в София и представен като история, даваща още един ъгъл към сюжета на „Каквото ти принадлежи“ и културните сблъсъци, които главният герой преживява (ако не сте предполагали, че поп фолк певицата Андреа някога ще бъде спомената в The New Yorker – е, този момент дойде).

Елизабет Костова е родена в Кънектикът през 1964 г. Като дете тя чува българска народна музика по радиото, което поражда интереса ѝ към културата и фолклора на Източна Европа. По време на следването си в Yale тя дори е диригент на славянски хор. Посещава България за пръв път в края на 80-те. Дебютният ѝ роман The Historian, достигнал до бестселър №1 в класацията на New York Times, е отчасти базиран на измислени събития в България от средата на XX век и. Втората ѝ книга, The Swan Thieves, се появява през 2010 г. и остава в топ 20 в продължение на 20 седмици. Почти изцяло ситуирана в България, The Shadow Land излезе тази година и ще се появи на български от „Колибри“ през есента.

Тази година страната ни присъства в ревютата по повод The Shadow Land на Елизабет Костова, която изследва българския фолклор още от 80-те години. В книгата писателката, омъжена за българин и от години развиваща едноименната си фондация за разностранни литературни проекти и програми, разказва за Александра – американка, която през 2008 г. пристига в България малко след смъртта на брат си и започва работа като учителка по английски в София. Случайна среща с възрастна двойка отвежда героинята на пътешествие. Така научава историята на цигулар на име Стоян Лазаров, загинал в лагера в Ловеч. Акцент в книгата е и нежеланието на местните политици да разгласят истинския размер на престъпленията на комунизма в България.

Какво всъщност прави България интересна?

Елизабет Костова бързо уточнява, че би било неправилно да слагаме знак за равенство между героинята и авторката. „Александра намира една много различна България от тази, която аз заварих през 1989 г. Две десетилетия по-късно това е част от глобализирана Европа, докато аз бях свидетел как страната прави първи крачки отвъд комунизма, а традициите ѝ са видни навсякъде. Докато пишех, трябваше често да внимавам да не обърквам моите първи впечатления с тези на героинята“, казва писателката пред „Капитал“. Тя работи по романа в продължение на осем години.

България се споменаваше и покрай биографичните детайли около Гарард Конли, също преподавал в Американския колеж за няколко години и също с книга на ЛГБТ тематика – Boy Erased (мемоар за детството му и изпращането му в религиозен „анти-гей“ център в края на тийнейджърски му години), написана в София и която ще бъде екранизирана от Джоуел Едгертън във филм с Никол Кидман, Ръсел Кроу и Лукас Хеджес. В момента Конли живее в Ню Йорк.

„Когато си някой, който идва отвън, винаги е трудно да пишеш уверено за място, което не е част от твоя произход и култура“, казва Елизабет Костова. „Прочетох всичко, до което можах да се добера – от изследвания на западни учени през интервюта на българи, направени точно след социалистическия режим. Няколко сайта с архивни снимки от периода бяха изключително полезни. Разговарях с много хора от различни поколения и различни слоеве от обществото, пътувах по-надълбоко в страната, отколкото преди. Също така слушах, включително по време на писането, тази класическа музика, която героя на цигуларя би трябвало да е изучавал в младостта си, по време на Втората световна война. Всичко около тази книга ме накара да се чувствам по-близка до страната, която познавам от вече 28 години.“

Los Angeles Review of Books асоциира романа със „Сърцето на мрака“ на Джоузеф Конрад и го определя като изключително важен заради засягането на проблема с поддържането на паметта на загиналите в комунистическия режим. А с това и напомнянето, че „миналото никога не е просто минало“ и всичко, което се случва в една държава, може да се случи и в друга.

Според писателката има и практична причина авторите все повече да избират непопулярни локации за историите. „Място, което не е добре известно на широката публика, е със сигурност по-интересно за читателите от място, което е било описвано толкова много пъти. Когато имах срещи с читатели в САЩ и други страни, изключително удоволствие беше да видя колко много хора се заинтересуваха от България само заради историята. Някои дори вече са планирали пътешествията си.“

Елизабет Франк е родена в семейството на петкратно номинирания за „Оскар“ сценарист и режисьор Мелвин Франк през 1945 г. в Лос Анджелис. Журналистическите и критическите ѝ текстове са излизали в издания като New York Times и The Nation. През 1986 г. е наградена с „Пулицър“ за Louise Bogan: A Portrait, биографична книга за поетесата Луис Боган (1897 – 1970). Франк дебютира като романист със спечелилата позитивни отзиви Cheat and Charmer през 2004 г., а книгата е издадена от „Сиела“ и в превод от Ани Орешкова под името „Измамен чар“ през 2012 г. В момента преподава в Bard Collage в Ню Йорк и прекарва всяко лято от години насам в София.

За носителката на „Пулицър“, писателка, критик и преподавател Елизабет Франк предстоящият ѝ роман, развиващ се също в България, е вече 10-годишен проект. За книгата An Outpost of the Empire тя ни разказва по време на поредното си лято в София. Сюжетът се развива между 1999 и 2004 г., а бомбардировките в Югославия и мандатът на Джордж Буш са също вплетени в нея.

Връзката с България започва в края на 90-те години, когато един от братята й и съпругата му решават да осиновяват две деца от ромски произход, родени в България. Единственият човек, когото могат да попитат за детайли около страната, е българин, когото Франк познава от мейлинг лист със завършилите международното училище на Женева, където учи като дете, преди да се установи със семейството в Холивуд покрай баща си, който е режисьор и сценарист. Кореспонденцията става редовна и довежда до първото посещение на Франк в България през 1999 г.

Близо две десетилетия по-късно тя определя София като втори дом. В апартамента си в Ню Йорк тя има рафт, посветен само на литература, свързана с България. Чела е Иван Вазов, Йордан Йовков, Елин Пелин, Николай Хайтов, Никола Вапцаров, Елисавета Багряна, а партньорът ѝ в живота, който е българин, я запознава с поезията на Христо Ботев. Като една от най-любимите в колекцията си посочва „Строителите на съвременна България“ на Симеон Радев, а от съвременните автори харесва Георги Господинов, Димитър Кенаров, Здравка Евтимова, Владислав Тодоров. Покрай проучванията си тя открива The Corpse Dream of N. Petkov, роман на Томас Макгонигъл, вдъхновен от историята на екзекутирания от комунистическия режим политик и опозиционер Никола Петков (1893 – 1947). Запозната е с чуждестранните изследвания на българската история, както и с трудовете на Цветан Тодоров.

„На нощното ми шкафче е книга със събраната поезия на Валери Петров, с когото сме си писали и на английски, и на български. Имам чувството, че английският му беше по-добър от моя. Какъв човек, какъв дух!“ Като есеист Франк е писала за българската поезия и култура в американски издания и е преподавала Ботев по време на лекциите си в нюйоркския колеж Bard.

„Човек трябва да се пази от самоцелното търсене на новото. България със сигурност не е популярна в англоезичната литература, което може да накара този, който пише за нея, да се почувства като откривател и новатор. Но новото не е задължително добро и често романи, които разказват за други страни, се превръщат в пътеписи. Откривателството не е достатъчно. Ако нямаш добра история за разказване, екзотиката няма да те отведе много далеч. А и все повече чужденци откриват България – в един момент тя няма да е вече нещо непознато. Така че първото, което един автор трябва да има, е съдържание, история, която да говори за човешките състояния. А останалото, в случая животът във България, дава необходимите цветове.“

Местните проблеми са световни

Романът, по който Елизабет Франк работи, е провокиран от повсевместното разочарование, което тя долавя у българите от събитията по време на прехода, неизпълнените обещания, корупцията, икономическите проблеми, наследяването на най-лошите черти на капитализма и както тя се изразява, „демонизирането и отхвърлянето на някои от добрите неща в социализма“, застрояването и екологичните проблеми в страната. Спомня си, че в колежа е имала български студенти, които са отделяли от стипендиите си, за да изпращат пари на родителите си. Сред проблемите, за които най-често чува, е липсата на достатъчно линейки в София.

„От това усещане на разочарование не може да се избяга. Но причините да ме интересува са също така поколенчески. Родена съм дни след края на Втората световна война и повечето ми приятели са на моя възраст и сме израснали от различните страни на студената война. Освен истории за рокендрол, бункери и Виетнам има и други споделени теми и това е общото разочарование, че много от промените, за които се надявахме, не се осъществиха“, казва Франк, критична към настоящето на страната си, особено по отношение на наложените от Тръмп промени в здравната политика. „Тези, които се надяват да заживеят в САЩ, не осъзнават колко е ужасно е да си болен и възрастен в тази страна.“

В гнева на местните и собствения си опит тя вижда проявление на дълбоката любов към страната. „Нищо не е по-важно от наблюдението, но то не е безгрешно. Човек може да не интерпретира правилно това, което вижда. В продължение на години се страхувах да разчитам възможно най-точно всички традиции, културни особености, жестикулации и т.н. Но вече се вдъхновявам от моментите, когато си объркан и не ги разбираш. И така всъщност си наясно, че винаги ще си чужденец и аутсайдер, колкото и да обичаш и да се чувстваш „у дома“. Според мен това е начинът да си изградиш реална представа от мястото и едновременно с това да си отворен към всичко, което то може да ти даде.

Материалът е от: http://www.capital.bg/light/tema/