Начало / Колонката на... / Тежка българска кахърност

Тежка българска кахърност

dsc_0113-1-e1474377348780-300x268-300x268Николай ФЕНЕРСКИ

Спирам на „Богориди“ край кашоните със стари книги. Да ровя из тях ми е непреодолим навик, може все нещо да излезе, макар че през последните години не съм си купувал стара книга. Дори да е четено и харесано, пак го поглеждам… И ако е много добро, пак си го взимам, ще го подаря на някого. Но този път се водя от експеримента, който съм решил да спретна. Търся книги от български автори, които не съм чел, не са твърде популярни и са от съвремието ни или от обозримото минало. Целта ми е да намеря книга, която отговаря на няколко качества. Трябва да притежава: а) зрялост, б) възпитание, в) посока, г) лек стил. Сещам се, че едно време имаше един писател, който се приближаваше до тези изисквания, казваше се Мирон Иванов. Но днес той е абсолютно забравен, както ще бъдат забравени всички български писатели от настоящето и бъдещето. Факт.

Джагаровизмът и левчевизмът не са литература, а са литературни трендове. Днес има други, тези споменатите вече излязоха от мода и затова не е неприлично да бъдат назовавани. А, ето още една черта, която не откривам у българската литература – бунтарство и откровеност – това е една черта, не са две. Навсякъде конформизъм и примиренчество. Прикритост и овче преклонение пред „европейските ценности“. Никой писател днес не казва открито и високо неудобни истини. Не смее, за да не бъде остракиран. Или просто игнориран, защото днес и литературните погроми са демоде. И така, задавам на няколко свои приятели едни и същи въпроси, свързани с проучването на сергиите за стари книги. Защо не четат съвременна българска литература? В кашоните беше открит шедьовърът „Калуня“, там има и възпитание, и стил, и посока. Но това е изключение. И живите от поколението, запомнило приживе Божинов, постоянно ми пилят на главата, че „Калуня“ „не е кой знае какво“… Хайде бе! Вие написахте ли нещо такова, което „не е кой знае какво“? Май не сте, драги. Май си останахте на по-ниското ниво, но не сте виновни, толкова си можете.

Държа да подчертая изразително, че хората, разпитани в анкетата ми, са с литературен вкус, че разбират от кладенчова вода, а някои от тях са и филолози. Следват отговорите им, българската литература днес е: маниерна, нахална, претенциозна, посредствена, самовлюбена, дълбоко провинциална, ненормално фъфлеща, самоизтъкваща се – глей ме какъв съм пич, плюс онези критерии, по които търсех – липсва ù възпитание, не е зряла, не води никъде, няма посока, няма убеждения и ценностна система. Дори да има нещо добро, казват ми хората, то е доста семпло, стига само донякъде, прави дисекция, разрязва тялото, описва какво вижда, разказва за това видимото, открива или не открива болест по вътрешните органи и дотам. Колкото и описанието да е изчерпателно, то не стига по-далече от видимостта. А нали това правят писателите – гледат зад привидностите. Българският писател не иска да гледа зад видимото, той си остава при диагностицирането и не му достига проникновеност. Като се опитва да компенсира този генетичен недостатък с крещене. Сякаш крясъците могат да заместят смисъла.

Друг отговор от своеобразната ми анкета – не чета съвременна българска литература, защото ми прилича на български филм с арт претенции. Камерата стои на едно място в продължение на няколко минути и не мърда. Дълъг кадър, който трябва да ми каже нещо специално, обаче нали съм тъп зрител, аз не се сещам какво е то, прекалено задълбочено е, единствено в главата на режисьора е, затова започвам да се прозявам. Може режисьорът на този ужасен филм да е много повлиян от Тарковски, но той не е Тарковски и такива кадри просто не му отиват, защото ги прави самоцелно. Като самоцелните крясъци на писателите от днешния тренд. Времето на крясъците отдавна отмина, но тях ги държи някаква инерция, явно. Не спират да говорят на странните си езици. Но дори да е крясък, той трябва да притежава заряда на „Обериу“, да речем, иначе не си струва.

За финал на проучването добавям и своя отговор на въпроса. Рядко чета днешните ни писатели и литературата им. Защото е кахърна. Не мога да прочета книга на Г. Тенев или В. Щерева или дори и на най-популярните от поколението 40 – 50, даже пари да ми дават… Да ми кажат ето ти сто лева, прочети това и това – не и не. Срещу хиляда може и да се навия. Не навлизам в подробности – че текстът на новия писател е гробовен, тромав, грапав, спънат като кон с букаи, а обобщавам само с тази дума – кахърен. Присъединявам се към предишните отговори, затова съм ги споменал. Но най-големият проблем според мене е тази непреодолима, самобичуваща се, мазохистична българска кахърност. Искам да чета за проблемите, искам да чета криминални истории, съвременни истории за нещастни влюбвания, всякакви български истории, но не искам да са ми поднесени по тоя безхитростен и семпъл начин. Без две важни авторови нотки в тях – на ирония и на близост с героя. Ако ще са ми сготвили, да не ми слагат в манджата единствено чубрица, щото тука така се правело и чубрицата била традиционна. Байгън от чубрица. Да турят чат-пат и по малко лют пипер, кориандър, куркума, босилек, джоджен… Ама не всичко накуп, а две-три съставки по свое усмотрение. А понякога е най-добре да няма нито една подправка, да се запази натуралният вкус на месото. Омръзна ми от блудкаши. Сготвил оня някакъв буламач и ми го пробутва. Мисли си, че шедьовър е избацал.

Да предписвам лекарски рецепти не ми е работа, а с готварските обичам импровизациите, така че няма да давам акъл, кой съм аз, че да го правя… Приемете го като приятелско предложение, че може би е време да препрочетем Мирон Иванов, за да се отлепим от оная мрачност, дето даже и от стършелите лъха. Не им е лесно и на тях, години наред как се поддържа високо ниво, не става, хуморът им е влязъл в една схема, от която няма отърване. Уж смешно трябва да бъде, но смешно пише Хашек, а тук някак все го избиваме на зъбене. Като почнах с чехите – вижте и „Девет приказки и две в повече“ на Чапек – отговаря на всичките ми изисквания от началото на текста. Такава лекота и добро възпитание у нашите съм срещал единствено при Красимир Дамянов с „Приказки за злояди деца“. И приключвам с още две заглавия, добри книги, не шедьоври, просто добри книги, чиито висоти трудно би достигнал българският писател – „Секиразада“ на поляка Едвард Стахура, шеметно писане, и „Любавини“ на Василий Шукшин, която затворих вчера, история с кръв, с насилие, но леко поднесена, без да отвращава и горчи, без да нравоучителства. И двамата със Стахура просто обичат своите герои и тая обич личи от всеки ред. Това е – обичайте си героите.

 

Прочетете още

xxxphpqhkwvk_559x345-300x185.jpgMic_.utXdj7vAI2-300x185.jpg,Mic_.bQdu7GjFPB-300x185.jpg.pagespeed.ic.K_ivkz6GJX

Изоставаме

Николай ФЕНЕРСКИ Когато говорим за Деня на будителите, отново става въпрос за все същата стара …