Начало / Любопитно / „Майкъл Джордан“ от Роланд Лейзънби (анотация и откъс)

„Майкъл Джордан“ от Роланд Лейзънби (анотация и откъс)

АНОТАЦИЯ

Най-категоричната биография на един легендарен спортист.

Най-редкият талант в баскетбола е като комета, която разцепва небето, носена от светлината на своя блясък. Цялата хипнотизираща кариера на Майкъл Джордан оставя феновете, журналистите, бившите му треньори и съотборници и дори самия Джордан да се опитват с години неистово да разберат какво се случи, докато бе на терена.
„Понякога гледам назад и се чудя дали наистина е било реално“, казва веднъж той.
НЯМА НИЩО ИЗВЪНЗЕМНО. ТОВА Е НЕГОВАТА ИСТОРИЯ

„Вие държите в ръцете си една особена книга. Няма да е нужно да я дешифрирате – тя не е дело на немски философ и разказва трънливата история на гения такава каквато е – без демагогия, задръжки и нравоучение. Но посвоему, тя също е притча за света като воля и представа. Някой ден и тези страници ще пожълтеят и надявам се ще бъдат предавани внимателно от ръка на ръка между хора, за които Майкъл Джордан е само древен мит. Но дори и след двеста години, ако четат внимателно, може да научат много неща. Кой знае – може сред някои от старите страници даже да открият безценен подарък и да разберерат как точно да уцелят мишена, която никой друг не може дори да види.“
Иво Иванов

„Майкъл Джордан пренесе баскетбола в друга орбита. За съжаление не успях да играя срещу него, защото той бе контузен в редовния сезон през 1985-а и се включи едва в плейофите. Тогава още бе в началото на своята велика кариера, но по-късно направи изключително много за маркетинга на Националната баскетболна асоциация. Той не само продължи традицията на Меджик, Лари Бърд, Карим, но и я разви, както само Майкъл може. С какво ще го запомня, с това, че бе единственият баскетболист в света до днес, а вероятно и завинаги, който можеше да играе сам срещу целия отбор – един срещу пет.“
Георги Глушков (единственият българин играл в НБА)

Физиономията. Стрелбата. Грипният мач. Майкъл Джордан е отговорен за някои от най-сюблимните моменти, които разтърсват спортната история. Когато болшинството хора си мислят за него, те мислят за прекрасната му стрелба, за това, как тялото му се носи с топката във въздуха и единственото, което цели е да мине през мрежичката на коша.

Но зад цялото величие на тази издънка от стар род, произлизащ от крайбрежието на Северна Каролина, има тъмна страна: той е безкомпромисен състезател и любител на високите залози. Никога досега не е имало друга негова биография, която така да съчетава двойнствената природа на звездата и да прониква толкова дълбоко в историята на Джордан на и извън терена.

Баскетболният журналист Роланд Лейзънби е прекарал почти 30 години от живота си да отразява кариерата на Майкъл Джордан в колежа и в професионалния баскетбол. Той е свидетел на пътя на Джордан от кльощав новобранец до най-разпознаваемата фигура и глобален посланик на баскетбола, чиито бизнес нюх и успехи все още карат милиони хлапета да искат да са като Майк. Лейзънби е видял колко огромен, неутолим и почти плашещ е апетитът за величие и вътрешният стимул на Майкъл Джордан. Книгата „Майкъл Джордан“ разкрива напълно двете страни на една личност и разказва най-завладяващата история за това кой точно е Майкъл Джордан.

Лейзънби показва личните взаимоотношения на Джордан с треньорите му, прави безкрайни интервюта с приятелите, съотборниците и семейството на Въздушния, цитира интервюта със самия Джордан, за да представи най-пълното и най-истинското изследване, писано някога, за Майкъл Джордан – играчът, иконата и човекът.

ОТКЪС

Сол в обувките

Джордан показвал склонността си към  смяна  на настроенията  между  радост,  объркване и мъка,  което  е типично за всички  младежи. Въпреки огромните проблеми между  тях, най-голямото  постижение на  майка  му  и  баща   му  било,  че  първо гледали   не  себе  си,  а  децата  си.  Може  и  да  нямали желание да  продължават  да  са  заедно   след  обвиненията  в  сексуален тормоз,   но  въпреки това  Джеймс и  Делорис някак  успели  да съхранят  семейството. Най-вече Делорис, която  въпреки стреса  запазила своята  грижовност  и  бдителност  и  пазела   децата си  от  всякакви  възможни  провали. Джеймс  също  преодолял заетостта си в работата и в нощния клуб и присъствал на всяка тяхна изява,  дори понякога с Делорис да се държали дистанцирано  един  от  друг.  На  пръв  поглед  родителите продължавали по  старому  и заливали децата  си с подаръци.

След  като  и последните три от наследниците им  вече  започнали  училище,   те  им  подарили  по  едно  малко пони.  Когато Майкъл и Лари пораснали, Джеймс ги изненадал с малък мотоциклет  –  експеримент,  който  приключил,  когато   момчетата  се опитали да направят смъртоносно опасен  скок  от една рампа, яхнали  мотора заедно,  но  се  разбили.   След  това  баща им  дал  цялата  си  подкрепа и  помощ, когато  играели бейзбол в Малката лига. Родителите им ги придружавали на всяка тренировка или  мач,  като  успявали  да се справят  и на  работа.

Освен  в подкрепа и подаръци, родителската грижа  се изра- зявала  и в отстояването на правилата. Основният рефрен  в семейството бил:  „Труди се усърдно,  постигай повече,  осъществи целите  си. Продължавай. Не се отказвай. Бъди  внимателен. Не се оттегляй  от състезание.“

„За да пораснете, трябва се трудите неуморно. Бъдете дисциплинирани  и  си  поставете  цели“,   казвала  им  Делорис. Най-вероятно нейните  думи  никога  не са били  толкова важни, колкото  в  момента,  когато   най-малкият й  син  не  бил  приет в  представителния  отбор   на  гимназията  като   второкурсник. Но  както  той  казва  за  своята  кариера и развитие: „Времето е всичко“.

Този коментар може  би най-много се доближава до прозрението, до което  сам  стигнал  в онази  есен  на  1978 г., когато направената назад  крачка му позволила да скочи  към  прогреса си.  Може   би  отпадането  от  отбора   първия   път  нямало да  го нарани  толкова много,  ако  не последвало друго. Било  обичайно в гимназиите в края  на сезона  към  първия  отбор  за област- ните  плейофи  да се привличат онези,  които  са били  най-добри във  втория  тим.  Джордан очаквал това  да се случи  и на  него. Знаел,  че  хората  са забелязали играта  му.  Но  Херинг  и щабът му  по  мистериозни причини не  го  потърсили и  не  му  казали нищо.  Най-вероятно на никой  от треньорите дори  не му хрумнало  подобно  нещо.  „Никога не сме  дискутирали този въпрос“, казва  асистентът на  Херинг  – Коули.

Джордан  пристъпил  в  настъпление.  Съдбата   също   се  намесила,  след  като  мениджърът  на  отбора   се  разболял  точно преди  началото на  плейофите. Това  позволило на  Майкъл да намери място  и  да  пътува  с отбора  като  заместник на  мениджър   и  статистик.  Трябвало  да  носи   екипите  на  останалите играчи  без  да  плаща   за  вход.  Бил  толкова ядосан,  че  бил  готов  да  вика  за  противника, но  не  и  за  Лейни  Буканиърс. „Те се  класираха за  плейофите, а  аз  седях  в крайчеца на  пейката. Не  можех   да  викам  за  тях,  защото   усещах,  че  трябваше  да бъда  един  от  отбора“,  спомня  си  Ем  Джей.  Той  трябвало  да ги  подкрепя и  по  време   на  сезона,  докато  играел  във  втория отбор,  и тогава  някак  успял  да се принуди  да го прави.  Но  по време  на областните плейофи  не успял  да се накара да го стори.  „Това  беше  единственият случай,  в който  не  ги подкрепях. Исках  да  загубят.  Каква ирония.   Исках  да  загубят,  за  да  мога да  им  докажа, че  имат  нужда  от  мен,  за  да  побеждават. Това си мислех  тогава:  „Сгрешихте, че не ме  взехте  в отбора.  И  ще разберете, че сте сгрешили като  загубите“,  обяснява. Пролетта „Пиратите“ били  завършили с 15 победи  и 7 загуби.  Но  не успели  да  стигнат  до  щатските финали,   след  като  загубили  три от последните си четири  мача.

При този случай Джордан за пръв път се сблъскал със собственото си себелюбие. То с годините  щяло  да се превърне в лайтмотив в кариерата му  и щяло  да го  научи  как  да канализира  огромния си  хъс и его  на  състезателния си  характер  в отборната игра.

Другият   незабавен  ефект  от  отрязването  му  от  първия   отбор  на  гимназията  бил,  че  манията  да  порасне  го  обсебила. Щом  треньорите предпочитали високия  пред  талантливия играч,   добре,  значи   той  просто   трябвало  да  порасне.  Изкарал часове,   висящ   на  една  греда  в  двора,   висял   навсякъде  и  на всичко,  стига да можел да се хване  добре,  опитвайки се добави няколко сантиметра към  ръста  си. Майка му станала свидетел на  всичко   това  и  често  говорела  с  него  за  нетърпението  му. Молели се  заедно  за  това,  а  Джордан се  молел   и  сам  вечер, всяка  сутрин,  а също  и през  деня.  „Моля  те, Господи,  направи ме  по-висок. Нека  да порасна!“

Изгледите това  да се случи обаче  били  малки. Висок  177 см, той вече се извисявал над всички мъже  в своето семейство. Родителите  му  го  съветвали  да  мисли   за  порастването  си  и със  сърцето,  и  с душата  си.  „Но  аз  искам да  бъда  по-висок!“, казвал  той  и  това  продължавало ден  след  ден.  Накрая майка му му казала: „Отиди,  напълни обувките  си сол  и се моли.“.

„Той  ми  каза,  че съм  глупачка, но трябваше да го укротя,  за да мога  да си изям  вечерята. Тогава  баща  му влезе  и той отно- во  каза,  че  иска  да  е висок.  Казахме му:  „Това  е нещо,  което пазиш  в сърцето  си.  Височината ти  е вътре  в теб.  Можеш да си висок  колко  искаш  да бъдеш  в своето  мислене“, спомня си онези  моменти госпожа Джордан.

И  така,   освен   да  виси   по  гредите,   Джордан  започнал  да слага  сол  в обувките  си  преди  да си  каже  вечерната молитва. Десетки вечери  майка му трябвало да му носи  сол в стаята,  за да  може   да  продължи ритуала  си. Тя  така  и  не  събрала сили да му признае, че  се шегувала и че  солта  просто  си била  сол.

Не  след дълго  един  по-възрастен братовчед се отбил  на гости. Той  бил  висок  200 см!  Внезапно  надеждата се  възродила. Единственото  неприятно  била  постоянната  болка   в  коленете на  Майкъл. Тя  била  толкова силна,  че  в  някои   нощи  той  не успявал  да заспи.  Майка му го завела  на лекар  заради  болките, но  и  заради  желанието му  да  порасне. Лекарят го  снимал на рентген,  огледал  снимките и казал  на майката и сина  да не се притесняват. Младият Майкъл имал  още  много  да расте.

Всъщност,  това   лято   той  стигнал   190  см  и  продължавал. Щял  да  продължи да  расте  и  в колежа и  дори  малко в началото  на  кариерата си  в НБА,  докато  стигне  до  198 см  и  вече стърчал с повече  от 30 см  над  всички  в семейството си.

„Майк  беше  около  178 см  в края  на  десети  клас,  не повече от 180 см. Но  винаги  е бил талантлив. Беше  нашият най-добър деветокласник, беше  най-добър и следващата година.  Играеше с  цялото   си  сърце.   Имаше  умения   на  гард  и  големи  здрави ръце.   През   първата  си  година   израсна   до  190  см  или  почти  193. И  изненадващо имахме ръстов  играч  с целия  този  талант и хъс… Той  просто  разцъфтя!“, спомня си Фред  Линч.

„Майкъл Джордан“ тук

Прочетете още

249870_190493034334820_2355148_n

Роланд Лейзънби: На два пъти спрях работата си по книгата „Майкъл Джордан“ от изтощение

Една от най-пълните и пространни биографии на баскетболната легенда Майкъл Джордан предстои да излезе на …