Лира Литературно-рекламна Агенция
Любина ЙОРДАНОВА
„Животът е изречение – не се знае колко ще е дълго и дали ще завърши с удивителна, с въпросителна, с точка. Тази книга се състои само от едно изречение. Защото тя описва един живот…”.
„Копелето на Сатаната“ на ИК „Ерго“ започва ето така:
„В 1944,
първата неделя на декември,
в тъмни зори
тринайсет жени от Силаш
потеглиха на дълъг път
към захлупените с мъгла планини, там, мълвеше се,
войниците отвели нашите мъже,
аз, Естер Тот,
неомъжената щерка на дърводелеца Михай Тот,
им се натрапих четиринайста…“
А единствената точка е в края на книгата.
Целият разказ е едно дълго изречение, вопъл от болка, молба за милост и приемане на непосилната действителност от унгарката Естер Тот. Тук вътре е нейният живот. Мястото е едно селце, забравено от Бога. Началото е път. Пътят, който трябва да отведе Естер до баща ѝ и брат ѝ, за да им остави храна, но намира вратата към ада.
Естер е брутално изнасилена от петима войници, след това захвърлена на студа. Решена е да умре, тя все пак оцелява през най-черната нощ в живота си, скрита в копа сено. И потъва в най-красивия сън, търсейки покой.
„по-важно от всичко за тялото ми беше отмората,
пълният покой ми беше почти приятен, както и тишината, нарушавана само сегиз-тогиз от църкането на щъкащите мишки, не ме беше грижа за тях, заспах,
в онази нощ сънувах най-хубавия си сън, там, в онази мизерна дупка,
летях над прекрасно зелено поле и поток с бистра
вода, дланите ми бяха криле, едва ги помръднах, и вече
летях, носех се над короните на дърветата, издигнах се, небето синееше мирно и кротко, само тук-там се белееше някое малко облаче, бях сама, бях щастлива, сетне всичко стана странно, видях се да тичам долу по полския път към дома, прахта се надигаше между пръстите на краката ми, бях облечена с розова рокличка, в косите ми венец от синчец, в ръцете ми овързано с връв гърненце, носех на баща си качамак за обяд, а сега пък лъжицата похлопваше весело в празната съдинка, претичах по моста, момчетата, ловящи змиорки в потока, ме замериха с голяма пъстрозеленикава жаба, тя пльосна далеч зад гърба ми в прахта, със звънлив смях се затичах напред, изчезнах от собствения си поглед, отново бях сама във високото, като щъркел кръжах над полето, чудно беше това леко полюшване“
Но най-страшното предстои. Защото Естер забременява и след редица неуспешни опити да абортира, тя ражда. Отхвърлена и заклеймена, тя не спира да бъде навестявана от злото. Удар след удар.
Михай Золтан Над майсторски представя чрез образа на героинята си съдбите на малките, обикновени хора в онези години на нечовечност. Ясни и точни думи, кратки описания, които не казват всичко, а се сдържат, за да може болката на човека да се усети повече. И всичко разказано като стих, изпято като песен.
Докато Естер върши ежедневните си задължения. Докато се опитва да убие копелето, което носи. Докато баща ѝ я спасява. Докато тя разказва за дълбоката си душевна болка, за любовта си, за мечтите и надеждите си.
Сякаш песен се лее, когато се върши и добро, и зло.
За да дойде онзи момент на пречистване.
Силна книга, която влиза в списъка на онези, които си струва човек да прочете.
„Копелето на сатаната“ тук
