Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
Веднъж надвечер, преди години, седях в читалнята на радомирското читалище „Напредък” и чаках за нещо. Бях сам. Отвън, на площада, високоговорителите гърмяха, а млади възбудени хора в народни носии здраво дзупаха върху естрадата. Гледал ги бях доста пъти, знаех им всичките подскоци и финтове, та не ми беше интересно. По едно време взех от рафта първата попаднала ми книга. Беше „Антология на световната любовна лирика”, издание на „Народна младеж” от 1967 г. Разтворих я на първото стихотворение, „Елегия”, зачетох го и след няколко минути седях с разбито сърце, а по страните ми се стичаха сълзи.
Египетският неизвестен поет ми говореше от името на млада жена някъде от недрата на времето. Нейният любим Артемùдорос бе мъртъв и тя му отправяше най-простите и трагични слова, които до тоя момент бях чувал: Какво да правя? Къде да ида? Как да живея? Любимият ù бе вече в ноктите на жреците, които обвиваваха с платно тялото му лента по лента и тя никога повече нямаше да зърне лицето, косите, плещите, пръстите му. Щяха да нарисуват лицето му на саркофага и после да го поставят в ниша, и да се смеят, когато тя дойде да прегърне тялото му.
След години щяха да пристигнат хора и да питат кой е бил този Артемидорос? Щяха да им кажат. А после при него щеше да спре чужденец и да оскверни саркофага, да размотае лентите с безбожна ръка и да намери шепа прах само… Прах като нейния.
Може би после добрият Озирис щеше да приеме душите им и подир тридесет века да ги превърне в нетрайни форми: в змии, във птици, в зверове разни. Додето не дойде нов ден предсказан и сам не стане на прах Озирис, забравил всички, от всички забравен.
Жената знаеше само една дума от многото, които си бе казала с нейния Артемидорос, най-скъп ù от всички на тая земя и на небето: и шеговити, и пълни с обич. Една-едничка от техните клетви, от техните приказки и обещания, от жалбите техни, от техния смях. Една-едничка, която щеше им остане в тяхното дълго, вечно мълчание: сбогом!
Ето това сбогом ми разказа играта.
Наскоро синът ми рече: тате, дай да разчистим стайчето, че е препълнено. Ползваме едно малко помещенийце на етажа в блока, щото мазето ни за нищо не става. Заехме се и извадихме сума ти боклуци, по-точно – стари вещи и дрехи, които не бяхме имали смелостта да изхвърлим, водени от … и аз не знам от какво. Докато ги пробирахме, измъкнахме малък кашон с книги. И тях сърце не ми бе дало да разкарам, просто ги бях сложил там, успокоявайки и тях, и себе си, че е временно… Внесох ги обратно вкъщи. Стояха седмица-две на шкафчето в коридора, додето синът ми пак ми даде зор. Прав беше – затова ли ги извадих от оная дупка, за да стоят тук. Накрая ги награбих и ги турих зад вратата в стаята си, пред пълната с книги малка библиотечка, на купчина. Поне да са си при свои.
И тогава я видях: същата тая антология – с бялата обложка с нежната рисунка на Пикасо. Имал съм я и аз. Защо я бях тикнал в този кашон, без дори да я обвия в ленти, без да изрисувам върху него ничие лице, защо я бях напъхал в това стайче, подобно на ниша – идея нямам.
Отново прочетох елегията и отново сърцето ми се сви, еле пък като видях кои са преводачите ù – Григор Ленков и Любен Любенов. И двамата отдавна бяха при Озирис. Помнех ги, с Любен дори се познавахме.
Сложих книгата на шкафчето до главата си и сега, от време на време, си я отварям и…
Здравей, Артемидорос!
