Начало / Критика / Нещата, които не бива да губим

Нещата, които не бива да губим

Любина ЙОРДАНОВА, Хеликон Русе

197350_b-1В една утрин на 1845 г. младият изследовател и колекционер Елиът Саксби се качва от ливърпулското пристанище на борда на кораба „Аметист”. Той има за задача да открие екземляри от голямата гагарка, известна още като „северен пингвин”.
Според  официалната версия през  1844 г. трима мъже убили двойка влюбени безкрили гагарки (последните от този вид) и счупили яйцето, което едната от тях мътела. Трофеите продали.
Историята, която разказва романът „Колекционерът на изгубени неща” на Джеръми Пейдж започва от този момент нататък. След запой няколко богаташи се хващат на бас относно съществуването на птицата. За целта решават да наемат кораб и да изпратят специален човек, който да докаже, че тя е напълно унищожена като биологичен вид. Така Саксби предприема пътешествие до Арктика, смятайки, че няма да открие нищо, но поне ще обогати познанията си за животните в най-северните райони на планетата. На кораба той се запознава с помощник-капитана Куинлан Френч, капитан Келвин Сайкс, пасажерите Едуард Блечли и красивата Клара, които ще изиграят ключови роли в мисията и живота на колекционера.Те заедно ще бъдат част от едно приключение, пълно с тайнственост, напрежение и сурова красота.
Всеки един от тях има своята лична причина да бъде там – било за пари, било като бягство от самия себе си или за благородна кауза.
„Колекционерът на изгубени неща” е великолепно написан роман, който буквално ще потопи читателя в друг свят, в друго време, и ще го направи пряк свидетел на шокиращи събития и прекрасен арктически пейзаж, на безграничната човешка алчност и на жизненоважната човешка любов.

Джеръми Пейдж пише с усет към детайла, с изключителна деликатност и дълбочина на изказа, с обич към живота и природата.
„Докато се препъвах нататък, то вдигна поглед към мен. В големите му очи нямаше страх. Спрях рязко, прикован от нетрепващия течен поглед. Очите бяха тъмни като оникс, но в същото време някак меки – като кехлибар. И понеже бяха съвършено кръгли, придаваха на животното доверчиво, развеселено изражение, а също така обезоръжаващо състрадание. Изправен пред тяхната толкова човешка интелигентност, разбрах, че този кратък, невъзможен контакт с тюлена ще ме преследва постоянно занапред. Не можех да откъсна поглед от него, очите му ме бяха омагьосали: те ме караха да се запитам от какви ли дълбини идва подобно спокойствие, също както, ако надникнеш в дълбок кладенец. Не бях виждал друго животно, тъй близко до човешкото съзнание.”

Покъртителна история, обагрена с насилие и жестокост:

Но там, на скалите, докато осъзнавах факта на унищожението, ме озари нещо трансцендентно: тази сцена на човешката разрушителност щеше неизбежно да се повтаря отново и отново с десетилетия, с векове, с всички създания по света. Човекът ще убива китовете и тюлените с хиляди, ще отвлича птиците от техните скали и ще ги отстрелва от небето.

А посланието, което носи „Колекционерът на изгубени неща”, е необходимо днес на този свят повече от всякога:

За какво сме човеци, ако не за да се постараем да бъдем пазители на онова, което ни е дадено, и да го съхраним за следващите поколения?

Краят е наистина непредсказуем и все пак… Все пак има надежда!

Браво на Ангел Игов за превода!

(Забележка към издателството:
Моля ви, полагайте повече старание и грижа в коректорската и редакторската си работа.)