Начало / Любопитно / „Чичо Томовата колиба“ от Хариет Бичър Стоу (анотация и откъс)

„Чичо Томовата колиба“ от Хариет Бичър Стоу (анотация и откъс)

Хариет Елизабет Бичър Стоу е родена на 11 юни 1811 г. в Личфийлд, Кънектикът. Бащата на бъдещата писателка е пастор и момичето е възпитано в основните християнски добродетели: любов към ближния, трудолюбие, благочестивост. Хариет получава много добро за времето си образование. След завършването си става учителка в същото училище. През 1836 се омъжва за Калвин Елис Стоу. Семейството има седем деца.  През 1834 г. творба на Стоу печели награда на списанието „Уестърн Монтли Магазин“. Това е годината, която бележи началото на литературната й кариера. Хариет става сътрудник на списанието, за което пише много разкази и есета. През 1843 г. излиза първата й книга „Мейфлауър“. Истинска слава обаче й носи „Чичо Томовата колиба“. Повод за написването на книгата става решение на Конгреса от 1850 г., според което хората, оказали помощ на избягал роб, се смятат за престъпници. Романът започва да излиза като подлистник към списание „Нашънъл ера“(1851-1852). Книгата веднага става бестселър, преведена е на 37 езика и само за пет години от нея са продадени половин милион копия. С годините се превръща в най-успешната книга на американския XIX век. Популярността проправя път на писателката към големите национални списания. Скоро Хариет Бичър Стоу става най известната жена в Америка по това време. Стоу умира на 1 юли 1896 г. в Хартфорд, Кънектикът.

Смята се, че излизането на „Чичо Томовата колиба“ в голяма степен повлиява за напрежението между аболиционисти и робовладелци, довело до избухването на Гражданската война в Америка. При написването на книгата Стоу не си поставя политически цели. Тя разглежда робството от християнска гледна точка като жестока несправедливост, водеща до разделянето на семейства и отнемането на деца от майките им. Тъй като е обвинявана от своите противници в недостоверност на написаното, през 1853 г. тя издава „Ключ към Чичо Томовата колиба“, където разкрива своите документални източници.

В центъра на сюжета на „Чичо Томовата колиба“ е историята на чичо Том. Заради дългове господарят му го продава, като Том е разделен от жена си и децата си. Героят преминава през много страдания и перипетии, но запазва вярата в доброто и човечността си. „Чичо Томовата колиба“ е пленяващ роман с ярки и запомнящи се персонажи, станал любима книга на поколения деца по света. Днес творбата се нарежда сред шедьоврите на американската литература. Интересен е фактът, че през 2006 г. в САЩ излиза книгата „101 най-влиятелни несъществуващи личности“, посветена на литературни герои изиграли важна роля в историята на човечеството. В нея чичо Том е на единадесето място.

Преводът на книгата е дело на Анна Каменова. Художник е Петър Станимиров. Илюстрациите на „Чичо Томовата колиба“, заедно с тези на всички томове от колекция „Върхове“ са част от изложбата на  художника.Тя е отворена до 24 септември в сградата на Съюза на българските художници на ул.“Шипка“ №6.

 

ОТКЪС

– Викаха ме да вечерям у дома – каза Джордж, – но аз не съм вчерашен, та да не знам къде да ида, нали, лельо Клоу?

– Разбира се, разбира се, моето момче – каза леля Клоу, като му напълни чинията с топли пирожки. – Вие знаете, че леля ви Клоу ще запази най-хубавото за вас. Знаете си работата. Хайде почвайте. – При тези думи леля Клоу побутна закачливо Джордж с лакът и бързо се върна пак към огнището.

– А сега тортата! – каза Джордж, когато дейността на тигана бе поутихнала, и размаха големия нож над това съвършено произведение на кулинарното изкуство.

– Боже опази, мистър Джордж! – ужасена извика леля Клоу, като го хвана за ръката. – Реже ли се торта с такъв голям нож! Да я смачкате, да спадне веднага, както хубаво е бухнала! Ще ви дам едно тънко остро ножче, което пазя само за това. Ето, виждате ли? Парчетата се отделят леки като перце. А сега яжте. Такова нещо не сте яли никъде другаде.

– А Том Линкън разправя – заговори Джордж с пълна уста, – че тяхната Джина е по-добра готвачка от теб.

– Какво ли пък са тези Линкъновци… – презрително каза леля Клоу. – Искам да кажа, като ги сравня с нашите. Те са си почтени обикновени хора, но нямат и понятие какво значи изтънченост. Сравнете мистър Линкън с мистър Шелби… Боже Господи! А мисис Линкън? Може ли тя така изящно да влиза в стаята и така прекрасно да се движи като моята господарка – като че ли не докосва земята? Не, не. Не ми говорете за тези Линкънови!… – И леля Клоу поклати глава, твърдо убедена, че и тя познава хората.

– Да, но ти сама си казвала, че Джина е доста добра готвачка – възрази Джордж.

– Това е вярно – отвърна леля Клоу. – Мога и сега да го повторя. Прости, обикновени неща Джина умее да готви: царевични питки да изпече, хляб да омеси. Палачинките ѝ не са кой знае колко хубави, но се ядват. Но като се дойде до по-сложните неща, боже мой, какво може тя? Че точи, точи, но какви кори? Може ли да омеси такова тесто, че да се топи в устата и да бъде леко като пух? На сватбата на мис Мери отидох у тях и Джина ми показа сватбените торти. Ние сме добри приятелки с Джина, нали знаете, и аз нищо не ѝ казах. Но наистина, мистър Джордж, нямаше да мигна цяла седмица, ако аз бях направила такива торти. Та това въобще не бяха торти!

– Сигурно Джина ги е смятала за хубави – каза Джордж.

– Разбира се. Горката! Затова ми ги и показваше, за да се похвали. Тя просто не знае какво е хубава торта. Боже мой, та такива са ѝ господарите! Какво може човек да очаква от нея? Нима тя е виновна? Ах, мистър Джордж, вие не знаете предимството на вашето семейство и на вашето възпитание.

Леля Клоу въздъхна и развълнувана завъртя очи.

– Бъди сигурна, лельо Клоу, че зная предимството на семейството си по отношение на тортите и пудингите. Попитай Том Линкън как само му се надувам всеки път, когато го срещна.

Леля Клоу се отпусна на стола и се заля от смях на шегата на младия господар. Тя се смееше толкова много, че сълзи потекоха по черните ѝ лъскави бузи. От време на време тя потупваше закачливо момчето и весело го смушкваше. Казваше, че не може повече, че той ще я умори, че чисто и просто ще пукне от смях и продължаваше да се смее все повече и по-високо, докато Джордж действително започна да мисли, че неговото остроумие става опасно и че занапред ще трябва да внимава, когато реши да се шегува.

– Така значи му казахте на Том! Какво ли не им хрумва на тези млади хора! И вие се надувахте пред Том? Мистър Джордж, можете да накарате човек да умре от смях.

– Да – рече Джордж, – казах му: „Том, ти трябва да опиташ тортите на леля Клоу. Да видиш какво се казва торта.“

– Наистина жалко, че Том не ги е опитвал – каза леля Клоу, чието добро сърце се трогна при мисълта за нещастната участ на Том Линкън. – Трябва някога да го поканите на обяд, мистър Джордж – добави тя. – Ще бъде много мило от ваша страна.

– Да, смятам да го поканя някой ден през идната седмица – каза Джордж. – А ти, лельо Клоу, гледай да го накараш да се ококори. Така ще го нахраним, че да не помисли за ядене цяла седмица.

– Да, да, разбира се – зарадва се леля Клоу. – Не ще се посрамя. Божичко, като си помисля какви обеди сме давали. Помниш ли какъв прекрасен пилешки волован бях приготвила, когато генерал Нокс беше поканен на обяд. Малко остана да се скарам с господарката тогава. Не знам какво става с тези госпожи понякога. Точно когато човек има много важна, отговорна работа и целият е погълнат от нея, ще почнат да ти се бъркат. И господарката, и тя: „Направи това така, направи това иначе.“ Накрая не можах да се сдържа: „Госпожо – казах ѝ, – вижте хубавите си бели ръце с дълги пръсти. Пръстените блестят по тях като росата по моите бели лилии. И вижте моите черни лапи. Е, как мислите? Кого Господ е създал, за да пече воловани, и го е създал за гостната?…“ Ето какво се осмелих да ѝ кажа, мистър Джордж.

– А какво ти отговори мама?

– Какво ли? Весело пламъче блесна в очите ѝ – нейните големи, хубави очи – и ми каза: „Добре, лельо Клоу, струва ми се, че ти имаш право.“ И се прибра в гостната. Тя трябваше да ме пребие за моята дързост. Но такава съм си. Не мога да работя, когато госпожата е в кухнята.

– Тогава ти приготви чудесен обяд. Помня, че всички останаха много доволни – каза Джордж.

– Нали? А мислите ли, че не стоях зад вратата на столовата, и мислите ли, че не видях как генералът на три пъти подаде чинията си да му сипят още от малиновия сладкиш. Той каза: „Имате необикновен готвач, мисис Шелби.“ Божичко, щях да се пръсна. Честна дума!… А генералът разбира от хубава кухня – с гордост каза леля Клоу – Прекрасен човек е този генерал! Неговото семейство е едно от най-първите в Стара Вирджиния. Виждате ли, мистър Джордж, в готвенето има тънкости, които не всеки разбира. Но генералът ги разбира не по-зле от мен. Това пролича от думите му. Да, той разбира тези неща.

Джордж беше вече толкова сит, че никое момче в това състояние не би могло да сложи хапка повече в устата си. Едва сега той можа да забележи двете къдрави глави и святкащи очи, които жадно наблюдаваха от отсрещния ъгъл всичко, което ставаше на масата.

– Хей, Моз, Пит, на! – извика Джордж, като отчупи и им подаде порядъчно големи парчета от тортата. – И вие искате, нали? Хайде, лельо Клоу, изпържи и на тях пирожки.

Джордж и чичо Том се настаниха в уютния ъгъл край огнището, а леля Клоу, след като изпържи още цял куп пирожки, взе бебето на колене и започна да пълни ту неговата, ту своята уста. Тя даде полагаемото се на Моз и Пит, които, изглежда, предпочитаха да ядат под масата, където се боричкаха и от време на време подръпваха бебето за крачетата.

– Махайте се оттук – викаше майка им и ги подритваше, когато борбата под масата ставаше много буйна. – Не можете ли да се държите прилично. Бели хора са ни дошли на гости. Спрете, ви казвам! Мирувайте, че ще ви дам да се разберете, щом мистър Джордж си отиде.

Трудно бе да се каже какво означава тази страшна закана. Но очевидно ужасната ѝ неопределеност не направи никакво впечатление на малките немирници.

– Ех, как непрестанно им се лудува! – каза чичо Том. – Не могат да се държат прилично.

При тези думи момчетата се измъкнаха изпод масата и с изпоцапани от петмез лица и ръце се нахвърлиха да целуват сестричето си.

– Махайте се оттук ви казвам – извика майката и избута с ръка къдравите им глави. – Ако продължавате, ще залепнете така, че няма да може да се отлепите. Вървете на кладенеца да се измиете.

Тя придружи думите си с по една твърде звучна плесница. Но това предизвика нов изблик на смях и момчетата се втурнаха с радостни писъци към двора.

– Виждали ли сте някога такива немирници? – самодоволно попита леля Клоу. Тя измъкна една вехта кърпа за лице, която пазеше за такива случаи, накваси я с вода от пукнатия чайник и започна да изтрива петмеза от лицето и ръцете на бебето.

Като го изми така, че то цялото светна, тя го сложи на коленете на чичо Том и се зае да разтребва масата. Детето взе веднага да дърпа чичо Том за носа; да го дращи по лицето, а най-голямото му удоволствие беше да мушка пълните си ръчички в къдравите му коси.

– Каква палавница! – каза чичо Том, като повдигна детето, за да може да го види по-добре. След това се изправи, сложи детето на широкото си рамо и почна да играе и подскача с него из стаята. Джордж замахваше с кърпичката си по нея, а Моз и Пит, които се бяха вече върнали, тичаха след тях и ревяха като мечки, докато леля Клоу заяви, че от тази олелия „ще остане без глава“. Но тъй като според собствените ѝ думи тази „операция“ я заплашваше ежедневно, никой не обърна внимание на оплакването ѝ и веселбата продължи, докато всички се наскачаха и навикаха до насита.

– Е, най-после дойдохте на себе си – каза леля Клоу, като приготвяше за спане грубото сгъваемо легло. – Моз, Пит! Хайде, лягайте си…

„Чичо Томовата колиба“ тук

Прочетете още

Golda_Meir_with_chil_of_Kibbutz_Shfayim

Голда Меир пред Ориана Фалачи: „За нас всяка човешка смърт е трагедия”

Думи на израелския държавник отпреди половин век „Ако се родиш жена“ събира по страниците си …