Начало / България / Змей Горянин се завръща от забвение

Змей Горянин се завръща от забвение

Издателство „Изток-Запад“ и Националният литературен музей започват нова поредица ‒ „Незабрава“. В нея ще бъдат включени текстове на знакови български писатели, които след 9 септември 1944 г. са забранени за публикуване. Началото поставя „Завръщане“ с подбрани текстове от Змей Горянин.

„Завръщане“ съдържа автобиографични и биографични текстове на писателя Светозар Димитров, познат на българските читатели като Змей Горянин. Тук е „Червеният хотел“ ‒ история за рода на писателя и първите му години, мемоарните страници „Моят приятел Елин Пелин“, включени по нередактирания ръкопис на автора, „Скици и ескизи“– спомени от престоя на писателя в Софийския централен затвор, два пътеписа за Добруджа, „Афоризми, мъдрости и глупотевини“, личния му дневник, проследяващ последните дни преди смъртта му и част от неговата кореспонденция.
Светозар Иванов е роден през 1905 г. в град Русе. Автор е на повече от 50 романа, повести, разкази, стихове, драми, произведения за деца. Освен с писателска дарба, Змей Горянин е надарен и с талант в областта на изобразителното изкуство. Негови приятели са значими личности от културния елит на България като Фани Попова-Мутафова, Александър Балан, Елин Пелин и др. След смяната на властта му е наложена забрана да публикува произведенията си. Ето какво пише Светозар Иванов по повод извършените срещу него репресии: „Туй не сме – онуй не сме: остана ни само една вина, че сме българин, обединист, идеалист, фантаст и мечтател с фалшиви схващания и въобще с национални идеали – вина значителна, за която ний не сме знаели, че ще плащаме разноските.“ Талантливият писател умира през 1958 г.
Съставители на книгата са Катя Зографова, директор на Националния литературен музей, Донка Билярска и Станислава Чешмеджиева. Корицата е дело на Десислава Игнатова.

ОТКЪС от „Синият час“
14 юли 1945 г.
Когато слънцето – уморено да пътува от край до край по небето през този дълъг ден – и се наведеше току над водите на Дунава, иззад Сръбчето крадешком надничаше Синият час. Стоеше зад рида и чакаше. Щом слънцето потънеше в зеленикавата вода, той се спускаше от височината и мигом обхващаше целия град.
А аз мислех, че идва само у нас. Толкова го обичах, та бих го ревнувал, ако знаех, че ходи и по другите къщи. Бих плакал от ревност! Защото беше най-хубавият ми час и вярвах, че е само мой.
Навярно съм бил болнаво дете – не като другите деца, които в синия час се прибираха по домовете си, капнали от умора и невечеряли, лягаха да спят. Тъй ще е било, защото аз тъкмо през Синия час се разбуждах и заживявах някак си по-бързо, по-цялостно.
Мама сядаше на софрата до прозореца. На прозореца имаше зелени саксии с бегонии, сакъзче и мушкато. Цветовете на мушкатото ставаха морави, а бялото мамино лице започваше да излъчва сияние. Големите й светли очи ставаха съвсем черни от разширените зеници; сред тази чернота бляскаха огънчета, като светулки.
Отвън, от градината влизаше дъха на шибой, босилек и мокра земя. Той упояваше и мама и мен и ни караше да бъдем много щастливи от това пиянство. Сигурно единственото хубаво пиянство е от аромата на градински цветя през Синия час. Изпитал съм всяко опиянение, но само това съм запомнил с чувството, че е неповторимо блаженство.
Говорехме тихо. Не със шепот, а с много тих глас, както се говори в черква, когато няма служба и искаш да споделиш радостта си от някоя хубава икона или резба. А понякога мама ми пееше.
За какво говорехме и какво ми пееше мама? Може би за най-прости неща и най-наивни песнички… Не помня. В Синия час самите слова бяха вълшебни и самите звуци другояче милваха сърцата. И всичко ставаше толкова необикновено, толкова недействително, като че ли живеех в страниците на книжка с приказки. И започвах да мисля, че мама е добрата фея, която има миризмата на цветя, крила на пеперудите и на пчелите дарбата да събират мед из цветните чашки. После идваше един зъл магьосник, преобразен като голям котарак със зелени очи и ласкав, подкупващ глас. Той влизаше през отворения прозорец и искаше да се хвърли над феята, за да й стори зло, но аз го грабвах и притисках до гърдите си. Тогава той се укротяваше, разкайваше се за лошото си поведение, започваше да мърка от удоволствие, което разкаянието дава и се превръщаше на добър домашен котарак.
Синият час леко милваше стрелките на големия стенен часовник – сякаш ги задържаше и караше да се движат по-бавно. Но времето не искаше да се спре, за да продължи повечко щастието ни. Времето и тогава беше най-неумолимо редовно, както и сега, както ще бъде винаги. То – студено и безсърдечно иззвъняваше в часовниковата камбанка:
– Хайде! Сега е ред на нощта!
Мама ставаше от софрата и запалваше лампата с розовия абажур.
* * *
Синият час, една година по-късно, намери момчето юноша.
Аз затворих книгата си и застанах прав до отворения прозорец. Градината пак ухаеше на босилек и шибой, но не усещах това, знаех, че мама е в другата стая на софрата, до зелените саксии с мушкато и бегонии; но сега вече не можех да се радвам на светулките в тъмните й очи. Защото мислех друго; други радости ми носеше вече синият час.
Виждах безкрайната шир на океана, окървавена от залеза. Бях на палубата на тримачтов фрегат, седнал върху куп въжа. До мен седеше юнгът Уилям и тихичко ми разказваше за кораба-призрак, който през Синия час внезапно се появявал пред корабите, за да предвещае гибелта им. След кораба-призрак винаги идвала бурята. Тя разтваряла водните бездни и поглъщала нещастните пътници. Тъй ми казваше Уилям, а аз го потупвах по рамото и му отвръщах усмихнат: „Това не толкова страшно, Бил! Стига само малко хладнокръвие! Ако имаме случай да се срещнем с кораба-призрак, аз – с божия помощ – ще се прехвърля на борда му и ще оставя кръстни знаци по мачтите му”. Бил ме погледна недоверчиво: „Ти ще се прехвърлиш на борда на кораба-призрак?” „Защо не, Бил? И по-опасни неща съм правил, затова не се плаша нито от Летящия холандец Йоханес, нито от Скитника евреин Ахасфер! Когато бях със старите трапери из Арканзаските прерии, аз в продължение на няколко месеца преследвах един конник без глава. Всички вярваха, че гоня призрак, а когато успях да хвана коня, оказа се, че на гърба му е превързана мумията на един обезглавен каубой… Затова не се плаша от призраци, Бил!”
Мислите ми летяха по страниците на юношеските романи, а заедно с тях летяха и минутите на Синия час.
Когато камбанката на стенния часовник го прогони, аз запалих лампата с белия абажур и грабнах недочетената книга.
* * *
Юношата стана младеж.
Един ден той срещна девойка с тяло на млада брезичка и с очи топли, като юнска нощ, като няма луна. Младежът не разбра защо задържа погледа си върху девойката. Беше пладне, слънцето грееше весело и белите къщи на града се топлеха с наслада; прозорците им бяха премрежени, като очи на дете, което се готви да кихне.
Младежът в един миг забеляза всичко това, но не можа да разбере защо се извръща да следи пъргавите стъпки на девойката.
Сетне дойде Синият час и му обясни.
Той каза:
– Колко е тъжно, нали?
– Да, – отговори младежът. – Много е тъжно, но не знам защо.
– За девойката – каза Синият час.
– Но нима тази девойка трябва да носи тъга? – запита младежът изтръпнал.
– Не, мое момче! – засмя се Синият час. – Тя ще ти донесе най-голямата радост, най-светлото щастие. Утре аз ще те събера с нея!
На другия ден Синият час намери младежа на брега на реката. Тежката вода беше станала синя и бавно отиваше към голямото море, за да се влее в него.
– Ела със мене! – каза Синият час. – Ето: сега ще дойде девойката. Вчера и на нея й беше тъжно… Аз й обясних защо.
Те се срещнаха под сянката на стара върба. Тя му подаде двете си ръце, когато видя, че той Ј протяга своите. Не се погледнаха в очите, защото и двамата предчувстваха, че тъкмо през очите им е преминала тревогата, която ги бе довела в сянката на върбата. Мислеха, че тревогата ще се повтори и се плашеха от нея. Те бяха още много млади и не знаеха, че тя само веднъж преминава през сърцето на човека.
Той каза:
– Да седнем под старата върба.
И не пусна ръцете й. Тя тръгна до него към простата пейка и не изтегли ръцете си.
– Нали е вълшебен Синият час? – запита той с тихия глас, с който се говори в черква, когато няма служба.
– Аз не познавам нещо по-вълшебно, – промълви девойката и по тялото й премина сладостна отмала.
Тогава се погледнаха в очите: синият час беше разтворил зениците им толкова широко, че през тях те можеха да видят душите си.
Той запита:
– Нали: да?
Тя полуотвори устните си и той изпи от тях техния отговор.
Синият час премина над тежката синя вода и леко я погали.

„Завръщане“ тук

Прочетете още

9781250178633

Топ 10 на „Ню Йорк Таймс” (18 март – 24 март)

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА  ––––––––––– 1. „The Women“ от Кристин Хана (5 седмици в класацията) 2. „The …