Начало / Любопитно / „Речник на погледите“ от Елиф Шафак“ (анотация и откъс)

„Речник на погледите“ от Елиф Шафак“ (анотация и откъс)

Жена с наднормено тегло и нейният любовник джудже се чувстват неловко от погледите, втренчени в тях, където и да отидат. Затова решават да сменят ролите си – мъжът започва да излиза с грим, а жената да рисува мустаци на лицето си. Но докато жената иска да се скрие от света, мъжът отговаря на взора на минувачите с високо вдигната глава, пишейки свой „Речник на погледите“, за да илюстрира силното въздействие, скрито в очите на останалите.

Това е история за очите, които не виждат, и за погледите, пред които оставаме голи.

„Речник на погледите” на Елиф Шафак е ексцентрична любовна история, който разкрива как „да виждаш и да бъдеш видян” формира човешкия живот

„Речник на погледите” е третият роман на Шафак, определян като най-авангардната й творба, а стилът и сюжетът са високо оценени от литературната критика в Турция. Описан от Орхан Памук като „омагьосваща комбинация от жалост и жестокост”, той е отличен с наградата „Най-добра книга” за 2000 г. от „Съюзът на турските писатели”.

Това е един различен и многопластов роман, въздействащ разказ за очите, които не виждат, и за погледите, пред които оставаме голи. Из страниците му изкусната „разказвачка на истории” разглежда темата как „да виждаш и да бъдеш видян” определя човешкия живот. Действието се простира от Сибир през 17-и век през Франция от 18-и век до днешен Истанбул. Типично за характерния й стил, различните истории и герои се оказват неразделно свързани. Неуловимата нишка, която обединява всички места и времена, е мотивът за красивото и грозното и как обществото възприема различните.

Това е една ексцентрична любовна история, изпълнена с хумор и очарователни афоризми, разказана по красив и завладяващ начин.

ОТКЪС

Сънувах летящ балон. В пепелявосивото небе, сред снежнобелите облаци, в сянката на яркожълтото слънце. Бях на покрива. Гледах балона отдолу, когато внезапно изви силен вятър. Всички се разтресохме от силата на внезапния вятър. Завихри се катраненочерен прах. Летящият балон се понесе и аз затичах с всички сили по покривите, за да не го изгубя от поглед. Под краката ми се изтърколваха керемиди. Поглеждах надолу, за да видя къде са паднали. Улиците на града искряха и бяха изпълнени с народ. Някои коли се сблъскваха заради въргалящите се на пътя керемиди. Една яркочервена кола, излъскана до блясък, свърна рязко към средата на улицата. Керемидите бяха улучили предното стъкло и от огромната пукнатина с форма на паяковидна мрежа се вееха тънки стъклени тресчици. Шофьорът ме търсеше, без да знае, че виновникът съм аз. Виждаше ме, но не ме подозираше.

Бял сняг се сипеше върху катраненочерния прах. Вървях по тротоара. Внимателно. За да не стъпя върху тресчиците. Приковах поглед в краката си. Вълнени детски терлици с избродирано птиче. Бях забравила да си обуя обувките. Притесних се. Трябваше да намеря обувки, преди някой да ме види. Витрините бяха пъстри. Балетни пантоф­ки, обувки с пухкава кожена подплата, сандали, боти с връзки, обувки с висок ток, мъжки обувки с кръгли пети, натруфени детски обущета. Етикетите обясняваха какво представляват. Всички обувки бяха от сладолед. Влязох в един по-голям магазин и си купих обувки с аромат на плодове. Когато излязох, шофьорът на колата с пукнатото стъкло ме погледна с присвити очи. Минах на пръсти пред него. Не ме последва. Тръгнах по тротоара и забелязах летящия балон в сянката на яркожълтото слънце. Носеше се унило. Яркожълтото слънце изгря и аз погледнах уплашено обувките си. Кап, кап, кап, кап…

– Мамо, кажи ù, кажи ù!

Дръпнах се рязко от болката в коляното. Пак бях заспала на неподходящо място. Бях се изпотила. Опитах да се разсъня и усетих мириса на пот. Огледах се да се уверя, че само аз я усещам. Бях в минибуса. Когато се качих, бях единственият пътник. По това време следобед почти нямаше клиенти и колата нямаше да тръгне, преди да се напълни. Затова се бях отпуснала и заспала. Не само че бях преяла на обяд, но за капак изядох две порции крем и нямах сили да се помръдна. Сигурно бях спала доста време, тъй като минибусът беше вече пълен. Имаше място само за още един пътник. И тогава вече щяхме да тръгнем.

Жената до мен ме гледаше с ъгълчето на окото си. Вероятно беше усетила мириса на пот. Момичето в скута ù риташе коляното ми с металната катарама на ягодовочервените си обувки. Сигурна съм, че го правеше нарочно. За да ме събуди и за да ме накара да се отместя. Не спираше да мрънка:

– Мамо, кажи ù, кажи ù!

В съня си се бях разпростряла на седалката. Събирам крака и се дърпам към прозореца. Взимам раницата и я слагам в скута си. На седалката е и пликът с пикантен жълт нахут, който купих, за да си похапвам, докато чакам минибуса да се напълни. Взимам и него, и вече има място. Но майката и детето продължават да недоволстват. Особено майката, чиито жестове красноречиво подчертават, че се чувства доста неудобно. Кръстосва и разкръстосва крака, шушка с торбите, като ги мести ту в полата си, ту под седалката. Притиска детето към гърдите си и казва:

– Ела, миличко. – Сякаш имаше къде другаде да отиде.

Оглежда се, охка и пуфка недоволно. Този тип хора ми е познат. Знам защо се държат така. Свикнала съм. И непрекъснато ги търпя.

За мен, разбира се, е най-добре да взема такси или да се кача в празен автобус. Но такситата нарушават бюджета ми, а както знаете, празни автобуси почти няма. Обикновено се качвам на такси до първия автобус, който е по пътя ми. Избягвам да се качвам в пълен автобус. Ако се реша да изкатеря стъпалата му, започвам да си пробивам път и съжалявам стократно. Вътрешният глас ми казва да сляза и да се прибера. Но това е невъзможно. Под злостните команди на шофьора хората ме бутат все по-навътре и все по-далеч от вратата. Осъзнавам, че няма изход и гледам да избягвам очите на пътниците, които ме зяпат и ме сочат един на друг. Истината е, че мнозина ми предлагат да седна. Това обаче не улеснява нещата. Изчервявам се и потъвам в пот, докато се промъквам към освободената седалка. Винаги се потя в подобни случаи. Зиме или лете, щом се притесня, по гърба ми се лее ледена пот. Сядам и се старая да остана изправена като шомпол, за да не притеснявам човека на съседното място или стоящите до мен хора. Същевременно се опитвам да разбера дали усещат мириса на пот. Не че мога да я излича. Когато мисля за потенето, се изпотявам още повече. Предпочитам да седя до прозореца. Така забелязвам пътниците по-малко и гледам хората навън.

Случва се никой да не ми предложи място и да не мога да седна до прозореца. Тогава, за да избегна зяпането и за да не се съсредоточавам върху мислите на зяпачите, зарейвам поглед и чакам спирката си. Гледам между главите на пътниците, надолу към обувките и закрепените между краката им торби, кориците на разтворените книги, табелите в автобуса, бутоните на автоматичните врати, аварийните ръчки, сгънатите вестници, пръстените на ръцете, стиснали висящите дръжки… Това гледам. Избирам си един обект и не свалям очи до спирката. Дали съм седнала или права, винаги ми е трудно да се придвижвам с автобус. За дебели хора като мен минибусите са още по-неподходящи.

Момиченцето стиска парите за билетите и въпреки настояванията на майката не отстъпва и държи тя да ги даде на шофьора. То е едно от онези създания, чиито стаи са били готови и подредени до последния детайл доста време преди евентуалното им появяване на бял свят, дете, добито късно и с много трудности, за което са се молили, за което са изтрили праговете на скъпите клиники в стриктно следване на инструкциите на известни лекари, дълго скъпо лечение, подробни тестове, уморителни разправии, на ръба на развода, „поне да се сдобием с дете“, и най-сетне успех в последния миг, преди да изгубят надежда, всяка най-малка драскотинка повод за радост, неотменно прикован майчин поглед, купища играчки, хиляди снимки, всяка усмивка поетично вдъхновение, всяко бръщолевене, документирано в тетрадки, снимки в албуми, рамки и портфейли, безспирни хвалби, безкрайни глезотии, винаги придружавана, никога сама. За мен това дете е грозно. Очите му са изпъкнали. Очилата му са големи колкото дъно на буркан – от ония, дето правят очите да изглеждат три пъти по-големи. Детето не спира да се обръща и да ме зяпа. Гледаме се неприязнено, все едно вкусваме оцет. Но ето че чуруликането на една ученичка зазвънтява:

– О, не говорете така. Сигурна съм, че е добро дете. – После добавя с усмивка, сякаш говори на себе си: – Ще ми се да знам името на това красиво момиченце. Хайде, кажи как се казваш.

Жабоокото дете тутакси ме забравя. Обръща се към ученичката, стисва устни, повдига вежди и добива още по-вкиснато изражение. Мълчи и категорично отказва да изрече името си. Неочакваният му инат амбицира ученичката.

– Е, тогава ще те попитам нещо друго. Знаеш ли да броиш?

Жабоокото кимна отривисто. Но не отваря уста.

– Да ти вярвам ли? Май не знаеш. Такова голямо момиче, а да не знае да брои. Жалко!

В минибуса настъпва тишина. Всички пътници са възхитени от упорството на ученичката. Домакините на задната седалка спират да клюкарстват, изнервеният имотен брокер спира да говори по телефона, шофьорът затваря прозореца и изключва радиото, уличният шум е заглушен, притихва дори дъждът.

– Знам! – най-сетне продумва детето. – Знам!

– Не. Не знаеш!

– Знам, знам, знам, знам!

Жабоокото тропа с крака. Сутляшено бели чорапки, панделки в косата като за плюшено мече, дебели ягодовочервени обувки и кльощави крака със стари и нови пъпки от комари, които се клатят напред-назад пред очите ми.

– Знае, как да не знае – обажда се шофьорът, който наблюдава в огледалото.

– Ами тогава нека чуем как брои – ехидно заявява ученичката.

По навик се оглеждам за нещо, в което да зарея поглед до края на мъчителното пътуване. Защо ли чак сега го забелязвам… На задния прозорец виси кукла с ресничеста пола и сламена шапка, с копринена руса коса до петите, с едната си ръка прикрива заоблените гърди, а в другата държи кошница с плодове. Шофьорът натиска спирачките и в лявото око на куклата мига лампичка. В този миг жабоокото започва да брои.

– Едно. Две, три…

И млъква. Всички затаяваме дъх с „четири“ на върха на езика. Шофьорът и младежът на единичната седалка до него, аз, майката и ученичката, домакините на задната седалка и сприхавият брокер, всички чакаме с напрегнати усмивки. Дори лъхащият на цветя и парфюм мъж в най-далечния ъгъл до прозореца е полуотворил устни и всеки миг ще каже „четири“. Сякаш се надява, че с изричането на поредната цифра нещата ще потръгнат и ще стигне по-бързо до важната си среща. След малко грозното жабооко се оглежда свенливо и уверило се, че е привлякло вниманието на целия минибус, се обляга доволно на майка си и повтаря:

– Едно, двее, трии, едно, двее, трии, едно, двее, триии…

Главата ми пулсира. Числата демони с лампи на кръста и с метли в ръцете, ослепени с нажежено желязо и с отрязани езици чукат на вратата и подскачат чук-чук, бам-бам, няма никого, не ме чуват. Навеждам се и гледам през прозореца, като си представям, че не виждам онова, което виждам. В това време детето се осмелява и окуражено, брои по-бързо. Доволно е, че е център на всеобщото внимание.

– еднодветриеднодветриеднодветриеднодветри…

Искам да стана. И да се кача в друг минибус. Няма да бъде по-добре. Няма да бъде по-добре и в автобус, и в такси. Не бих могла да ги изтърпя. Тялото ми може и да се бунтува, но е най-добре да продължа пеша. Ала преди това ще си взема нещо за ядене. Един сандвич с вкусна наденичка с кетчуп и картофена салата ще успокоят нервите ми. Може и една лимонада. Ще сляза от минибуса на някое удобно място. Още не е късно да сляза. Само че ще объркам шофьора. Пътникът, платил два билета за място и половина, ще стане пътникът, платил два билета за нищо. Освен това, ако сляза, майката ще премести грозното жабооко дете на моето място. Отказвам се.

Гладна съм. Улиците са задръстени с коли, дъж­дът се усилва, а спирката ми е далеч. Гладна съм. Детето е грозно, с изпъкнали очи, броенето му е отвратително. Гладна съм. Не бива да се навивам повече. Ще изтрая някак до три. Само от едно до три.

– Едно, двее, три, едно, двее, три, едно, две, три, еднодветри, еднодветриеднодветри…

Свързани заглавия

Най-авангардният роман на Шафак излиза на български

Елиф Шафак: Благодаря ти, Григор Димитров

Елиф Шафак: Мога да пиша навсякъде, само да няма тишина

Елиф Шафак, Дейвид Алмънд и Линда Лаплант ще оглавят „Световната нощ на книгата“ 2015 г.

Елиф Шафак се опълчи на турския здравен министър

Турската преса обяви Елиф Шафак и Орхан Памук за подставени лица на Запада

Елиф Шафак: Ние, жените от Близкия изток, сме принудени да приемем общество, което не ни дава никаква свобода

Орхан Памук, Елиф Шафак и други известни писатели подкрепиха призив на ПЕН клуба срещу забраната на „Туитър” в Турция

Книги от Елиф Шафак тук

Прочетете още

Golda_Meir_with_chil_of_Kibbutz_Shfayim

Голда Меир пред Ориана Фалачи: „За нас всяка човешка смърт е трагедия”

Думи на израелския държавник отпреди половин век „Ако се родиш жена“ събира по страниците си …