Начало / Интервюта / Майкъл Ондатджи: Аз съм продукт на разнообразни култури

Майкъл Ондатджи: Аз съм продукт на разнообразни култури

Писателите Мирослав Пенков и Майкъл Ондатджи събраха десетки любители на литературата на среща в столичната книжарница „Хеликон България“. Тя се състоя на 26 септември и беше осъществена с подкрепата на издателя Лъчезар Минчев.

Пенков и Ондатджи работят вече година заедно в инициативата на известната швейцарска фирма „Ролекс“ – „The Rolex Mentor and Protégé Arts Initiative“. В София, освен че представиха новото издание на хита на канадския писател – „Английският пациент“, двамата направиха импровизирано интервю, в което българинът питаше, а Майкъл Ондатджи – отговаряше. Предлагаме ви пълния запис от срещата.

–––––––––––––––––––––––––-

Мирослав Пенков: Майкъл, тъй като не сме в твой роман, иска ми се да минем през някои от подробностите на твоя живот. Не всички те познават и затова искам да поговорим за това какъв си и какво те е вдъхновило и направило такъв, какъвто си. В интервюта казваш, че си „мелез от раси, места, култури, многобройни литературни жанрове“. Може ли да кажеш нещо повече по въпроса?

Майкъл Ондатджи: Роден съм и съм израснал в Шри Ланка. На 11 години отидох в Англия, а на 15 – в Канада. Живял съм на много места и не знам точно откъде съм. Но като писател мисля, че принадлежа най-много на Канада. Това е мястото, което най-много ме е оформило, въпреки че много голямо беше влиянието и по време на престоя ми в Лондон. А по отношение на расата и културата – на въпроса за произхода ни баща ми отговаряше: „Един Господ знае“. Затова мисля, че това, което ми е оказало влияние, е не толкова моят произход. Наричам се мелез, защото съм попил от всички култури. Мисля, че това, което ме е направило такъв, какъвто съм, не е нещо определено, а влиянието на всичко, което съм виждал. Не само литература, но и изобразително изкуство, кино, всекидневният живот, всичко, което е било около мен. Просто аз съм продукт на разнообразни култури.

Мирослав Пенков: До каква степен животът в Шри Ланка е повлиял на начина, по който разказваш?

Майкъл Ондатджи: Мисля, че докато растях в Шри Ланка не се влияех толкова от прочетеното. Не са ми чели много. Така че възпитанието ми не идваше от литературата, а от цялата устна традиция, в която съм израснал, от това, че растях в страна с древна култура. Спомням си, че хората общуваха много, но устно – с шеги, с приказки. Спомням си, че ужасно много лъжеха. Съседи се обвиняват в нещо, другите измислят нещо в своя защита. Мисля, че тази традиция и култура страшно много са ми повлияли. Например, когато питам за майка ми и баща ми, за семейството ми, хората около мен ми разказваха какви ли не фантастични истории. Трябваше да проверявам всяка една от тях, не им вярвах до края. Но всяка следваща беше различна, така че никога не се отегчавах с истината. Мемоарите и паметта са нещо недокрай достоверно и се хранят от лъжи.

Мирослав Пенков: Когато си бил на 11, семейството ти те качва на кораб и следващите 21 дни пътуваш сам към Лондон, за да се срещнеш с майка си, с която не си се виждал от 5 години. Това преживяване е описано в последната ти книгата „The Cat’s Table“ (предстои скоро да излезе на български от ИК „Лъчезар Минчев“ – бел. ред.).  Като махнеш лъжата и измислицата, какви са спомените ти оттогава, какво си спомняш от пътуването си и с какво то ти е повлияло?

Майкъл Ондатджи: Не помня много. Беше много отегчително пътуване. Играех много тенис на маса. Пиехме непрекъснато чай. Затова, когато писах книгата си, не можех да отегчавам читателя си с тези неща. Трябваше да си измисля драма и да си въобразя обстоятелствата. Така и сторих.

Мирослав Пенков: Пристигна в Англия. Голям ли беше културният шок? В едно интервю казваш, че в Англия си бил изгубен, а след това Канада те е спасила. Кажи нещо за това изцеление.

Майкъл Ондатджи: В Англия четях много. Освен това се сблъсках с неща, които за първи път виждах.Може би не точно за първи път, но трябваше да ги употребявам. Не бях свикнал да нося вратовръзка и обувки. Тогава и за миг не ми е минавало през ума, че чета, за да стана нещо, за да започна да пиша. В Канада беше малко по-различно, защото хората, с които се запознах и с които започнах да общувам, бяха много специални. Част от тях пишеха поезия. Тогава ми дойде наум, че сам мога да започна да пиша и да описвам преживяванията си. В България, както и в цяла Европа, традицията е писмена. Това е нещо, което сега съзнавам. В Канада, както и в други части на континента, беше по-различно. И самата възбуда, че можеш да опишеш това, което става, бяха големият ми мотив да пропиша.

Мирослав Пенков: Започнал си със сборник с поезия. И едва с книгата „The Collected Works of Billy the Kid“ (1970) си преминал към проза. Какво те подтикна към тази промяна?

Майкъл Ондатджи: Да, наистина започнах с поезия и с тази книга преминах към прозата. Но някак си това дойде като вътрешна необходимост. Тези „The Collected Works of Billy the Kid“ имат нещо много общо с уестърните, защото начинът, по който се случваха нещата, и начинът, по който аз можех да ги отразя, много силно ме привличаха. И за самия себе си някак незабележимо се плъзнах към прозата. Резултатът е, че самата книга се получи като колаж – имах в себе си поезията, прозата, фалшивите интервюта, снимките, и ги включих. Тогава си дадох сметка, че една книга може да бъде написана точно така – в нея да бъдат включени измислени хора и събития, които да бъдат представени като реални.

Мирослав Пенков: През 1987 г. публикувате „In the Skin of a Lion“, която не е издавана на български. В нея разказвате за емигранти в Канада, които построили Торонто. За съжаление историята не пази нищо за тях. Един от персонажите е македонецът Никола Темелков, който строи мостове, а впоследствие отваря собствена пекарна. Как направи проучването за тази книга?

Майкъл Ондатджи: Голяма част от литературата, която бях чел дотогава, беше английска. В нея не видях особено изражение на обикновените хора. Тогава някак си изникна това име Николас Темелков, за когото се говореше, че е строил мостове. Разрових се в архивите и за щастие имаше някакви интервюта с него. Спомням си, че в едно от тях го питаха „Как се строят мостове?“. Това ме привлече. Отговорът беше „Много трудно“. В интервюто си той говори много повече  за пекарната. Затова реших, че колкото по-малко знам за живота му, толкова по-добре – така ще имам известна свобода да измисля и драматизирам живота му. Но все пак това, което съм написал, до голяма степен е истина. Всъщност основата на романа беше силно мултикултурният характер на живота в Торонто. Имаше една цяла финландска общност например, която включваше великолепни зидари. Интересувам се повече и пиша неща за неисторически личности, отколкото за хора, които са творили историята.

Мирослав Пенков: Стигаме до 1992 г., когато се появява „Английският пациент“. Говори се, че Толстой създал „Ана Каренина“, когато в просъница му се привидял женски лакът и след това изплувала женска фигура. Каква беше концепцията за твоята книга, какво те подтикна да я напишеш – видение на самолет, на пустинята…?

Майкъл Ондатджи: Нямах конкретни планове за тази книга, когато я започнах. Не знаех какво ще се случи. Идеята за „Английският пациент“ се роди в един среднощен разговор между медицинска сестра и пациент. Просто го слушах и тогава ми хрумна кратка новела. Но после се замислих коя е сестрата, кой е пациентът. Жаждата ми беше да науча повече за това как е бил ранен пациентът, как е бил изгорял, коя е сестрата, коя е жената, за която става дума в книгата. Обикновено книгата започва първо с територията, а след това с героите. Така започнах и аз – с територията на болницата, след това на пустинята… и така нататък. И историята става все по-голяма. След това се появиха героите – екип, който ми натрупа още 130 страници. Така в моите книги винаги нахлуват някакви нови герои, които не само идват, но искат и да останат там. Това е моят начин на писане. После се появи изследователят, който извършваше шпионска дейност. Той не ми беше интересен в началото, отделих му само един параграф. Но след това ми стана много по-интересно да проследя какво прави и този герой…И така нататък.

Мирослав Пенков: Отне ти 6 години да напишеш тази книга. Дали можеш да ни разведеш през всички етапи на написването й и колко пъти е преработвана?

Майкъл Ондатджи: Както казах, аз не правя предварителен план за романите си. Първо не пиша на пишеща машина. Пиша на ръка в бележник. Така че, като завърша първия вариант на книгата, се връщам към нея. Така продължавам въз основа на първото написано, ако ме е посетил нов герой, ако ми е хрумнало нещо ново. Така че, ако в първия вариант съм определил територията, във втория се намесват нови герои. По-горе казах как се появи Кит, например. След четвъртия или петия вариант процесът се ускорява. Първо, волю-неволю, трябва да премина към пишеща машина, защото нещата стават по-лесно и бързо. Тогава обичам да вмъквам и различни гледни точки. Първият вариант е винаги много личен, интимен. Обичам изкуството на редактирането. Тогава виждам какво не се връзва, къде трябва да наблегна, къде да не задълбавам и т.н. Това отнема 3-6 години.

Мирослав Пенков: И стигаме до наградата „Букър“. По какъв начин ти повлия това?

Майкъл Ондатджи: Бях късметлия. Бях вече започнал следващата си книга. Не бях много повлиян от славата на тази награда. Филмът вече беше създаден и имах представа какво влияние има книгата, така че не бях изненадан. Наградата не дойде като шок и не бях чак толкова стреснат. Сложно е да се каже кое е добре и кое – не. Една толкова голяма награда има и добри и лоши страни, но би било глупаво да се оплаквам. Бях щастливец, че тази награда ми позволи да пиша каквото си искам. Защото един приз като този донякъде обвързва писателя, той трябва да пише това, което се очаква от него.  При мен не стана така. Като работих с велики режисьори като Сидни Полак и Антъни Мингела, те ме питаха: „И сега какво да очакваме?“, а аз отговарях: „Книга с поезия“ и ги учудих много.

Мирослав Пенков: Аз прочетох книгата, преди да видя филма. Имаше сцени,за които си мислех, че няма начин да бъдат филмирани. Как всъщност книгата се превърна в толкова успешен филм?

Майкъл Ондатджи: Имах късмет, защото попаднаха на много четящи режисьор и сценарист. Те носеха книгата в себе си постоянно. Аз така и не я прочетох след публикуването й и се бях отдалечил от нея. Но очевидно те бяха много вътре в нея. Едно нещо осъзнах по време на филмирането – че книгата не е филм и филмът не е книга. И че не може да има пациент, който е в такова тежко състояние и да бъде лекуван от сестра. В това положение в единия от двамата герои трябваше да има повече жизненост. Всички промени в историята бяха наложени от това, че става дума за филм. Не можеше всички герои да си спомнят миналото. Само един от тях можеше да представлява спомените.

Мирослав Пенков: А доколко ти беше свързан със сценария и филмирането?

Мирослав Пенков: През първата година бяхме само трима – аз, Мингела и един сценарист. Всичко беше отговорност на Мингела. Сядахме тримата и обсъждахме и добавяхме само ние тримата. Направихме четири варианта, преди да го разпратим на режисьорите и актьорите.

Мирослав Пенков: В „The Cat’s Table“ героят се казва Майкъл. Кога разбра, че той ще се казва така?

Майкъл Ондатджи: Едната причина е, че един от малкото ми спомени, докато пътувах, е, че всеки ме питаше как се казвам и аз казвах: „Майкъл“. Но има и нещо друго, това беше мемоар. Но и ми даде свобода. Майкъл е името, върху което мога да експериментирам. Аз мога да направя героя си Майкъл съвършено различен от себе си.

Мирослав Пенков: Кои са книгите, които са били важни за теб, и кои големи заглавия са ти повлияли?

Майкъл Ондатджи: При казаното дотук май ще трябва да препрочета „Ана Каренина“ – заради този изящен женски лакът… Има много важни писатели, които са важни за мен. Чел съм много. Когато пишех поезия, поети ми оказваха влияние. Поети като Питър Крийди значеха много за мен. Но общо взето аз чета книги заради книгите. Няма значение дали става дума за поезия или проза. Чета заради удоволствието, а не заради писателите. Всъщност даже една от причините сега да сме тук е, че когато прочетох за първи път разказите на Миро, бях зашеметен от това, че един толкова млад човек може да напише нещо толкова хубаво.

Въпрос от публиката: Какви са корените на името Ондатджи?

Майкъл Ондатджи: Това е поредната лъжа. Името първоначално беше индийско. Но когато холандците завладяха Шри Ланка, един „много умен“ бизнесмен реши да го направи по-холандско. И така се получи тази фантасмагория.

Въпрос от публиката: Как работи според Вас тази схема на менторство, която Ви събра с Мирослав Пенков? Какво научихте един от друг за времето, в което бяхте заедно?

Мирослав Пенков: Този въпрос е много сериозен. Много съм мислил по него. Много се обезкуражавам, защото нямам точен отговор. Често ме питат какво очаквам да получа в замяна. Не съм сигурен, че ще получа в замяна. Не мисля, че ще получа нещо конкретно. Става дума за нещо друго, което не може да бъде описано. За мен е безкрайно удоволствие да съм на една и съща територия с такъв писател, да си говоря с него не само за литература, но и за всичко – за футбол, за тенис и т.н. За себе си не се и опитвам да мисля какво ще получа.

Майкъл Ондатджи: За мен идеята, че един е „ментор“, а друг „протеже“, е несъстоятелна. Всеки писател, всеки човек на изкуството трябва да има ментор. Това е било стотици години назад. Всеки се учи от някого. Можеш да учиш на всяка възраст и при всякакви обстоятелства. За мен е така.

Въпрос от публиката: Казахте, че за Вас е било много важно устното общуване. Но съвременните хора разполагаме с много повече канали – имаме телевизия, интернет…  Как променя това хората и как влияе на писателите?

Майкъл Ондатджи: Очевидно е много по-трудно без семейния кръг. Но преди няколко години гледах една поредица от документални филми, включваща едни разкази. Не знам до колко бяха истински, но начинът, по който разказваха, беше много въздействащ, създаваха сами по себе си една нова среда. Човек може да научи много за традицията и по изкуствен начин.

Въпрос от публиката: Как се чувствате пред празния лист, преди да започнете един роман, плаши ли Ви?

Майкъл Ондатджи: Не. На празния лист може да се правят много неща. Може да се рисува, да се пише поезия, да се драска. В никакъв случай не се плаша.

Въпрос от публиката: В книгите Ви винаги присъства крадец. Някаква специална връзка ли имате с този тип хора?

Майкъл Ондатджи: Да, факт е. Не знам, не знам защо се появяват. Не е връзка. Като че ли тези образи ми дават някаква свобода.

Записа Елена Бойчинова

Свързани заглавия

Мирослав Пенков: Подаръкът на Ондатджи е отделеното време

Майкъл Ондатджи: Привлечен съм от крадците

Ново издание на „Английският пациент“ и последната книга на Ондатджи излизат в навечерието на визитата му в България

Мирослав Пенков ще работи с Майкъл Ондатджи

„Английският пациент“ тук

„На Изток от Запада“ тук

 

Прочетете още

171465_b

Топ 10 на „Ню Йорк Таймс” за най-продаваните книги в САЩ

Бестселър листата на „Ню Йорк Таймс” е една от най-авторитетните в света. Класацията беше обновена …

Един коментар

  1. Дано да се срещаме по-често с големите писатели