Лира Литературно-рекламна Агенция
Разговор на Людмила Еленкова с Людмила Миндова за есеистичната ù книга „Другата Итака. За дома на литературата“, ИК „Изток-Запад“. София, 2016 г.
Как митът за Одисей изразява югославската литература от XX в.?
„Митът за Одисей“ е заглавие на известната книга на Тончо Жечев, който чете чрез странстванията на славния митичен герой както българската национална култура, така и световната литература. При мен тази идея за одисеевската „червена нишка“ в литературата дойде главно от заниманията ми със сръбската литература, и по-специално творчеството на Милош Църнянски, Данило Киш, Йован Христич, Иван Лалич… Особено по отношение на Христич и Лалич голямо значение за мен имат преводите и критическите текстове на Светлозар Игов, който ги въвежда в българските читателски среди със съвсем ясно съзнание за важността на литературния контекст. Книгите на Игов показват бърза и богата асоциативна мисъл, която е в състояние да открива онези важни сродства, без които всяко произведение би останало откъснато и затворено в себе си. Есето „Другата Итака“, което впрочем е посветено на Игов, говори точно за това – за невероятната способност на умове като неговия да откриват явления и да пишат за тях така, че да поддържат „дома на литературата“ в постоянен процес на пресътворение, да го оживяват.
Колкото до одисеевския мит, авторите, които споменах, интепретират съвсем конкретно в творчеството си одисеевската съдба и я възприемат като един вид основна същност на литературата. Трябва да се каже обаче, че одисеевският мит се променя в историята на литературата. В различни епохи и културни ситуации от него се актуализират различни моменти. Голям обрат за съвременната литература е „Одисей“ на Джойс, който създава образа на модерния странник. Там, знаем, странстванията на модерния Одисей, на Улис, са в съвсем ограничено време и пространство и тъкмо в това е голямото преобръщане. Както, разбира се, и в огромната ирония, с която е заредена тази литература. Данило Киш, за когото модерната „Одисея“ на Джойс представлява голямо вдъхновение, въвежда темата по разнообразни начини в романите си и особено в „Градина, пепел“ и „Пясъчен часовник“. Прави го и в един от разказите в „Гробница за Борис Давидович“, чието действие се развива в Дъблин и още в самото начало споменава за „един двойник на Дедалус“. Един от главните герои в романа на Джойс е Стивън Дедалус…
Няма да навлизам сега по-надълбоко в темата, но само ще кажа това, на което обръщам внимание в „Другата Итака“ – модерният Одисей не се завръща. При него завръщането е невъзможна мисия. И затова неговата Итака е „друга Итака“. Завръщането към първата е фикция, мираж. Нещо повече – този странстващ човек-разказ на ХХ и ХХІ век съзнава прекрасно това. Неговата „друга Итака“ може да е и самото литературно пространство, но тъкмо то е винаги един незавършен процес. Така или иначе никой не е в състояние да каже „Това е то!“ Литературата е винаги нещо повече. Нещо, което непрекъснато провокира човешките способности за разбиране най-малкото с това, че винаги е поне една идея пред тях.
Войната очерта ли нови граници и за книгите?
Войната е чудовищно изпитание за човека и вероятно един от основните поводи да съществува литературата. Войната, болестта, смъртта и напук на тях любовта са вечните теми на литературата. Срещаме ги в древните епоси, срещаме ги в литературата от всяко време и място. В югославското литературно пространство преди разпадането на Югославия войните не само съществуваха като тема, но може да се каже, че докато Втората световна война продължаваше още да има своята актуалност, избухна новата война, която отново направи така, че литературата да говори предимно за смъртта и омразата. И така например се появи един от особено добрите романи от края на миналия век – „Предумишлено убийство“ на Слободан Селенич (българската аудитория познава и романа, и филма по него). В този роман Селенич среща по изключително умел начин недоизживените травми и потулените разделения от Втората световна война заедно с югоразпадането, но голямата сила на романа е, че показва всичко това през конкретни човешки съдби, чрез преживяванията, мислите и вкусовете на няколко човека, без да натрапва послания.
Много автори писаха за войната в Босна и югоразпадането – не само в белетристиката, а и в лириката, и в драмата. На български е преведена една внушителна част от произведенията, които успяха да направят от тази ужасяваща тема добра литература. В прозата не можем да не споменем Давид Албахари, Милорад Павич, Дубравка Угрешич, Владимир Арсениевич, Светислав Басара, Миленко Йергович, Анте Томич, Симо Мраович, Горан Петрович, чиито преводи на български дължим на Жела Георгиева, Русанка Ляпова, Рада Шарланджиева… В поезията – Ганчо Савов например състави антология на съвременната хърватска поезия, която тематично изцяло е свързана с последните войни. Негов е и първият превод на Йосип Ости на български с книгата му „Сараевска книга на мъртвите“. И още една забележителна книга – „Сърце под снарядите“ на Изет Сарайлич в съставителство и превод на Валери Петров. Не са само те, разбира се, а югославските литератури се радват на много добър прием у нас. В театъра, освен традиционно доброто присъствие на Бранислав Нушич, през последните години с успех се поставят пиеси на съвременни сръбски, словенски, хърватски драматурзи. Сред тях нека споменем Миро Гавран, Мате Матишич, Драго Янчар, Душан Ковачевич.
Защо пътуването ви започва с Данило Киш?
В поетиката и разбиранията на Киш за литературата откривам същностни неща за литературността изобщо. Понеже самият той има едно великолепно есе „Подмолното въздействие на биографията“, въпросът за това дали личната съдба е в основата на широкия интелектуален хоризонт, без който добрата литература не е възможна, ще го оставя отворен. Той обаче започва това свое есе със следното: „Освен ако не е имала късмета да преживее „благодатта на пресътворението“, всяка биография, и особено биографията на писателя, е неизбежен редукционизъм: тя е единствена и неповторима житейска история на един единствен и неповторим човек в едно единствено и неповторимо време, тоест тъкмо това, което я прави различна; идеалната и наистина впечатляваща обаче би била онази, която би съдържала в себе си биографиите на всички хора във всички времена“. Киш е изумителен майстор в това. Ако има немалко автобиографизъм в прозата му, то това е автобиографизъм от универсален, от митичен порядък, одисеевски автобиографизъм. Цялата белетристика и есеистика на този автор е едно непрестанно пътуване във времена и пространства, та дори само затова заслужава да му се отдаде „почитта на прочита“ едно литературоведско пътуване да започне тъкмо от него.
Трябва ли писателят или поетът да стане изгнаник, за да бъде приет от сънародниците си?
Съвсем не е задължително, но много често става точно така. Макар че кой казва, че всички изгнаници са добре дошли да се завърнат. Изгнаниците обикновено ги приемат посмъртно, но и пак никога не ги приема цялата общност. Приемат ги личности. А това, че държавата после (след десетилетия или столетия) започва да размахва имената им като „конска опашка“, това, за съжаление, е част от иронията на съдбата. Може дори да си бил абсолютно антидържавен поет, но ако държавата в някой момент реши да използва „мощите“ ти, тя ще ги използва, напук на всяка логика. Но добрата литература си е добра литература и въпреки държавата. Може масово читателите да бъдат отегчени до краен предел от „предъвкваното“ произведение, но двама да има, които да го прочетат отвъд клишето, това е съвсем достатъчно, за да взривят с прочита си цялата фалшива постановка.
И още нещо за изгнанието. Догодина стават две хиляди години от смъртта на Овидий. Този човек умира в изгнание малко пò на север от нашите земи. Да живееш последните години от живота си, захвърлен в самота, сред език, който не разбираш, сред порядки, които противоречат на всичките ти разбирания за мяра – не се иска голяма фантазия, за да си представи човек какъв кошмар е това. Ние обаче днес знаем за Овидий не защото е славен изгнаник (нещо повече, напоследък даже се прокарва теорията, че изобщо не е бил в изгнание, а просто си е измислил всичко това), а защото е забележителен поет. Поет, който отгоре на всичко от отчаяние и чувство за безсилие унищожава някои от произведенията си, но те пак успяват да стигнат до нас благодарение на запазените от приятелите му преписи. Да, за щастие е имал и приятели, не са го изоставили съвсем всички, макар лично никога да не е можел повече да ги види.
Днес Иво Андрич сякаш не е особено тачен в родната му Босна, поне не колкото в Сърбия, как бихте коментирали това ?
Иво Андрич е роден в Босна, но дебютира като поет в Хърватия, а романите, които му донасят световна известност, са публикувани най-напред в Сърбия. Дали един автор е удобен или не на някаква политическа конюнктура не е толкова важно. Важно е дали е добър автор и успяват ли произведенията му да намерят общ език с читателите. А аз например се сещам сега поне за трима съвременни автори, родени в Босна, за които Андрич е огромен пример – Ненад Величкович, Миленко Йергович и Игор Щикс. И тримата са превеждани на български и затова ги споменавам. При това и тримата показват, че прозата на Андрич съвсем не е изгубила връзката си със съвременните литературни процеси. Самият Данило Киш също по-рано прави изключително много за това поетиката на Андрич да бъде възприемана в контекста на световната литература, отвъд националните ограничения. В България Светлозар Игов посвети на творчеството на югославския нобелов лауреат две книги, които по великолепен начин го поставят в благодатна контекстуална среда. На пръв поглед изглежда по-лесно да пишеш за автор, получил световно признание, но в действителност и най-блестящият автор при лош превод и при слаба или отсъстваща критика би могъл да остане абсолютно незабелязан. Каквато за съжаление е съдбата на много от чудесните преводни (а и не само преводни) книги, появяващи се през последните години. При такава ситуация утешително остава съзнанието, че все пак за една книга най-важното е да е добре написана. Нейната среща с читателя може да бъде подпомагана, но на тази среща може и да се пречи – с действие или бездействие. При всички случаи обаче трябва ли една книга да стигне до своя читател, тя ще стигне.
Как да разчетем далматинската проза като балканска?
Дубровнишко-далматинската литература е особено явление, едно от най-красивите литературни явления в това пространство. По времето, когато в Дубровник и Далмация славяни започват да пишат поезия на латински и италиански, наименованието Балкани все още не съществува, а и Балканите в своя отблъскващ смисъл все още не са измислени. А тази литература е и балканска, и славянска, и латинска, и италианска. Тя е писана от автори, родени в пъстра етническа и езикова среда и създавали се като автори в един богат литературен контекст. Ренесансовата и бароковата литература от това пространство, разбира се, по свое време е много по-близка до италианската, полската, испанската, но че не са ù чужди балканските теми, не са. В тази литература има много препратки и преработки от фолклора, както има и съвсем ясно изразен ангажимент към онова, което се случва в реалността. И този ангажимент не е и изненадващ, защото голяма част от творците са енциклопедични личности, които съвместяват няколко занимания. Сред известните дубровнишко-далматински поети има юристи, дипломати, сенатори, естествоизпитатели, философи, художници, търговци, пътешественици. Та естествено в тази литература има невероятно разнообразие от теми, сред които е и „ориста на мястото“. Има толкова много стихотворения, посветени на родните градове на поетите, че в крайна сметка тези родни градове прерастват в мит. Такъв е случаят например със самия Дубровник. „Перлата на Адриатика“ или „градът на свободата“ нямаше да е това, което е, ако не беше литературата. Същата литература, която не по-малко пише и за глада, мизерията, търговията с роби, за нашествията. Литература, която е между Рим и Константинопол, също както е между Средиземно море и Средна Европа. И все пак точно на Балканите – там, където в наше време като в книгата на Кундера „животът е другаде“. Или както би казал Георги Господинов – „там, където не сме“.
Каква е ролята на българските, полски и чешки творци във вашия сборник?
В „Другата Итака“ често има сравнения между различни литератури, авторски почерци и художествени произведения. Правя го и по отношение на барока, и по отношение на съвременната литература. Така се появи есето „Какво пита поезията?“, в което чета паралелно поезията на Биньо Иванов, Константин Павлов и словенския поет Томаж Шаламун, или например есето „Снежна пролет“, което беше провокирано от подчертаното присъствие на белотата и снега в поезията на Вислава Шимборска, Весна Парун и Блага Димитрова. Има, разбира се, сравнения не само с балкански или славянски автори в тази книга и те, от една страна, са продиктувани от преки или косвени препратки към други текстове, но и от сходства в темите и поетиките.
Защо българската литература не може да излъчи своя Милорад Павич?
Не мисля, че българската литература няма автори като Милорад Павич. Ако говорим за световна известност и международно признание, нещата не опират задължително до стойността на самата литература. Павич е забележителен творец, но преди да се появи „Хазарски речник“ през 1984 г. той, може да се каже, изобщо не получава вниманието, каквото заслужава и като белетрист, и като литературовед. И изведнъж се появява този роман-речник, който буквално взривява читателските очаквания. А колко читатели са открили например, че в „Хазарски речник“ Павич вплита фрагменти от свои чудесни разкази, които по-рано са останали незаслужено незабелязани, това е друг въпрос… Та и в българската литература постоянно се сблъскваме с такова подминаване на великолепни произведения. Да не би Йордан Радичков, Станислав Стратиев, Вера Мутафчиева да не са великолепни белетристи? Да не би да нямаме чудесни съвременни автори? Напротив, много са и не бих искала просто да изреждам имената им, защото те заслужават много повече от това. Въпросът е обаче в това, че има изключително много и разнообразни фактори, които определят приема на един автор не само в чужбина, а и в собствената му среда. Струва ми се, че у нас се оказваме все по-драматично лишени от ясно съзнание за културната стойност и за ценността изобщо (оттам и този грандомански парад на бутафорията напоследък), а това не е без значение, понеже българският език се говори от все по-малко хора и особено защото нищо не може да ни убеди да очакваме, че от политическия кошмар може да се излезе без мисъл за културата и грамотността. В „Другата Итака“, макар и мимоходом, си задавам въпроси и за това – как да се разширява езиковият опит в най-общ смисъл така, че човек по-лесно и с повече финес да преодолява границите на предразсъдъците и собствената си ограниченост.
Препоръчайте ни някой, наскоро преведен у нас, автор от бивша Югославия?
Дотук посочих доста преведени автори, всеки от които заслужава специално внимание. До мен в момента е една книга, която само преди няколко дни ми подари нейният съставител и преводач Роман Кисьов – антологията „Портал на слънцето. Съвременни поети от Република Македония“. Благодарение на Роман Кисьов през последните години се докоснахме до някои от най-добрите македонски поети от втората половина на ХХ век, а с тази антология вече имаме един по-обхватен поглед върху процесите в една литература, която има впечатляващи произведения. Тази година излезе и още една добра поетична книга в съставителство и превод на Светлозар Игов – „Орфическо завещание“ на Бранко Милкович. Бранко Милкович е познат у нас от антологията „Нощен полет“, в която Игов го представя заедно с Йован Христич, Иван Лалич и Васко Попа, но тази самостоятелна негова книга го представя много по-разностранно и, вярвам, ще увеличи значително българските му читатели. Нека накрая посоча преведената от Русанка Ляпова „Книга за Уна“ на Фарук Шехич, който тази година гостува в София за премиерата на книгата си, както и – понеже говорим за дома – романа на Гордана Чирянич „Къщата в Пуерто“, който се появи преди две години на български благодарение на превода на Мария-Йоанна Стоядинович. Освен това, вярвам, винаги предстоят още много хубави книги, които в името на читателя ще се появяват и въпреки най-обезнадеждаващите обстоятелства. Книгите знаят как. Те са винаги поне една идея пред нас.
